Интервю на Татяна Любенова с Любомир Левчев

- Господин Левчев, Вашите “американски” стихотворения претърпяха отвъд океана две издания. Какво разбират американците от българската душевност, че толкова много ги харесаха?

- Аз много се радвам и много ценя този свой личен успех. Не искам обаче да го преувеличавам. Първото издание е много малък, луксозен тираж. Библиофилско издание, с оригинални рисунки. И затова се наложи да направим втори, масов тираж. Това не бива да се приема като твърдение, че сега американците са се юрнали да четат моите стихове. Не би било вярно. Но аз се радвам на добрия отзив, който дадоха мои колеги и литератори във вестниците и по телевизията. Какво знаят американците за нас? Много малко. В Съединените щати, ако човек слуша новините и чете вестниците, ще се ориентира бързо, че интересите на Америка са насочени преди всичко към Азия, Латинска Америка, Африка и може би на последно място към Европа. Европа не е в центъра на вниманието на американската общественост в момента. Някой може да ме оспори. Но това са едни непретенциозни впечатления на човек, който малко е поживял там. Защо е така? То не е някаква злонамереност, няма някакви политически или други причини. По скоро ние трябва да се замислим защо люлката на световната цивилизация не е в момента толкова значима, колкото е била през предишните векове. И какво трябва да направим, за да бъдем достойни за собствената си история? Америка обаче има доброжелателен тон към нашите страни и към България. Това определено мога да кажа, доколкото на Запад все пак има някакъв интерес и знания за нашата страна. Малко са. Извънредно много писаха вестниците и средствата за масова информация за България в края на миналата и началото на тази година.  Като че ли някакъв социален магнит насочи окото на общественото мнения към нашият Балкан.

- Може би сме ги провокирали с нещо?

- Да, мисля, че с желанието на нашите хора да реагират.

- Вие получихте световната награда за мистична поезия. Какво точно е мистичната поезия?

- Има много обяснения. Аз в самата книга съм направил това. Цял живот, още от първите си стихове, още първата си книга, съм получавал упреци, че  да-а, ама има доста мистика в неговата поезия. И много яростно съм се защитавал, че това не е вярно, как може такова неразбиране да се проявява, това е една нормална, реалистична, романтична  и каквато искате друга, но не и мистична поезия. Сега вече не мога да се защитавам и да се оправдавам, очевидно, че тя е такава. Същевременно, наградата има много особен статут. Тя се присъжда всяка година, в различен град и в различна държава. И журито всяка година е от различни специалисти. Аз получих тринайстата по ред награда, в Кьолн. Журито беше от професори от Кьолнския университет, тоест немски литератори. И, разбира се, испанци участват в журито, защото Фернандо Риела е испанец, това е една испанска награда. Но фактически мнението на журито отговаря до известна степен на немската представа за мистика. Самият Фернандо Риела е една много мистична личност. Много малко хора са го виждали. Живее в Америка. Той също е поет. По различни причини рядко се появява в обществото. Самият Фернандо Риела, в свое писмо, изрази мнението си, че моята поезия не отговаря на неговите лични представи за мистична поезия. Испанската мистика е една от най-могъщите в историята, така че е сложно аз да дам еднозначен отговор на един толкова тъмен въпрос.

- Вашето списание “Орфей” е ревнител на орфическата традиция. Какво е орфизъм? И той свързан ли е с мистиката?

- Да, между нас казано, орфизмът е част от световната мистика. Орфизмът е мистичен занаят. Някога той е бил религия. Освен учение, освен възглед за живота, за света, той е бил една действена религия. И това е единствената религия, родена по нашите земи, доколкото ми е известно. Всички други отнякъде са дошли. Единствената, родена тук по нашата българска земя, е тази.

- Какво обединява орфиците, песенността ли?

- Общо взето орфиците не са хора, които се обединяват. Те ценят индивидуалността. Така че представата за обединение е нещо условно. Ако може да се каже нещо общо за възгледа като философски възглед, като учение, като естетически възглед - може би общото е любовта. Това е вяра, че светът се подчинява на закона на любовта.

- Като гледаме списанието, имаме усещането, че то е за някакви елитни, избрани хора. Така ли е?

- Според мен, този аромат на елитаризъм идва от изяществото, което му придава изкуството, съдържащо се в списанието. Но такъв съзнателен елитаризъм, нямаме претенции за такова нещо. Много по-елитарна е тази литература, която е непрозрачна, трудно разбираема. В нашето списание ние имаме една доста бистра естетическа линия. То е обърнато с лице към един по-широк кръг хора. Няма такава кодировка за малцинството, за посветени хора само, които ще те разберат, пък други няма да разберат. Няма такъв надменен подтекст. Но то събира в себе си елитаризма на такива изкуства, каквото е например поезията. Нима поезията не е елитарно изукство. Малцина четат поезия. И това трябва да си го признаем. Няма нищо лошо. А нима графиката не съдържа в себе си същият този елитаризъм, който има в камерната музика? Изкуството като цяло има свои кътчета на усамотението. Това обаче не е елитаризъм. Така поне го разбирам аз. Би трябвало да се зачете мнението на читателите, а не моето. Аз мога да кажа какъв е моя стремеж, който може да не бъде адекватен на желанието ми. Но нямам желание да правя елитарно списание.

- Имаше една теория за нациите, според която те живеят около 1500 години. Как мислите - това, което става напоследък с нашата нация, това разпадане на духовността,  предизвестие за смърт ли е?

- Въпросът е ужасен и съдбовен, и много важен за нас. Аз, преди десетина години, много бързо, под силен подтик, който изпитах, написах и публикувах една книга със страшното заглавие “Убий българина!” Един роман върху сюжета на моето детство. Аз се опитах да направя едно предупреждение за опасностите, които съществуват за нашата нация. А сред опасностите е и тази, че нашата нация не знае кои са опасностите. Да си заплашен от нещо е много лошо, но и да не знаеш, че си заплашен от нещо е още по-лошо. Тогава не подозирах  колко актуални могат да станат тези съображения, тази тягостна мисъл, че може би нашата нация е осъдена. Аз лично искам веднага да кажа: вярвам, че нашата нация ще издържи. Тя многократно е била осъждана и е имала смъртна присъда от историята, не за първи път, а многократно. И е издържала. Нашата нация се е връщала от небитието. Имало е едно време, някъде през 17-18 век, когато тя е смятана за изчезнала нация. В първия списък, който учените дават на императрица Екатерина Велика за славянските народи, (защото тя е искала да ги събере под своя скиптър), българите са посочени като изчезнал народ. Светът е смятал, че ни няма. Ние трябва да издържим. Всеки българин трябва да бъде проникнат от съзнанието, че носи отговорността за една многолетна, многовековна култура, без която съвременният свят не може. Тя е част от съвременния свят. Духът на българския народ е част от класическите ценности на историята. Аз не смея да се отдам на оргията на песимизма. Но трябва да кажа, че по-скоро ни е нужен скептицизъм. Нито песимизъм, нито оптимизъм ни е нужен. От много оптимизъм сме на това дередже. Но и да се смятаме за обречени, че 1500 години са минали и ето, ние вече трябва да си отидем, не. Не, аз смятам, че нашият народ ще издържи. В един старинен летопис се казва, че българинът се е спасил през14-15 век, защото се е върнал към земята. Тази мисъл не е моя, но не ми дава покой и досега. Смисълът в тази мисъл не ми дава покой. През българското Възраждане нашата нация се събужда, тя възкръсва благодарение на появата на учителите. Както искате ме разбирайте - в прекия и в преносния смисъл. Една шепа учители връщат българската нация от небитието. Като се започне от Паисий, от този тип учители, защото той е учител на целия народ, и се свърши с тези даскали, които не случайно са наречени народни будители. Дано това да даде малко кураж на всички българи.

3 юли 1997 г.