Димитър Хаджитодоров

Бунгалото се намираше под черничево дърво, на трийсетина метра от морето. Няколко крачки бяха достатъчни, за да излезем на черния поморийски пясък, недалеч от Калното езеро. Насреща, в лека мъгла, се виждаше старият Несебър.

Отивахме на плажа сутрин, газехме в плитките води и се возехме на водно колело.

Децата се търкаляха мокри на брега, за да се правят на африканчета.

Преди залез, изчакали горещината да спадне, тръгвахме към града. Пристанището се пълнеше с яхти, долитащи като грамадни птици. Разноцветните им платна плющяха на вятъра.

Поморие предлагаше различни развлечения, но едно от тях се повтаряше неизменно всяка вечер. При първото завръщане в бунгалото видяхме нещо необичайно.

Черничевото дърво, край което бяхме настанени, изглеждаше сребристо на цвят, обвито с фини нишки. Грижлива ръка, по странно хрумване, го бе опаковала внимателно и то напомняше коледна елха.

Миг по-късно, с известна неприязън, разбрахме кой върши това. По тънките влакна, както опитни моряци, пребягваха черни паяци и чевръсто оплитаха клоните, сякаш изпълняваха заповед.

Някои от тях висяха в очакване, но повечето се трудеха неуморно, бързайки да предадат поръчката. Като че всеки момент щеше да дойде автомобил, за да отнесе черницата в някой магазин…

Щях да приема странното събитие от към забавната страна, ако не бяхме с малки деца. Грабнах метлата и започнах да събарям работливите плетачи. За две - три минути обвивката бе разкъсана, а сръчните майстори - разпръснати. За щастие, в бунгалото нямаше от тях.

Те се завърнаха следващата вечер, сякаш нищо не се бе случило, и отново започнаха да опаковат в надпревара дървото. То проблясваше под електрическата светлина със сребрист оттенък.

Паяците не спираха своето дело, нито бягаха, въпреки че оръжието ми профучаваше край тях. Наблизо имаше други дървета, но те бяха избрали това и упорито изпълняваха програмата си, като роботи, ръководени от неизвестен команден център.

В средата на почивката свикнах с появата им и ако съпругата ми не настояваше, щях да ги оставя на спокойствие. Разказах й, че един руски писател не унищожавал паяците в ловната си колиба, защото харесвал украсата им, но тя не се съгласи с този довод.

Децата се веселяха, като ме виждаха как преследвам неочакваните гости. Един от съседите ни заяви, че трябва да напръскаме с нещо, за да ги унищожим, но аз се въздържах от инициативата.

Сигурен бях, че някой ден паяците щяха да изпълнят необезпокоявани задачата си и клонестата черница би изглеждала неповторимо, загърната в сребристата си наметка…