ИЗ „РЕЦИТАЛ ПРЕД МАМА” (1985)

Жеко Христов

***
Беше някога:

с тракийските деца
тичах из зелените дворове
и събирах в шепички дъжда.

А сега под облаци оловни
мълчаливо
крача из града
и валят над мен големи дъждове.

Где си, мамо,
пак да ми извикаш:
„Хайде, ей, прибирай се, момче…
Че ще ми поникнеш.”


ОБЯСНЯВАМ ТЪГАТА СИ

Внезапна и мъчителна тъга.
Тя може би е вкоренена в мене.
Не съм я викал никога… Сега
например, ето го дръвче зелено -
лъщят и пеят младите листа…

Не знам дали ги чувате,
но някой ден ще дойде есента
и те ще затъгуват…

Но някой ден - далечен… Не сега.
Дръвчето ще замята голо върше…

Ах, знам ли, може би това
по-бързо в мене се извършва.