ПРЕДЕСЕННО

Драгомир Шопов

ПРЕДЕСЕННО

Есента още я няма,
а един жълт лист,
паднал на рамото ми,
ме подсети за нея.
Колко есени преживяхме двама,
с колко есени сърцето старее?
Хлопва пътната врата на двора,
остаряват цветята
до пътеката бяла.
Един прозорец очите си ще отвори,
за да види
дали къщата ни е цяла.
Дали по стълбата
се качват детски крачета,
дали момичето от мансардата
само се прибира,
дали бъчвите пазят
виното в мазето,
дали пианистът
„Малка нощта музика” ще засвири…
Есента още я няма,
но градът е готов
за срещата с нея,
която му предстои.
Нищо ново.
Животът никак не е нов,
той сякаш от всяка новост
се бои.
Непроменен е. Един и същ.
Само ние наивно чакаме
нещо ново да има.
Най-много да завали есенен дъжд.
Да стане студено.
Да дойде зима.
А в раклата,
пълна със спомени до горе,
да ни повикат шарени черги,
пафти и младоженска премяна.
И някоя снимка да заговори
за всичко, което го няма.


КОГАТО ГЛЕДАХ
ФИЛМА ЗА ПУЧИНИ

Мансарда, бедност и поеми,
притисната от скръб душа.
Къде са славните бохеми,
с които даже да греша,
аз ще усетя чистотата
на две ръце, на две очи?
Без тях какво оттук-нататък?
Да питам - нищото мълчи.
И непритворена вратата
проскърцва в падащия здрач.
Като палач е тишината.
И самотата е палач.
Къде отидохте, момчета?
Момичета, къде, къде?
Луната пада на парчета
и кой парчетата краде?
Ограбено небето плаче
върху мансардата сега.
А долу бързат минувачи,
облечени във смях, в тъга.
Но ни един глава не вдига
и не разбира ни един,
че истината не достига
в живота ни непоносим.
Че в мъртва схватка от проблеми,
от безпаричие и глад
изчезват светлите бохеми
във някой рай ли, в някой ад.
Че богаташи в надпревара
да трупат и пари, и власт,
Отечеството разпродават,
потъпкали и чест, и свяст.
Мансардата остава само
чист пристан във света лъжлив.
От гроба си ме гледа мама
и ме окайва, че съм жив.