Иван Нeнов

В могила край самоковското село Доспей е затрупана църковна утвар, а може би и част от ръкописите на патриарх Евтимий отпреди падането под турско…

В направените преди няколко години археологически разкопки край едно от най-старите села в Самоковско - село Доспей, в местността „Шишманово кале” (а „Шишманово кале” е в по-обширната местност „Петрова църква”), бяха разкрити основите на цитадела, на храмове от ІV-VІ век, както и монети, накити, стрели, керамика, инструменти за добив на желязо и много други находки. Поради „липса на средства” проучванията бяха прекратени, но онова, което беше открито недвусмислено говори, че християнските храмове там са изградени още преди създаването на българската държава, преди славяните и прабългарите да се „слеят” с местните траки…

Бяха направени „изводи”, че в подножието на тази част от Доспейската планина е имало селище и това е селището, „предшественик” на днешния Самоков.

Но…

„Нашето село било големо. Оно имало шестотин кащи и три цръкви. Па като дошле турците тука, та се биле сос цар Йован Шишман, дека го викат сега Цареви кладенци, тогай като му надвиле, погубили го и изнадошле тадева; разтурили се тадева църкви, що имало по селата, и не давале вече да се прават нови (това трая до наше време асли). Та ете тогаванашите селянье, като вишле, дека работата е таквая, земале, та собрале все какво имало по другите цръкви, внели го, затвориле го у тая цръква, та я затрупале отсекаде сос земя. Па сега не смеят да я разкопат, защо още не се е никому приказало. Турците по едно време позволиле да се разкопа, ама не се подавало. Закопале те дека се и днеска познава, ама като излезнал един силен ветар - една вирушка, та носила дори страшни каменье, та веднага я оставиле. От нея до другата цръква, що я имаше по-горе - Свети Илия дека са гробищата, стари приказувая, дека имало „лагъм”, та можело от едната, под земи, да се ойде у другата. А селото ни по напред се викало Мали Самоков и днеска на кютуко го така прекаруват…”

Това предание е записано след Освобождението от фолклористите Кузман Шапкарев и Христо Марков, а разказвачът е бил седемдесет и петгодишният дядо Иванчо Джупан от село Доспей.

Друго едно предание (подобно има и във Велико Търново) разказва, че като видял идващата за България гибел, патриарх Евтимий разделил ръкописите си на три части. Едната изпратил към Света гора (тя е запазена); друга оставил във Велико Търново - векове по-късно гръцки духовници изгорили тези книги; третата част изпратил за Рилския манастир. Но книгите в манастира не са пристигнали. Най-вероятно те са оставени в една от църквите на село Доспей, което е било единственото тогава селище в подстъпите на Рила - всички други села, както и град Самоков, са възникнали по-късно.

Остава всичко да бъде проучено. Но от кого? „Който открие паметник на културата или друга ценна историческа находка и в продължение на две седмици съзнателно не съобщи на властта, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от две до двадесет хиляди лева.” Това гласи чл. 278а(1) от Наказателния кодекс (1998 г.)

Не зная дали на друго място в света има такъв закон, че дори и в къщата на предците си да намериш съкровище - то не ти принадлежи. Принадлежи на тези, които „утре” могат да направят точно копие, а оригиналът да се появи след време в някой чужд музей или частна колекция… Добре, че държавните иманяри, т.е. археолозите, не вярват на преданията. Иначе те щяха отдавна да са потърсили и са открили златната корона и жезъла на цар Иван Шишман, а може би и царското съкровище като цяло,за което преданието разказва: „… след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що е било драгоценно, та ги хвърлили в този вир (Кара гьол - бел. моя - И.Н.).”

Авторът на „История славянобългарска” преп. Паисий Хилендарски също е знаел за това предание и в творбата си пише:

„И седем години стоял цар Шишман в Средец и покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го обграждала вода.Така с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели от турците. Когато турците превзели от крал Вукашин охридската земя и го поробили и надвили, и тук окончателно заробили и погубили цар Шишмана и войската, и търновските и българските велможи. Затова и досега в тия места се намират на много места съкровища; хората през ония времена криели и закопавали поради страх от турците, после загинали и тяхното имане останало в земята.” (Паисий Хилендарски б. д.).

Предговорът на книгата си за Чакър войвода ген.-лейт. Т. Кантарджиев започва с легендата за цар Иван Шишман: „От векове в Самоков се предава от поколение на поколение интересната и любима на самоковци легенда, че Цар Иван Шишман е бил дал последното си решително сражение на турците на обширното равно поле на югозапад от града, наречено „Рудежо”, на Димитровден 1382 г. Сражението било траяло няколко деня. Денем се водил боя в полето, а нощем българите се оттегляли на Доспейския баир, а турците - зад Искъра.”(Кантарджиев 1940: страница  3)

Че се е водила битка на Самоковско поле и че сам цар Иван Шишман е участвувал, пише и народният поет Иван Вазов в пътеписа си „Мусала”: „Защото преданието за битка на Самоковско поле между последния български цар и Баязида, в която първият е загинал, е познато тука и на децата. В тая мила легенда, която хвърля такова лучезарно обаяние въз личността на цар Шишмана, самоковци фанатически и благоговейно вярват и никакви летописци и историци - ни турски, ни руски, ни румънски, ни германски - не могат да ги убедят, че Шишман е хванат роб от Баязида и обезглавен или умрял в тъмница…” (Вазов 1977:  т. 11,страница 280)

При копаенето на основите на днешния завод „Самел” през 70-те години на миналия векочевидци работници твърдяха, че са намирали човешки скелети, които не са били погребвани по някакъв ритуал. Това означава, че това не е нито християнско, нито мюсюлманско гробище… Тогавашното партийно ръководство бързо е потулило всичко, за да не спре строежът на завода…

След Освобождението иманяри са се опитвали да отпушат водите на малкото езерце Кара гьол и да открият съкровището, но тогава не са разполагали с металотърсачи. В същия район е търсено и съкровището на Чакър войвода. А защо да не се извършат археологически разкопки и на самия гроб на цар Иван Шишман, след като и турците са твърдели, по разказаното от дядо Лазо Попов - внука на Алекси Попович, направил втория препис на „История славянобългарска”- и записано пак от гореспоменатите фолклористи, следното: „Току се изопе оня турчин: А бе, айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован! - Аир ефенди ние го знаем Касъм ефенди! - като се престорийме божем, като кога нищо не знаеме за това що казува…”

Някога - и под турско, и след освобождението - върхът на Доспейската планина се е наричал „Гробът на цар Иван Шишман”. Но той има още едно название - „Дервишо”. Така са го наричали турците, защото е обитавани от дервиши-мохамедански монаси. Според друга легенда пък цар Иван Шишман, след като бил убит - мъртъв бил обрязан и „потурчен”, за да бъде „последван” от потомците…

Съвременните историци твърдят, че не цар Иван Шишман е убит на върха на тази част от Доспейската планина, а неговият брат Асен (Ясен) Шишман. Според преданието едно доспейско овчарче, което е пасяло стадото си, видяло, че царят „носи” главата си в ръка. От седемте капки кръв, паднали от раните му, избликнали седем извора. Всъщност овчарчето е видяло, че той, царят, носи короната си! Това също се тълкува неправилно. Защото царската корона е била една. Тя и днес е синоним на глава… Така че достатъчно е да повярваме в мисълта на големия руски художник и мислител Николай Рьорих, който пише: „Човечеството не създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото… Легендите не са нещо отвлечено, те са самата реалност.” (Рьорих,”Държавата на светлината”,1931 г. )

Нима трябва да изпитваме съмнение и в разказаното от дядо Иванчо Джупан, както и от дядо Лазо Попов, който споделя пред фолклористите: „Ех, маре , синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли и язе веке наклъцах деветдесеттех и шест години, та какво неке да пазат…”

Остава да повярваме. И да започнем. Но кой? А ако още на археолозите „не им се е приказало”! А може би трябва да се роди и в България човек като Хайнрих Шлиман, който ревностно да повярва, че Троя я е имало и да я открие.

——————————

ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1977: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 11. С.

Кантарджиев 1940: Кантарджиев, Т. Самоковският освободителен деец Чакър войвода, непобедим герой за свободата на България, покровител на българите, обуздател на турците [1815-1855]. С.

Паисий Хилендарски б. д.: История славянобългарска. - Интернет източник: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=15&WorkID=96&Level=2 (посетен на 03.03.2018 г.)

Рьорих:1995 г. Рьорих, Н. „Седемте велики тайни на космоса”,1995 г.С-я)

Христофоров 1962: Христофоров, А. Искровете. С.