МЕЧКАТА
Докторът точно се загащваше, когато сърната изскочи. Пушката се намираше в краката му и нямаше време за реакция. Освен това позицията му не беше много чиста. Погледна към Мочурски. Сърната му се поднасяше като на тепсия, но точно в този момент, кой знае защо, той беше вдигнал разсеяно глава, като човек който гледа през клоните към небето и се пита дали би имало някаква вероятност да завали до вечерта. “Тоя човек прави все някакви идиотщини в най-неподходящия момент!” - помисли си ядосано докторът. Взе да се кокори, да примигва, да върти главата си, да бърчи лице само и само да привлече вниманието му.
Случайно Мочурски реши да го погледне. Докторът кимаше и сочеше с глава към сърната. Неразбиращо Мочурски повдигна едновременно вежди и рамене. Очите на доктора щяха да изскочат от възбуда. “Ей там, бе, идиот, ей там от дясната ти страна!” - мислено му казваше той. Сякаш, че напук сърната все още не ги беше забелязала. Мочурски тромаво се обърна към посоката, в която докторът като че ли си беше хвърлил очите и този път я видя.
Вдигна бавно пушката. Точно преди да натисне спусъка обаче, случайно настъпи някаква клонка, която изпука, а звукът силно отекна в смълчаната гора. Сърната се подплаши и хукна с всички сили да спасява живота си. Мочурски надигна пушката малко по-нависоко, затвори очи и стреля.
Точно в този момент сърната направи скок, за да прескочи един дънер изпречил се на пътя й. Това беше фатално за нея. “Страшен си, човече! Велик си! - тупаше го ситно по гърба докторът, докато отиваха към жертвата - егати и виртуозния изстрел! Уж се правиш на разсеян, а как ги мериш само, като на майтап!”
Когато приближиха, сърната правеше последни конвулсивни движения с предния си крак, като че ли все още искаше да забие копито в земята и да продължи своя бяг. От окото, обърнато към идващите ловци се стичаше сълза. То не обвиняваше, а само плачеше уплашено и като че ли искаше да попита нещо. Радостната усмивка на доктора от резултатния лов се превърна в загрижена физиономия, когато погледна зад себе си и видя повръщащия Мочурски.
- Какво ти е? - неразбиращо попита той.
- Ох, сутринта съм изял нещо развалено, ох… - превиваше се Мочурски.
- Утре искам да дойдеш да ти пусна едни изследвания - каза му докторът.
Мочурски беше собственик на складове на едро за хранителни стоки. Играеше успешно и с акции на фондовата борса. Също така обичаше жените и тази обич беше взаимна. Имаше чар, който за много мъже беше неразбираем. Може би естественото му поведение, широката му ведра и безгрижна усмивка с две едва забележими трапчинки върху бузите играеха съществена роля за това повечето жени да се чувстват като бучка захар в устата му. Така неговото искрящо синьо двуврато Мазерати представляваше само помощно средство, въпреки, че според мъжете именно то беше основният фактор за неговия успех по “тънката част”.
Запознанството му с доктор Асенов започна от деня, в който Мочурски, заразен с гонококи, почука на вратата на кабинета му. Постепенно това запознанство премина в приятелство. Много скоро възникна и проблемът. Докторът имаше много хубава жена. Повечето мъже, когато я видеха искаха да я притежават или поне - бащински да я закрилят.
Невисока брюнетка с поглъщащи, малко плахи и свенливи очи, с тяло като изваяно от античен скулптор и оживяло след вековете, вечно и непреходно, естествена и открита в общуването, с чувство за хумор, истински свободна в своята територия, но винаги стигаща до определена граница, която никога не преминаваше. Тялото й излъчваше хармонични тонове, които Мочурски почти можеше да чуе. Когато вървеше, леко се потръсваше на всяка крачка с някаква трогателна детинска гордост.
Мочурски не можеше да се въздържи, природата викаше в него, той й се подчини и от своя страна извика всичките си умения на помощ, а също така и високо-резултатната си усмивка, богатия си опит и в края на краищата искрящото си Мазерати. Той никога не преиграваше, с него жените се чувстваха леки и в буквалния смисъл забравяха за кантарите и килограмите.
Хубава шега винаги витаеше около него като омайващ аромат или която подобно на шира непринудено и неусетно замайваше главата. Той винаги изглеждаше искрен, показвайки на всяка жена, че е специална и единствена. Тук обаче, беше по-трудно. Усещаше се конкуренцията на доктора, а и тази жена беше особена, по-различна от обичайния му контингент.
Преди, в малкото случаи, когато срещаше съпротива бързо преминаваше нататък без да преживява драматично неуспеха си, след което, като защитна реакция, го омаловажаваше в собственото си съзнание посредством нов успех, но сега природата в него настояваше да не се отказва, каквато и да е цената.
Жената на доктора, свикнала на какви ли не обожатели, интуитивно, още при първата им среща разбра за намеренията на Мочурски. Всъщност, намеренията му, както обикновено, бяха съвсем прости. Не че не го харесваше, напротив, но тя беше от тези жени израснали в добро семейство, а родителите й още бяха живи и неразведени. Освен това те винаги се радваха на нейното собствено семейство, помагаха, както можеха и с нетърпение очакваха внуче, което все се бавеше и за което никога не пропускаха да намекнат.
Докторът беше запален ловджия и малкото моменти за Мочурски, в които той можеше по-смело да преследва своя шанс бяха, докато докторът преследваше своя дивеч. Тогава той се обаждаше и се правеше, че го търси за нещо:
- Здравей, Миленче! Абе опитвам се да звънна на доктора да го питам нещо, но като че ли няма покритие или си е изключил телефона. Пак ли е отишъл на лов, този екшън герой?
- Замина сутринта рано, още по тъмно. Ще му кажа, че си го търсил, ако междувременно не се свържете.
- Благодаря, миличка, цяло съкровище си! Междувременно, ти какво правиш сега? Аз, ако съм на твое място, ще се спукам от скука. Не го разбирам понякога доктора, наистина, и ще му го кажа, да знаеш! Това пренебрежение към такава красота не е ОК. Хайде да пием по едно кафе? След час ще съм в „Трите гълъба” и ще те чакам, и ще се обадим на доктора от там, та да позеленее - смееше се той.
- Благодаря ти за загрижеността, наистина, но първо имам малко работа вкъщи, а после ще се видя с една приятелка. Запази ми кафето за следващия път - шеговито и уверено каза тя и Мочурски осъзна колко малки все още са шансовете му.
„Боже, - мислеше си тя - дали може да бъде по-тривиално?”
Но ето, че веднъж се случи нещо, което изненада дори Мочурски. Един ден, преди да замине на пореден ловен излет докторът и Милена се скараха жестоко.
- Ти мислиш ли, че сме щастливо семейство? - попита го тя.
Докторът трепна:
- Защо? Защо да не сме? - на свой ред той попита със сериозен тон, а после започна да се шегува. - Във всеки случай познавам доста по-нещастни семейства.
- Ти наистина не разбираш - продължи Милена раздразнено и лицето й пламна в цвета на утринна зора, обагряща в нежни розови-червени цветове небето. - Можеш ли да кажеш от колко време не сме прекарали един уикенд заедно? Само ние двамата. Всеки почивен ден си нанякъде с тази твоя проклета пушка!
- Добре, няма да говорим сега…
- Няма да говорим сега, може би никога няма да говорим, защото изглежда, че повече няма какво да си кажем.
- Виж, Милена, престани! Не е сега моментът за тези приказки - каза той студено и тръшна вратата. После не се сдържа, върна се, отвори вратата и от прага се провикна: - И нали не мислиш, че моят лов е виновен за това, че все още нямаме дете? А да не би случайно да се окаже абортът, който си правила едно време? Мисля, че е крайно време и двамата да се прегледаме и да уточним нещата.
След като се нарева, тя се обади на Мочурски. И тогава нещата се получиха. Мочурски с безпогрешна точност разбираше кога една жена е готова да се отдаде и се стараеше никога да не пропуска този момент. Като животно, което можеше да усети разгонената женска от километри.
Това обаче, беше и моментът, който като взрив раздроби на малки неправилни и с нищо несъединими частици техните крехки отношения и Мочурски разбра, че не трябва да разчита на нищо повече. Като в игра на хазарт всичко, което беше спечелил, всъщност вече беше безвъзвратно загубил за един миг. Вкаменяващо чувство за вина започна да измъчва Милена. Тя стана студена и затворена. Нямаше вече и помен от предишния й шеговит тон и лекотата, с която разговаряше с него.
Девет месеца по-късно докторът летеше от щастие, защото му се роди син. Като човек здраво стъпил на земята и твърдо вярващ в научно обоснованите причинно-следствени връзки той все още недоумяваше за това съвпадение, за това иронично намигване на съдбата. „Как може - мислеше си той - толкова любов и безрезултатни опити, а нещата се случиха точно, когато така неприятно се скарахме с Милена! - И като човек на науката продължаваше да търси логиката. - Може би така е паднало нервното напрежение, може то да е пречело, прекаленото желание нещо да стане…”
- Ще те правим ловец! - категорично заяви докторът в приповдигнато настроение на празненството след раждането на детето. Бяха се събрали много хора, имаше включително и от ловната дружинка. - Не, не! Не ми противоречи! - докторът сграбчи Мочурски за рамото - Кьораво, куцо и сакато тръгнало да става ловджия, няма да им се даваме! То стана опасно, като на война стана с тия. Трябват ни качествени ловци, нали така? - и погледна към своите хора от дружинката. - Освен това, Мочурски, всички изтъкнати хора, успешни, солидни бизнесмени и така нататък стават ловци. Ловът е за тези, които знаят какво правят и какво искат от тоя живот. Абе, не може да се дава оръжие на всеки циркаджия! Даже, ако мен питаха, щях напълно да променя изпита. Не да ми включват такива глупости като въпроси за подхранване на дивеча и за брачния период на благородния елен. Трябва да те питат, ти, приятел, като искаш да станеш ловец, я ми кажи какво искаш от тоя живот, имаш ли някаква визия за него, я ми кажи какво си постигнал досега в тоя живот? Или си решил да дадеш последните си пари за карабина. Ти знаеш ли, Мочурски, на лов колко сделки се сключват и колко нови проекти се начеват? Я му кажете кои хора са в нашата дружинка - хората отсреща със зачервени бузи и светещи очи кимаха утвърдително. - Иване, кажи му, бе! - обърна се той към Иван, който имаше дърводобивна фирма и хотел в Слънчев бряг.
Мочурски се справи без проблем с всички изпити. Дори при стрелбата по панички събра вниманието на всички, защото нямаше нито един пропуск. Изпитващият се развесели и му каза:
- Господин Мочурски, ще ти пускам, докато пропуснеш.
- Ще те вкарам в преразход - пошегува се възбудено Мочурски. После продължи: - Не се притеснявай, ще ти ги платя, каквото струват. Давай!
На другия ден след лова на сърната и временното му неразположение Мочурски пропусна наложения му преглед. Късно вечерта докторът му се обади и го попита защо. Мочурски се пошегува:
- Доктор Асенов, просто не обичам доктори… - после добави: - Нищо ми няма, сериозно, от храната беше.
- Радвам се за тебе, тогава. Виж, другата седмица ще правим лов на диви прасета с едни познати от Смолян. И знаеш ли кое е най-хубавото - в този район е излязла някаква мечка, която не си пада много светец, не се храни само с плодове и гъби. Общо взето не подбира нищо. Доста агресивна била, влизала е в кошари и е правила големи поразии. Вилнее здраво! Още не могат да я хванат. Та ще си бъде предизвикателство! Нали ще дойдеш?
- Кога?
- Нали ти казах, другата седмица. Събота и неделя. Ще тръгнем още в петък.
- Така ли?
- Ами, да.
- Не знам дали ще мога, трябва да…
- Защо, страх ли те е?
- Глупости.
- Не бой се, вие си приличате. И тя не подбира, и ти не подбираш, ще си допаднете - смееше се докторът.
- За какво говориш?
- Хайде стига, шегувам се, Мочурски! Не може да не дойдеш! Искам да те запозная с моите приятели там. Да видиш колко хубави хора са. И ще си прекараме чудесно! Хайде, бе, малко адреналин няма да ти е излишен!
Гората изглеждаше като рисунка на развихрило се дете. Кървавочервени и ръждивокафяви букове бяха хаотично разпръснати между зелените смърчове. На места дърветата се разреждаха и там се очертаваха по-големи или по-малки слънчеви, вдишващи въздух полянки с топла, суха и мека трева, заобиколени от полюшващи огнените си листа белоноги трепетлики. В края на такава поляна стоеше докторът. Въртеше се на всички страни с резки, отсечени движения.
Пушката му сочеше напред, готова за стрелба. Целта беше прасетата да се изкарат на открито. Същевременно непрекъснато си представяше как мечката се появява зад гърба му. Гоначите се чуваха някъде надалече сред дърветата. Гласовете им ехтяха глухо. Сред тях беше и Мочурски. Докторът го беше представил на своите смолянски приятели като изключителен стрелец.
Включиха го сред гоначите, които усещаха оръжието като част от себе си и можеха да стрелят дори от движение. Вървеше навъсен. Най-малкото, което искаше е да се изправи лице в лице с мечока. Мечок бил. Голям. Местни са го засичали много пъти. Научил се да влиза в кошари. Задигал овце, дори и телета. Мочурски знаеше, че като вдига шум е по-безопасно.
Извика няколко пъти в началото, но собственият му глас се върна в ушите му като овче блеене. Стори му се толкова идиотски. В далечината чуваше ентусиазираните крясъци на другите. Те знаеха какво искат и защо го правят и звучаха естествено. Гората просветляваше някъде напред. Мочурски се приближаваше към открито място. „Ще остана там и ще изчакам да приключи всичко - помисли си той. - Само трябва да заобиколя ония храсталаци в края.”
Взе да стъпва върху едни сухи клони, които започнаха да пукат като автоматични откоси. От другия край на поляната докторът се сепна и светкавично се обърна по посока на шума. Осветените му очи не можеха да видят нищо. „Трийсет - четиресет метра - трескаво си мислеше докторът. - За няколко секунди ще бъде при мене, ще замахне с лапа, която разкъсва като остриетата на пет ножа и чупи гръбнаци на телета. И вероятно ще започне да ме яде… - тръпки на ужас преминаха по гърба му.”
Вдигна карабината си и стреля по посока на шума. Мочурски чу, че нещо изпищя покрай него. Веднага разбра какво става. Беше сигурен, че докторът знае. Инстинктивно се хвърли в храстите и се прилепи към земята. Докторът продължи да стреля.
