Любомир Дойчев

В джунглите - далечни, чужди
без лишения и нужди,
си живееше щастливо,
със семейството кресливо,
умната маймуна Чоки,
всред дървесата най-високи.
Но едно нахално лъвче
често идваше да дъвче
под дърветата клонати
разни кокали космати
и към малките маймунки
то - в устата си със слюнки -
се надсмиваше просташки,
плезеше се дебелашки
и с рева си недодялан
дразнеше ги всяка заран.
Чоки дълго, дълго трая,
възмути се най-накрая
и реши тогаз веднага,
без да чака и отлага,
лъвчето - досадно вече -
да прогони надалече,
та семейството му сито
да живее по-честито.
След това усърдно, после,
от дървото на кокоса,
Чоки си набра със време
пет-шест орехи големи
и за лъвчето зачака
да се мерне сред шумака.
Ей след малко, триумфално
дойде лъвчето нахално
и започна пак наново
свойто присмехулно слово.
Чоки грабна тежък орех
и със сила ототгоре
сръчно-сръчно го запрати
върху лъвчо по главата.
Ала в този миг пък Чоки
- от дървото хе, високо, -
с клон един, строшен внезапно
на земята долу цапна…
Лъвчо ревна със закана…
Зъл пред Чоки там застана,
ядовито рев нададе
и подгони го отзаде.
Ала Чоки тъй затирен,
до един мочур обширен
се препъна от земята
и преметна през главата…
Лъвчо, както бе засилен,
разядосан, груб и силен,
върху жертвата си драга
не може да спре веднага,
затова прескочи Чоки,
нависоко, нависоко
но попадна, ах, горкия,
там за пуста проклетия,
доброволно, не насила
в зъбите на крокодила.

——————————

сп. „Нова картинна галерия”, г. 1, кн. 8-9, 1934-1935 г.