ЧУДНАТА СРЕЩА
Това лято, през една лунна нощ, по забулената планинска пътека за връх Ком се чу дрезгава кашлица. Изпод клоните изскочиха двама космати мъже с лули в устата, кожени чанти и дълги ками на поясите.
След тях се показа грамадно, черно куче.
- Да свием към Синия вир, Постоле - пошепна първият.
- Какво ще дирим? И… тъдява шетат горските. Хайде нагоре!
Сринаха се няколко късчета камък, прошарените гърбове се изгубиха и всичко затихна.
Само за миг прошумяха буките, от билото долиташе звънът на куцовлашко стадо, а в дола безсънният поток събаряше канари, пееше за малини и тъмни клисури…
Пътниците се ослушваха, прибърсваха чела и предпазливо дебнеха. След час задният каза:
- Чакай. Ще слезем вече в дола. Стъпвай след мене.
По ломове, кореняци и храсталаци те се смъкнаха близо до един вир. Водата му лъщеше като живак. Над нея играеха сенки.
- Радойко, аз ще застана под канарата. Щом се приготвя, драсни кибрита и освети вира - каза по-възрастният.
- Добре - отвърна по-младият и неусетно запълзя.
След малко кибритът светна. Мрежата изви полукръг, шмурна се в най-спокойния край на водата и всичко затихна.
- Има ли? - допълзя при другаря си Радойко.
- Има зер. Щом светне ненадейно, тя се сковава на мястото и мрежата я похлупва. Дръж, дръж, ей! Това е пъстърва. Дръж, или всичката ще скочи пак във водата. Извива се като змия…
- Ще хвърляш ли още? - прибираше в торбата си Радойко.
- Ще опитам, ама нека малко поседим. И мълчи. Ако ни пипнат, както е забранена пъстървата - не знам!
Двамата очистиха мрежата и мълчаливо се оттеглиха. После повторно светна, бай Постол извлече още една и весело отсече:
- Сега стига, че и за друг път да има. Хайде!
И все така, другарите задебнаха нагоре по вировете. Луната се наклони. Студът се изостри. Тъмнината се сгъсти и нощта се заготви да се дигне. Тогава стигнаха тъмен вир само под върха.
Настаниха се и Радойко драсна кибрита, но веднага изкрещя:
- Постоле, мечка!
Бай Постол се врътна и изтръпна. На пет крачки от него беше изправен грамаден мечок.
- Радойко, на помощ! - викна той и изтегли камата си.
Другарят му дотича и се нареди с гол нож до него.
Луната беше пробила гъстата шума и осветляваше широки гърди, космати лапи и страшна уста с бляскави зъби. Сърцата на рибарите подскачаха. Те не снемаха очи от косматото страшилище.
- Радойко, не мърдай! Нека дойде до нас - рече бай Постол.
Мечокът пристъпи крачка с разперени ръце и зловещо заломоти.
Изведнъж нещо се метна от храстите и се впи в гърба му. Мечокът зарева, врътна се, сграби едрото куче и като дрипа го плесна всред вира. После пристъпи още две крачки и като се държеше настрана от ножовете, извърши нещо нечувано. Той се изсмя високо и предизвикателно, изригна цял поток плюнки и с тях поред ръси другарите, докато кучето го нападна втори път…
Тогава още по-високо се изсмя, накара кучето да си хване очите, обърна се и царствено потъна между боровете, които криеха вира.
Другарите опряха гърбове на скалата и прибърсаха изпотени чела. Сърцата им се поуспокоиха, космите им се слегнаха. Те почнаха отново да виждат, да чуват.
Планината ечеше от виковете на изплашените куцовласи, ала не можеха още да разберат сън ли беше това или истина.
Защо им се изсмя? Защо ги заплю тоя юнак балкански? Дали защото бяха излезли с ножове и трима срещу един? Или защото се бяха промъкнали ноще да плячкосват в неговото високо, тихо и диво царство, което сам ревниво бранеше? Кой знае!…
Но контрабандистите веднага гузно си тръгнаха обратно.
——————————
в. „Славейче”, бр. 1-3., 1937-1938 г.
