СТИХОВЕ В МАЖОР И МИНОР

Йосиф Леви

ЕСЕННИ ЛИСТА

Есенни листа, есенни листа,
цветове от жълто до ръждиво.
Слънчеви лъчи с бледа светлина,
хладен вятър в утринта мъглива.

Струва ми се - с мен всичко е наред,
само кой ли се интересува?
Крача в есента, вглеждам се напред,
вярвам си, че времето лекува.

Где ли си сега? С кого ли си сега?
Никога ли няма да си с мене?
Вятърът върти жълтите листа
и „Не казвай „никога” ми шепне.

2016


ОТИВАМ СИ

Отивам си, не вярват твоите очи.
Зад ъгъла след миг завивам бързо.
Отивам си, изместил поглед настрани.
Ръцете ти увисват без прегръдка.
Обръщам гръб на дните споделени,
не гледам към очите ти зелени.
Отивам си. Животът губи своя цвят.
Дърветата по пътя не шумят.

Отивам си, седя застинал и смълчан,
насочил поглед към небето сиво.
Отивам си, без да докосна твойта длан,
очи отвърнал от лице красиво.
Не виждам топлината в твоите очи,
любов от погледа ти вече не личи.
В сърцето ти да имам част не стига.
Животът своята стена издига.

2016


ПЕЙКА НА БРЕГА

Пролет на брега е, а вятър хладен вие,
слънцето зад облак не може да пробие
в сивееща, застинала мъгла.

Но ето - звън китарен близък се раздава,
а дъждът надвиснал бързо отминава,
снишава се вълна подир вълна.

През нощите не спим, а пеем тихо песен
и чакаме жар-птица от лъча небесен
и златна рибка да държим в ръка.

Далечни сиви пари кълбят се над морето,
на пейката седим и гледаме в небето
и вярваме, че виждаме света.

2016


ДЪЖДОВЕН ДЕН

Сутрин е студена, а сякаш тъмна нощ е,
облаци надвиснали се трупат, трупат още.
Лоши вести сякаш идват изведнъж,
чака ме да тръгна есенният дъжд.

С кофи ме полива, като че ли ме мрази,
знае си, че няма кой да ме предпази -
с мокри очила и с ледени ръце,
качулката ми крие тъжното лице.

Дъжд вали отново, с локви до стрехата.
Дъжд вали, неловко скачам през водата.
Светъл лъч просветва в сива мокрота,
срещаш ме с усмивка и с чадър в ръка.

Шарен, от лъчите слънчеви откраднал,
сякаш ми говори: „На топло си попаднал!”
И не ми е мокро, както досега -
за двама е изгряла пъстрата дъга.

2016


ВЕЧЕР

В ръката с чаша, доживял момента
денят - отминал, а пред теб - нощта
ти виждаш пак, като на стара лента,
преминалите през деня неща.

А дните бягат бързо, безвъзвратно,
годините търкулват се след тях,
назад поглеждаш, искаш ги обратно -
отново в дните на безгрижен смях!

Възможна ли е новата магия?
Да върнеш времето и младостта,
годините назад да се изтрият,
мечтите да се сбъднат в любовта?

Щом дойде вечер, ти не гледай в мрака,
Вълшебство има, за да бъдеш млад.
В очите на любимата го чакай,
напред е всичко в твоя чуден свят!

2015


ЖЪЛТАТА КЪЩА

Моят балкон е пред жълтата къща,
в жилищен куб от бетон и стъкла.
Светлото слънце по-жълто се връща
в уличен шум и сред птичи ята.

Жълтата къща е скрита от блока
с облака, който над нея виси.
Гледам през улица, странно широка,
към двор зелен и към жълти стени.

Виждам пред мен силуета пластичен,
с тайнствена, скрита от мен красота,
с походка нежна на младо момиче,
иззад завеса, сред лъч светлина.

Виждам деня, в който в къщата влизам,
без да се плаша от нейния взор -
озадачена, но вече и близка -
в къщата жълта, в зеления двор.

2017


МУЗИКАТА В МЕН

На хоризонта утрото сияе,
начало ново носи всеки ден.
В треви и клони вятърът играе,
усещам го като познат рефрен.

Очи отворил, за нощта забравям,
не ми остава в спомена сънят.
Негласно тиха песен прозвучава
и с музика започнал е денят.

Минават бързо младите години,
оставят спомен в песни и лица.
Земя, море и небесата сини
ни връщат с музика към младостта.

2016


ЕСЕН

Белеят облаци в небето сиво-синьо,
листата - вятърът ще ги поеме.
Отварям и последна бутилка бяло вино
- от утре за червено ще е време.

Светът красив е - нощем, сутрин или вечер,
вълнува ни с чудесни изненади.
Години не броим, останали далече -
в албуми, пълни със усмивки млади.

Нова светлина кога ще ни обгърне,
преди в душите здрачът да се спусне?
Което е било, дали ще се завърне,
с кафеен аромат и вкус на устни?

Листо от кестен виждам на предното стъкло
и вятър все така не го поема,
прилича на последно, разкаяно писмо,
което слага точка на проблема.

Октомври монотонно по пътя си върви,
и сняг за миг усетих, в сън унесен.
Жълтеят край реката тополи и върби.
Красива е отново тази есен!

2016


ЗИМНА ПЕСЕН

Мокър сняг вали, улици в мъгла,
фарове просветват зад снега.
Птици на ята, литнали в студа,
клони почернели, без листа.

Сменя се мигът с лъч от светлина -
виждам вече твоя силует.
Слънчев лъч, пробил бяла пелена,
грейнала усмивка на лице.

Зима е без теб - тъжна тишина,
слънцето е скрито от света.
Снежните поля в моята душа
чакат полъха на пролетта.

2017


ПРОЛЕТЕН РИТЪМ

Няма я зимата в сив полумрак,
няма го вече и белият сняг,
в миг е изчезнал - без диря, без вест.
Никой не мисли за зимата днес.

Плаха пониква зелена трева,
светват отново звезда до звезда.
Птици се реят, не търсят подслон.
Никнат пъпки на клон върху клон.

Пролет - сезонът на мисли добри,
на миг споделен и красиви мечти.
Чувства пробужда в света пролетта
и надежди - за свити сърца.

Прозорец един все по-силно блести,
във фокус събрал всички светли лъчи.
И идва мигът да изпееш сега
любовта, скрита в теб от света.

2017


СЯКАШ БЕШЕ ВЧЕРА

Сякаш беше вчера, спомен пазя жив.
Сякаш беше вчера твоят смях звънлив.
Помня пролетта, ясната луна -
сякаш беше вчера, лъч от красота.

Пътища и хора срещам всеки ден -
откъс от света, пъстро оцветен.
Твоите очи светлите звезди
пак ли отразяват, както и преди?

Днес е само миг между спомен и мечта,
среща между две части от съдба.
Утре е за някои, утре е в съня,
никога не спира морската вълна.

Движи се светът в своя кръговрат,
пролет е с цветя, есен - с листопад.
Вечно пазя само спомен съкровен -
сякаш беше вчера, сякаш пак си с мен.

2017


НАДЕЖДАТА

Навъсен град и улици без хора.
В случаен влизам изоставен дом -
с един прозорец, винаги отворен,
с натрупани саксии, без балкон.

Светът отвън изглежда безразличен.
На пейката, обраснала с трева,
за нова страница в живота се заричам,
без искрено да вярвам във това.

Когато те рисувам в мрака нощен,
пак често виждам твоите очи.
Сърцето ми не те забравя още,
но в твоето ледът не се топи.

Самотни острови ли сме в морето
или ни носи лодка към брега?
Надеждата, от времето отнета,
ще блесне ли като звезда в нощта?

Когато спрял съм вече да те чакам,
ще звъннеш ли на моята врата?
Когато свикнал съм със самотата,
ще дойдеш ли отново с любовта?

2017


ЗАЩОТО

Минаваха край мен години,
редуваха се времена.
В галоп препускащи картини,
със сенки и със светлина.
Вълни от пяна снежно бели,
просветваща далечина,
ята от птици отлетели,
дървета без зеленина.

А днес мелодия позната
напомни ми онези дни,
когато любовта в сърцата
неканена се настани.
За миг преобрази живота,
за нови трепети готов,
ти близо си до мен, защото
е с мене твоята любов.

И тази песен прозвучала
напомня сбъдната мечта -
в душата с обич засияла,
в очите с твойта красота.
И тича пак напред животът,
красив е с песен всеки ден,
завинаги си с мен, защото
от тебе пак съм вдъхновен.

2015


МЕНУЕТ БЕЗКРАЙ

Ято чайки на покрива мокър стоят,
и мълчат, не кръжат и гнезда не градят.
Долетели в града посред есенен хлад,
и се питат къде ли е техният свят?

Пропътувал години в живот уреден,
без да гледаш назад, от съдбата щаден,
своe място открил си на тихия бряг,
некачил върховете, покрити със сняг.

А животът е само един чуден миг,
заплатен от бразди по младежкия лик,
от художник умел нарисуван портрет,
в безконечния ритъм на танц менует.

Като чайките гледам небесния свод,
да се върнеш те чакам пак в моя живот.
Шепнат вятър и дъжд с монотонни слова -
щом съдбата реши, ще се случи това.

2017


НЕ УЗНАХМЕ НИКОГА ТОВА

Винаги с любов, скрита под леда,
в себе си таим вечната мечта.
Как да сме щастливи винаги в света?
Не узнахме никога това.

Още задържали лъч от младостта,
още неоткрили свойта топлота,
как добро да помним и пазим любовта?
Не узнахме никога това.

Сякаш не съзрели влюбени сърца,
горестни сълзи, тежест на душа,
как да бъдем щедри с нежност и слова?
Не узнахме никога това.

Утрото ни буди с чудна светлина.
Дните неусетно вихрено летят.
Как да задържим чара на мига?
Не узнахме никога това.

2018


ИЗЧЕЗНАЛА ЛЮБОВ

В небето пеят птиците събудени,
настъпил е април - добър и мек.
Минават хора - ведри и учудени,
погалени от бриз априлски, лек.
Не бърза тъмнината зад стъклата
и все по-късно спуска се нощта.
Изсъхва бързо в погледа сълзата,
гърдите лесно пълни радостта.

В магията на цъфналите клони
единствена целувка носи рай.
Изгрели са звездите милиони,
изпълнили света от край до край.
Но дните, пълни с цвят, са преброени
и идва скоро край на пролетта.
Треви жълтеят, бързо изсушени,
изчезва ароматът от света.

Защо си тръгна, тайна е за мене.
Защо отмина бързо любовта?
Дали защото беше ненадейна,
не преживя дори и пролетта?
Годините се трупат във сърцата,
изпълнени с мечти и самота,
минават зимите, и пак - летата,
но само в спомена остава любовта.

2018


ЕДНА УСМИВКА

Бистро и уличка зелена,
пред маса малка, за един -
усмивка виждам, отразена
от чашата с искрящ рубин.
В лицето й сияйно грее
загадъчната красота
и виждам погледа зареян
с очи, прикрили самота.

Единствен поглед - и се питам,
защо ли спря дъхът ми в миг?
Дали жената на мечтите
видях в усмихнатия лик?
Какви слова да изговоря?
- Вземи ме винаги до теб,
за твоя радост и опора,
с единственото ми сърце!

Лъчи на залез отразила,
очи обърна тя към мен,
с лице загрижено и мило,
но с поглед малко натъжен:
- Аз имам своя мъж в живота,
открила съм го не сега -
избран в бедите и доброто,
но… още неразбрал това.

2018


МИНАЛО - ЗАМИНАЛО

Отдавна тук фонтанчето го няма,
пред гарата с часовник - спомен блед.
Изтича бързо времето, без драма,
с надеждата, че всичко е напред.
Превърнати в мелодия изпята,
минават всяка сянка и печал.
Кристални капки светят по листата -
сълзи отронил е мигът поспрял.

Години се изнизват неусетно -
редят се без „ако” или „уви”,
с палитра от екрани многоцветни
и черно-бели снимки от преди.
Летят моменти - земни и духовни,
добри и лоши - само ги броим,
и пак под стария познат часовник
фонтанче може да се появи.

2019