ВЕЛИКДЕНСКО ХОРО

Мария В. Николова

ВЕЛИКДЕНСКО ХОРО

Не гледай ме, че кротка съм река -
аз влача брегове високи, тъмни.
Недей да хващаш моята ръка,
преди Великден да осъмне.
Въртопите кълбисти са от тиня
и корени оплетени опъват.
И бистрата вода отгоре мина -
сълзите на върбите не потъват.
И ето ги - наред са наредени,
щурците само чакат да засвирят.
Разлистени лицата им засмени
сред капките дъждовни се провират.
Играят ситно-ситно ръченица
препасали извезани колани.
Пропуква кости стара воденица,
отворила душа след триста рани.
И колко ли живота тук са спрели?
Тече река - високо се възнесе.
И тежките камбани разлюлени
издигат глас: Христос воскресе!


ЗАВРЪЩАНЕ

В памет на дядо ми
Петър Папучиев

Лудо препуска
с кон от небето -
по стръмна пътека,
истински жив.
Комитски огън
гори в сърцето -
буен левент,
безразсъден и див.
С две очи тъмни
реже и хвърля -
сякаш Балканът
наднича оттам.
Изчаткват копита -
камъка пърлят…
И сто живота -
не са му харам!

—-

Харам (диал.) - даром


ЮЛИ

Запалил е лулата си, гори.
И сипе жар над будните полета.
Щурец се скри под шапка от бодли -
от страх не спи, скрибуца му сърцето.
И пътят ням под слънчевата грива -
за стъпките на капките тъжи.
Една следа, снагата си извила -
на смока стар сред бурени лежи.
Линей река сред крясъци на жаби.
разронен бряг от сушата кърви.
Едрее облак - налива тъмни вади.
И чака миг - стихии да руши.
Дими денят - разгаря си лулата.
Трепти мараня в ожънатия слог.
Люлее рог - изгряла е луната.
И чака дъжд, и кръсти се пред Бог.


***
Аз имам път -
той чака зад простора.
Единствен път за мен,
без други хора.
Ще счупя тези стягащи окови,
да няма кой в душата ми да рови.
Да бъда пак различна пеперуда,
пърхолеща, задъхваща и луда.
От цвят на цвят над цъфналите дюли
да няма дъжд и вятър да ги брули.
Плодът им пак наесен ще узрее,
по-жълти са от слънце щом изгрее.
Те носят дъх на старо злато
на скрина ми от маминото лято.
Аз имам път, той нощите ми скрива.
Дошло е време пак да бъда жива.


КЪСНО

Дали отново мога да се влюбя?
Отново да димят пороите.
Очите ми замъглени да светят
във времето, орисано за совите.
Онази обич дива да се върне,
обяздила коне на ветровете.
Със ревности, съмнения, изгубена,
но с пламъка, подпалващ снеговете.
На устните ми капки от роса.
Тупти дъждът, небето се изцежда.
Целувай ме, целувай ме сега:
че идва краят. Късно - за надежда!


НЕ МОГА БЕЗ ОБИЧ

Не мога без обич.
Не искам живот -
оттичащ се бавно,
без пристан, без брод.
Душата ми в тъмна
коруба крещи.
Ту гасне, ту вехне
без път, без следи.
Не мога без обич.
Аз още горя.
С пороите дишам.
И с бурите спя.
Пали ме със пламък
от огъня нов.
Умирам, но търся -
все тебе любов!


ГЛАСЪТ НА МОРЕТО

Повярвайте ми, пяната е жива -
разперва мрежи с двете си ръце.
Брега покрива с мократа си грива -
мозайка е от моето сърце.

Най-светъл глас от нежната ми сила,
море съм аз - безсънно нощ и ден.
И изгреви душата ми е скрила -

подобно пламъци, откъснати от мен.