МОСТЪТ НА НЕСБЪДНАТАТА ЛЮБОВ

Илия Еврев

Заваляха дъждовете,

дъждовете през май месец.

Та валяха два дни, три дни,

два дни, три дни, три недели.

Че придойде голям Осъм,

голям Осъм - Сою Балкан,

та отвлече бентовете, мостовете,

мостовете - горни, долни, средни.

Ако не знаете, искам да ви разкажа за Уста Радоя, майстора на първия Покрит мост в Алтън Ловеч, и за неговата несбъдната любов.

Той  бе планинец, горско чедо. Роди се и отрасна в пазвите на Балкана, там, дето се е родил и Осъм. Кръстиха го на дядо му - Уста Радоя, прочут майстор, градил църкви и манастири по целия Дунавски шир. Малкият Радоя остана кръгъл сирак преди да навърши и десет години - един подир друг след дядо му починаха и майка му, и баща му. Гледаше го баба му, но рано-рано го глави за овчар при селския чорбаджия - сам да си изкарва хляба. Работно и пъргаво момче беше Радоя, та чорбаджията от благодарност и за награда още първото лято го заведе на празника на Света Богородица на Троянския манастир и го накара да си избере армаган. Без да се чуди много-много, Радоя си избра кавал. И започна да свири по цял ден, като вървеше подир стадото. А вечер си лягаше да спи с кавала, затикнат в пояса. След две три години настигна и надмина най-добрите свирачи овчари. Радваше се баба му на големия му мерак, но друг по-голям беше нейният мерак - да наследи той майсторлъка на дяда си Радоя и на чича си Дуля, който живееше в Алтън Ловеч и градеше там хубави чорбаджийски къщи.

- Слушай, Радоя, чедо, - му думаше тя, -  мине ли този Гергьовден и още два, ще оставиш дряновия кривак и при чича си Дуля в Алтън Ловеч ще идеш, занаят да научиш и като дяда си Радоя прочут майстор да станеш. Защото си, синко, от майсторско коляно.

- Далече ли е, бабо, Алтън Ловеч? - питаше я Радоя.

- Еднодневка е пътят до там, синко. Като погледнеш от Амбарица накъдето бърза водата, ще видиш къде Осъма е превил снага и е прорязал скалите. Там е Алтън Ловеч. Град голям и прочут е той. Момите там се обличат само със сърма и коприна, а по вратовете им по три наниза жълти пендари висят. Тежки търговци има там и къщите им са като сараи. Все чичо ти ги гради тези къщи. При него ще идеш, занаят да научиш и от изет да се отървеш, та един ден да ме поменуваш.

Думите на баба му вляха радост и надежда в младата сирашка душа на Радоя. През лятото той изкачваше стадото на Амбарица и с часове гледаше на север, където върховете се снишават и се сливат в синкаво сива омара, застлала Дунавската шир. И струваше му се, че вижда чудния град, който го викаше. А кавалът изпращаше трепетната му надежда далече по планинските ридове.

След две години дойде и очакваният ден. В зеленина и цвят бяха потънали пазвите на Балкана, а поляните бяха осеяни със синчец и иглика. Само Купенът и Амбарица още не бяха хвърлили зимния си кожух. На втория ден след Гергьовден Радоя целуна сбръчканата ръка на старата, преметна през рамо торбата и закрачи надолу, където бързаха и водите на Осъма двуглави.

Слънцето все още галеше челата на Башкулеси и Хисаря, когато Радоя наближи Алтън Ловеч. Когато се надвесе над скалите, които опасваха като венец града, той ахна от почуда и възхита. Къщите на този чуден град бяха наредени една върху друга по хълма и се белееха като снежни преспи. А реката, синкаво зелена, дълбоко долу се виеше около скалите. Всичко наоколо беше потънало в свежа зеленина и отвсякъде се носеше ароматът на нацъфтели люляци. Дълго стоя Радоя в захлас и съзерцаваше отвисоко тази красота. После слезе бавно по стръмната пътека, прорязана в скалите, и потъна в Башбунарската омая. Утоли жаждата си от голямата чешма, която бълваше обилни струи вода от четирите си чучура, и тръгна бодро към чаршията. Премина по калдаръмената улица, като се дивеше на големите дюкяни, пълни със стока. Всичко му се виждаше  чудно и интересно, всичко му харесваше. Само многобройните минарета на джамиите му се видяха, че стърчат грозни като изсъхналите тополи край Осъма. Група дрипави циганчета изникнаха изневиделица отнякъде и почнаха да го дразнят и да го замерят с обли осъмски камъчета. Разсърден дюкянджия излезе от дюкяна си и се развика, та ги прогони. После го разпита отде иде и, като разбра, че търси майстор Дуля, го упъти къде да намери къщата му в долнокрайската махала.

Заживя Радоя при чича си и започна да чиракува. От сутрин до вечер работеше с дюлгерите по къщите и се учеше на занаят. Но мъчно му беше за планината и за волния овчарски живот. Та вечер, като се прибереше в собата си, вземаше кавала и с него се опитваше да пропъди мъката по родния край. Заслушваха се младежите от долнокрайската махала в свирнята му. След време започнаха да го канят да излиза с тях и да им свири на седенките и на празничните им излети сред лозята на Стратеш и Липака. А когато Радоя свиреше, сякаш говореше чрез кавала и изливаше онези трепети на младежката душа, за които няма думи в човешката реч.

След време в Алтън Ловеч се заговори за Радоя. И го сочеха вече не само като добър кавалджия, но и като най-добър сред чираците и калфите на известния Уста Дулю. Каквото пипнеха ръцете му, дърво или камък, пипнато беше. И този майсторлък беше гордост и чест и за чичо му. А мющериите се надпреварваха кой да направи пазарлък с Уста Дуля, къща да му построи.

Чорбаджията хаджи Дойчин, най-богатият измежду табаците в града, реши да си построи нова къща - по-голяма, трикатна, каквато нямаше в целия град. На всеки кат - по четири просторни стаи, на всяка стая - по четири прозореца, а на таваните - резбовани слънца. И слънчева я искаше къщата чорбаджията, защото от красница бе измряла челядта му. Имаше сега само една дъщеря, Яна, нежна и бледа красавица. Колкото пари му поиска  Уста Дулю, толкова му даде чорбаджията, че му и наддаде, само и само той да бъде майсторът на къщата.

Строежът започна след Гергьовден. Сръчни бяха калфите и чираците на майстора, а и самият той бе предвидлив, та през Богородишките пости стигна до покрива. По стар обичай, когато майсторите слагат билото на покрива, стопаните поднасят дарове. Събра Уста Дулю чираците и калфите и им каза:

- Този път на майстор Радоя се полага да приеме дара и той да каже благословията, всекиму както подобава.

Всички очакваха дара да поднесе стопанката, както му е редът, и останаха изненадани, когато със сребърен поднос напред излезе Яна, спря пред Уста Дуля, поклони се и каза:

- Уста баши, от нас малко, а от бога по-много да добиете, дето ни съградихте този хубав слънчев дом!

- Хубавице млада, - отвърна й Уста Дулю - този път най-младият майстор, Радоя, ще приема дара, нему ще го поднесете.

Спокойно с бавни крачки Яна се отправи към младия майстор и като го гледаше право в очите, се поклони. А той не можа да издържи на погледа й и сведе свенливо очи към земята. Смутиха се и дюлгерите. Радоя извика сили в себе си, приближи се до Яна, поклони се, взе дара от сребърния поднос и се заизкачва чевръсто по стълбата. Като стигна до билото на покрива, изправи стройната си снага, размаха дара, закачи го на върлината и се провикна:

- Слушайте майстори, калфи, чираци и вие комшии! Нека бъде благословен от Бога този хубав дом, който ние градим по мерака на стопанина! Нека Бог да изсипе в него само здраве, радост и щастие, тъй като богатството му прелива! Нека този дом занапред се пълни с челяд! Да бъдат благословени и ръцете, които са приготвили скъпия дар, а момата, която го поднесе, да се задоми с този, когото най-силно ще заобича!

Като звън от камбана прозвуча и отекна гласът на младия майстор. Всички харесаха благословията му. А думите му се забиха право в сърцето на Яна и не й даваха мир и покой. Където и да ходеше, каквото и да правеше, тя чуваше гласа на майстора и й се струваше, че думите му бяха продиктувани от някой оракул и непременно ще се сбъднат. Още през пролетта, когато полагаха основния камък на къщата и почерпиха дюлгерите за здраве и напредък в работата, тя видя Радоя. И нещо трепна в нея, когато му поднасяше чашата и погледите им се срещнаха. Оттогава тя намираше повод да навести строежа и да го види как сръчно работи. А той я стрелваше със сините си очи и се усмихваше. Вярното женско чувство й подсказваше, че той я харесва, но положението му и несигурността го караха да бъде сдържан и нерешителен.

Срещу Голяма Богородица Яна не можа да мигне през цялата нощ. След много колебания и терзания нещо като че просветна в съзнанието й и я накара да надвие притесненията си. Тя усети, че точно на светия празник ще се срещне с Радоя и ще му каже, че го обича и че е готова на всичко заради него. Знаеше, че в празник след черква той отиваше да се разходи на Башбунарската пътека. И като го видя отдалече, че се бе запътил натам, грабна менците, премина през друга пряка уличка и го изпревари. Стигна до чешмата и напълни чевръсто менците с вода. А щом той се зададе, вдигна менците на рамо и се запъти та го пресрещна.

- Радоя, много рано си ожаднял - рече тя весело и шеговито, като го гледаше право в очите.

- Ожаднял съм, Яно - отвърна той с треперещ от вълнение глас, а погледът му се насочваше ту към нея, ту към земята.

- Радоя, пил ли си друг път от Башбунарската чешма? - поде Яна все така весело и закачливо, като не снемаше поглед от него.

- Пил съм, то се разбира. Пил съм още първия ден, когато дойдох в Ловеч.

- Ех, Радоя, свършено е с теб. Отсъдено ти е за мома ловчанка да се ожениш. Такова е поверието - дойде ли ерген в Ловеч и пие от Башбунарската чешма, става ловешки зет.

- Това за пръв път от тебе чувам, - отвърна й Радоя и замълча.

- Ти комай се разсърди, задето ти рекох така. Съжаляваш ли че си пил вода от чешмата и че ме срещаш тука?

- Яно, нито ти се сърдя, нито съжалявам, че те срещнах. Но не знам какво ще дойде занапред!

- Радоя, да знаеш какъв чуден сън съм сънувала тази нощ! Сънувах, яви ми се самата Света Богородица  и ми рече: „Яно, стани заран рано и иди за вода на Башбунарската чешма. Срещнеш ли ерген, знай, че ти е отредено за него да се омъжиш. Рече ли да ти напие водата, значи и той е повярвал в същото. Не стори ли това, покани го, той от свян и страх не се решава.” … Радоя, ти вярваш ли в сънища? - попита Яна, а той замълча и се замисли. Но щом видя умолителния й поглед, сепна се и твърдо отсече:

- Яно, готов съм не само водата да ти напия, а и китката ти да взема. Ти казваш, че сън си сънувала, хубав сън, но какво ще каже баща ти, ще стане ли каил да се омъжиш за мен? Кръгъл сирак съм аз и освен тези две ръце нищо друго нямам. Готов съм водата да ти напия и дума за вярност да ти дам, ако си съгласна да ме изчакаш поне година. Собствен дом искам да си съградя. Доста съм чиракувал и ходил по чужди врати. В чужд дом натрапник не мога да вляза.

- Радоя, за това не мисли, с теб и под чергило ще живея. Така съм решила, а ти - решавай!

Като на сън Радоя се наведе, та напи водата, взе китката и като я забоде в илика на гърдите си, прегърна Яна и я целуна.

- Сега ти си вече моя, Яно, завинаги моя!

Опиянена от първата целувка, Яна промълви през сълзи:

- Радоя, вярвай ми, обичам те и никой не може да ме раздели с теб! Сега ще отида в черква да запаля свещ пред иконата на Божията майка! Защото тя ми дари това щастие! Дано ме подкрепи и напред, че и баща ми да склони! Радоя, довечера, като заспят всички и видиш,че моят прозорец светне, това ще е знак да дойдеш, мили, ще те очаквам! Имаме толкова много неща да си кажем!

И като целуна ръката му, Яна вдигна кобилицата на рамо и заситни леко по пътеката. Радоя проследи с поглед как тънката й снага се полюшва ритмично под тежестта на менците, докато се затули зад върбалака на реката. Той остана неподвижен, захласнат от нейната красота и от смелата й постъпка, която току що го направи толкова щастлив. Изстрадалата му сирашка душа бе озарена от потоци светлина, които заляха всичко наоколо. В този момент пред него изплува образът на майка му и той усети сладка тъга в щастието, което го сполетя. Искаше му се, но не можеше да го сподели с тази, която единствена щеше да го разбере и да се радва от сърце заедно с него.

До вечерта Радоя се скита сам из околностите на града и все мислеше за Яна. Как ще съобщи тя на майка си? Ще се осмелят ли двете да кажат на баща й? Ами той ще приеме ли или ще се възпротиви? Чакаше да настъпи мрак, да изгаснат всички прозорци и да светне само нейният. А времето като че ли беше застинало и едва-едва минаваше. Когато се стъмни достатъчно, той тръгна по грапавия калдаръм на чорбаджи Дойчиновия сокак. Но прозорците все още светеха и той свърна в друга посока. Вървеше бавно, броеше стъпките си до сто, до хиляда и пак се насочи към къщата. Прозорците още светеха, ала Яниният беше тъмен. Мрачно предчувствие обзе душата му. Като доближи още до къщата, долови в тишината грубия глас на чорбаджията, който се караше на някого отвътре. Отдалечи се и пак заскита из сокаците, потънали в мрака на лятната нощ. Обикаля дълго и всеки път, като се приближеше към къщата, виждаше светещите прозорци. Тъмни мисли се въртяха в главата му. Чак към полунощ прозорците угаснаха, но Яниният така и не светна. Откъм скалите над Башбунарската чешма се разнесе зловещият глас на улувица и Радоя потръпна. Прибра се и легна, но сън не го хващаше. Размишляваше за нерадостния си живот и сполетялото го мигновено щастие, което отлиташе. Той усещаше, че Яна не е могла да пречупи волята на баща си и разбираше, че тя не е от неговата черга и че няма никога да бъде негова. Но защо нямаше доблестта да излезе и да му каже: „Прощавай, Радоя, нашите не ме дават, а против волята им не мога да ида!” Той щеше да я разбере и да й прости. Но тя се скри в тъмната къща и не даде никакъв знак към него.

Никой не спеше и в чорбаджи Дойчиновата къща. Сутринта, когато Яна се прибра от църква, майка й забеляза блестящите й очи и я привика насаме в стаята. Яна й разказа възторжено всичко, което се беше случило на чешмата, а вътрешното й чувство й подсказваше, че майка й няма да я укори. И не се излъга. Тя я прегърна със сълзи в очите и я благослови. Но как щеше да реагира баща й? Двете решиха да му съобщят, като се върне от чаршийската си разходка за обяд вкъщи, и се надяваха той да склони. Но уви, чорбаджията беше непреклонен.

- Дъще, жено, вие с умът ли сте? Свършиха ли се личните ергени в Ловеч? Разберете - по-лесно чалма ще навия на главата си, отколкото да дам единствената си дъщеря на дюлгерин, гол като тояга, че и чалгаджия! Или искате да ме направите за посмешище на хората - викаше вбесен чорбаджи Дойчин.

- Дойчине, опомни се и се засрами! Забрави ли, че и ти беше чирак в табахната на баща ми, че той не даваше да се спомене за теб, ама въпреки това аз ти пристанах. Па след време ти беше приет и после стана хаджи Дойчин. Грехота е да разплакваш единственото си чедо. Господ види и ще те накаже един ден! - викаше майката през сълзи.

- Аз пък на въже ще увисна и няма да се съглася ти да ме жениш за други! - проплака Яна.

- Казах ви, за смях на хората няма да стана! - отсече чорбаджията и като разярен звяр се спусна към Яна, хвана я за дългите плитки и я повлече към килера. А когато майка й се притече на помощ, хвана и нея и ги затвори и двете.

На сутринта Радоя беше като болен. Цяла нощ не беше мигнал и все си повтаряше: „Аз щях да я разбера и да й простя. А тя не рачи да ме види повече и да ми признае, че не може да погази бащината си воля!” Радоя отиде на строежа на чорбаджийската къща унил и отчаян. Качи се горе на покрива и започна да дяла механично ритловици. И все поглеждаше към сокака да види няма ли да се зададе Яна, да го повика да слезе при нея, да се разплаче и да му съобщи тъжната новина. Но през целия ден тя не се появи. Вечерта, когато се стъмни, Радоя пак се отправи към чорбаджийския дом и зачака пред тъмните прозорци. Но Яна пак не се показа и прозорецът й не светна.

Късно вечерта Радоя се яви при майстор Дуля, блед и омърлушен. „Да не си болен”, попита го чичо му. А той отговори, че му е мъка за родното село, което не е виждал цяла година. Помоли чичо си да го пусне да си отиде на село. Нали чорбаджийската къща вече е покрита, ще я довършат и без него. Поиска си част от заплатата и му съобщи, че ще си иде да стегне порутената си бащина къща. Чичо му разбра, че го гнети мъка по родния край, наброи му полагащите му се грошове и го проводи със заръката пак да се върне наесен. Радоя събра багажа си и сутринта още по тъмно напусна спящия град.

Никой в Алтън Ловеч не узна причината за внезапното изчезване на младия майстор. Само у чорбаджи Дойчинови знаеха всичко, но го пазеха в тайна. Два дни чорбаджията държа заключени дъщеря си и жена си. А когато ги пусна, им съобщи със задоволство, че майстор Радоя е напуснал града. Корвосърдечен беше чорбаджи Дойчин. Не го смутиха нито риданията на Яна, нито заклинанията на жена му. „Видя се колко те е искал, щом се запиля нанякъде!” - злорадстваше той. Заточиха се дълги мъчителни дни. Яна вехнеше, затворена в бащината къща. Нямаше от кого да научи нещо за Радоя. Но все се надяваше той да се появи отново в града и да я потърси.

На черковна служба тя палеше свещ пред иконата на Божията майка и дълго се молеше. Един неделен ден след служба по пътя за вкъщи я настигна жената на уста Дуля и като се оглеждаше наляво и дясно, й прошепна на ухо: „Радоя е жив и здрав и да знайш, че не е на село. Гурбетчии от Троянско го видели чак в Истанбул. Там щял дя се залови на работа като майстор.”

Но хабер от него никой не получи, нито в Ловеч, нито на село. Изминаха месеци, година. Яна продължаваше да вярва, че щом Радоя е жив и здрав, един ден те пак ще се срещнат. И тогава тя ще му покаже, че му е останала вярна, както му беше обещала на Башбунарската чешма.

*

След като побягна от Алтън Ловеч, Радоя тръгна като ранен звяр да търси билка за лютата си рана. И се спря чак в Истанбул, където знаеше че никой не го познава. Там обикаляше по цели дни и се дивеше на чудния град, оценяваше с окото на майстор изяществото на джамиите и сараите от двете страни на Златния рог. Но и след месец търсене и питане работа не успя да си намери, а и знаеше, че няма да се хване да строи джамии. Затова един есенен ден се качи на претъпкания с гурбетчии параход и замина към непознати брегове да търси късмет и утеха от болката. Когато параходът доплава до Дубровник, Радоя слезе с тълпата пътници. Още на пристанището забеляза майстори каменоделци и се загледа с любопитство  как особено и различно обработваха едрите каменни блокове, не като него и майстор Дулю. На следващия ден той отново дойде да наблюдава работата на каменоделците, които сръчно моделираха камъка от всички страни, а звънът на длетата им галеше ушите. През почивките пък техните весели и звънливи гласове изпълваха въздуха с друга непозната, но приятна за него мелодия. Забелязаха неговото любопитство и го поканиха с жестове и усмивки да опита с длетото. Той се престраши и захвана да дяла. Учудиха се на сръчността му, смееха се, радваха се и му показваха как трябва по-добре да държи длетото и как да нанася удари с чука.

Радоя започна работа при дубровнишките майстори каменоделци. Цели седем години той работи с тях. Обикаляха и по други градове, дълго време бяха и на италианския бряг. И там работеха по църкви и палати. Научи много Радоя и видя много красота в италианските градове. Ала мисълта за Яна и споменът за Алтън Ловеч не го напускаха. Често я виждаше в съня си с подноса при освещаването на къщата или с менците на Башбунарската чешма.

В Дубровник идваха стоки от различни краища по море и по суша. Търговци от различни страни и имаха тук дюкяни, затрупани  с най-различни стоки. Радоя се сближи с търговци българи, които държаха маази и търгуваха. Събираха се те често на мохабети, пееха български песни, а той свиреше. От тях разбра, че и от Алтън Ловеч идват всяка година кервани от коне и мулета, натоварени с прочутия кьосел на ловешките табаци и се връщат, натоварени с толуми със зехтин, маслини и други стоки. Когато пристигна поредният керван от Алтън Ловеч, приятелите го срещнаха с ловчанците. На тази среща той чу песен, която бръкна в завяхналата му рана:

Налей, налей, море Яно,

налей руйно вино.

Налей, налей, почерпи ме,

налей, отрови ме!

Свят широк е, море Яно,

земя се не мери.

Свят обходих, като тебе

мома не намерих!

Ловчанците разказваха, че в Ловеч имало една такава чутна Яна, щерка на богат чорбаджия. Но от тъга по забягнало либе останала мома и връщала най-видните ергени, когато идвали за годеж. Живеела усамотена, рядко излизала навън само да отиде до черква в неделен ден. Говорело се, че е болна от красница и затова не се омъжва.

*

Току след Гергьовден в лято 1833-то в Алтън Ловеч пристигна майстор чужденец на около тридесет години. Облечен бе алафранга с голяма шапка, каквато носеха майсторите италианци. Строен хубавец, с брада и дълга коса и с големи сини очи. Представи се с името Ромул Джовано - майстор каменоделец и скулптор. Нае дюкян близо до Дели хамам и започна да дяла камък за надгробни паметници, на които извайваше ангели. Работата му потръгна и за кратко време спечели мющурии. Дружеше само с един арменец бръснар, който е бил в Италия. На него разказа, че е живял в Дубровник, където от българи търговци беше понаучил езика им. Обичаше да се разхожда сам по Башбунарската пътека и по скалите над града. Никой в Алтън Ловеч не подозираше, че този странен майстор чужденец е уста Радоя, който беше дошъл с едничката цел, да разбере, защо Яна още не се е оженила в разцвета на моминската си красота и дали държи още на дадената дума. Но не бързаше да се разкрие. Искаше да се убеди, че тя наистина не го е забравила след толкова години. Затова работеше усърдно и привечер, седнал на чашка с арменеца, слушаше клюките на града с надеждата да разбере нещо повече за чорбаджи Дойчиновата дъщеря.

Същото лято по Голяма Богородица времето се одъжди. Паднаха проливни дъждове, придойде буйна водата на Осъма, заля ливадите по Върбовка, отвлече купи сено. Сеното задръсти отворите на мостовете и реката ги отнесе и трите. Прекъсна се връзката между новата и старата чаршия на Алтън Ловеч. Събраха се чорбаджиите и бейовете на града при каймакамина, умуваха, мъдруваха и решиха - на мястото на средния мост да се издигне здрав каменен мост, че да устоява и на най-силните води на Осъма, а строежа да възложат на майстор, който даде най-добро предложение за стабилен и хубав мост. Като разбра, че първенците са решили да се проведе търг за строежа, без да се колебае, уста Радоя реши да участва в надпреварата. И замисли мостът да бъде построен върху шест каменни устоя, а отгоре да заложи дебели дъбови греди, над тях дебели талпи, че да носят настилка от чакъл. А мостът, като ще свързва двете чаршии на града, защо да не бъде и той чаршия с дюкяни?  И покрив да има, че да пази минувачите и занаятчиите от студения Осъмник през зимата, а през горещото лято да хвърля прохладна сянка. „Мостът, който аз ще изградя -  реши майстор Радоя - ще бъде наш, български юрнек, направен от камък и дърво и покрит с дъски. Покрит мост ще бъде той! Паметник на моята любов!” Радоя изработи два макета - един от липови дъсчици, друг от восък, и ги занесе и двата пред първенците. Те онемяха от удивление, като видяха своя мост. Пръв се обади Мехмед Генджаа, настоятел от страна на турските първенци: „Машаала, златни ръце има тоя майстор, нему да възложим да построи мост за приказ и почуда!”. Възхвали го и хаджи Дойчин, настоятел на българския еснаф. И направиха договор: „Ромул Джовано ще бъде майстор, ръководител на строежа и ще получава по петдесет гроша гюнлюк. Той ще си подбере помощници, майстори каменоделци и дюлгери. Мостът да бъде построен за една година.”

Възседна майстор Ромул Джовано белия ат, който Мехмед Генджаа му предостави, и обходи кариерите по близките села. Обходи и дъбравите и по списък определи числото и размерите на церовите и на дъбовите греди. Още същата есен те бяха изсечени и издялани. Кервани с дялани камъни от Радювенската кариера пристигаха всеки ден. От сутрин до здрач работеха каменоделците и зидарите под прекия надзор на главния майстор, а когато челните камъни се спояваха с калай, сам той се запретваше и вършеше това. Есента се оказа дълга и суха и преди да паднат дебелите снегове, двата средни пилота на моста бяха завършени. Сутрин преди слънцето да погали Акбаир и Башкулеси и преди еснафите да са отворили кепенците на дюкяните, баш майсторът беше на строежа. А вечер стоеше до късно и преначертаваше всичко, което трябва да се свърши на следния ден.

До Еньовден на следващата година и шестте пилота бяха завършени, гредите отгоре наредени, талпите наковани и върху тях чакълът настлан. Започна изграждането на горната дървена част на моста. Всичко бе предварително измерено и дюкянчетата вече се очертаваха. Преди Голяма Богородица започнаха да изграждат покрива. И когато билото бе издигнато, по стар обичай пристигнаха ловчанските първенци да поднесат подаръци за майсторите. Идваха чорбаджии, бейове, представители на еснафските сдружения и всички носеха дарове. Даровете поемаше майстор Ромул Джовано, изкачваше се до билото, размахваше дара да го видят всички и на завален български произнасяше благословия. Неочаквано се появи Яна да поднесе дара от чорбаджи Дойчина, като настоятел на еснафа. Яна грееше от хубост. Тъмносинкавите петна под очите й и ярко изразената руменина на лицето я правеха още по-красива. Тя пристъпи с подноса, поклони се пред майстора и с развълнуван глас изрази възхищението си от моста, какъвто не е виждан досега. Майсторът пое дара, поклони се и той и поблагодари. После се изкачи до билото, размаха високо копринената риза с красиви шевици и със задавен от вълнение глас изрече думи, които накараха присъстващите да почувстват, че се е влюбил в Яна от пръв поглед. Зачервена, с наведена глава Яна се отдалечи от множеството и се прибра вкъщи. Застана пред иконата и със сълзи в очите питаше: „Пресвята майчице, сън ли бе това или истина? Аз чух гласа му и видях очите му! Това беше той, нали?!”

И пак се заредиха мъчителни дни и нощи за Яна. Беше бледа и измъчена. Майка й и баща й ги налягаше мъка, като я гледаха как крее. А тя ходеше из къщи унесена и мълчалива. Вечер затвореше ли очи, пред нея се появяваше образът на Радоя, после се отдалечаваше и изчезваше, а на неговото място заставаше Ромул Джовано, майсторът на първия Покрит мост в Алтън Ловеч. Тя все се питаше: „Защо, ако е той толкова време не ме потърси, за да се убеди, че не съм го зарязала и забравила, че заради него останах девица. А после се отчайваше: “Ако е той, повярвал е, че съм се подиграла с него и сега е дошъл да си отмъщава.” И след тежка въздишка добавяше: „Но и тъй да е, ако е жив, ако е той, всичко му прощавам!”

Срещнаха се на връх Богородица. Хаджи Дойчин и жена му бяха заминали рано сутринта на Троянския манастир, а Яна оставиха вкъщи с прислужницата, че не се чувстваше добре и не искаше да пътува. Щяха да се помолят за нейното здраве пред иконата на Светата майка троеручица. Радоя се появи след отпуск черква и потропа на тежката чорбаджийска порта. Прислужницата се засуети, като видя през процепа на портата високия силует на майстора чужденец и отърча при Яна да й каже кой стои отвън и чака да му отворят. Трепна Яна, надигна се, приглади коси под забрадката и с разтреперано сърце тръгна към портата. Не усети кога вдигна резето и той вече беше застанал пред нея.

- Яно, мила Яно, аз съм, идвам при теб, уверих се, че си ми останала вярна, че удържа на думата си!  Прощавай, че те накарах толкова дълго да ме чакаш…

Яна постави пръсти пред устните му да замълчи и склони главица на гърдите му. Не бяха нужни повече думи. Той я обви с ръце и двамата замълчаха унесени в нежна прегръдка. От очите им се стичаха сълзи.

*

След месец строежът бе завършен и всички се готвеха за голямото тържество - освещаването на Покрития мост, гордостта на Алтън Ловеч. За този празник дойдоха Търновският мютасериф, мюфтията и гръцкият владика, представители от всички нахии от ловчанската кааза, ловешките първенци и цялото гражданство. На тържеството дойде и Яна с другарки от махалата, весела и засмяна в красива празнична премяна. Табашкият площад се оказа тесен да побере стеклия се народ. След молебена говори Търновският мютасериф: „Нека всевишният дари здраве и щастие на майстора, издигнал този чуден мост за вечна прослава на името си и за най-голяма чест на Алтън Ловеч, който завинаги ще се гордее с мост, какъвто не се среща другаде!”

Всички, които чуха възхвалните думи на мютасерифа се заоглеждаха да видят майстора на моста. А той се появи с обръсната брада и подстригани коси и мустаци, облечен в народна носия от синьо сукно с гайтанлии потури и джамаданка разкопчана, под която се белее копринена риза с шевици. Това беше ризата, с която го дари Яна. Хората не вярваха на очите си как майстор Ромул Джовано се беше преобразил в истински българин. Но когато гайдите и кавалите писнаха и майсторът пръв се залови да поведе хорото, всички си казаха: „Българин е!”. Като видя, че Радоя я търси с поглед през тълпата, Яна заедно с другарките си запроправя път към хорото със светнали от радост очи. Но тъкмо протегна ръка да се хване до него, изведнъж претрепери, залюля се и падна на земята. „Вода, дайте вода! Лошо й стана!” - завикаха дружките й. Радоя разбута хората пред себе си, притече се, взе я на ръце и я понесе към къщи през множеството от хора, които се разделяха на две страни да му направят път. След него подтичваше запотен и пребледнял чорбаджи Дойчин. Тържеството секна изведнъж и всички се засуетиха. Жените заговориха, че това е от болестта й, от красницата. Някой каза, че проклятие тежи над хаджи Дойчиновия дом, осъден да няма челяд, която да се радва на богатството му. Вкъщи поставиха Яна на постелята в нейната стая. Майка й зарева и закърши ръце. Пристигна запъхтян хекиминът, погледна й зениците и започна да я преслушва. Радоя и чорбаджи Дойчин стояха безмълвно прави до леглото. По едно време Яна дойде в съзнание, отвори очи и като видя Радоя, надвесен над нея, се усмихна миловидно, помъчи се да му каже нещо и издъхна в ръцете му.

Изпратиха я на следващия ден. Шествието се проточи от църквата „Света Богородица” през Табашкия площад и покрай реката чак до новото Стратешко гробище. Отзад крачеха покрусени чорбаджи Дойчин и жена му, цялата в черно, а след тях вървеше с наведена глава и разпилени коси Радоя.

В града плъзна мълвата, че майсторите са вградили сянката на Яна в строежа на моста и това я погубило. А майсторът на първия Покрит мост в Алтън Ловеч, уста Радоя, се загуби някъде по широкия свят и никой повече не го чу, не го видя. Остана мостът да напомня за неговото голямо майсторство и за несбъднатата му любов.

1976 г.