ЛЪЧИТЕ, КОИТО НИКОГА НЕ ЧЕЗНАТ

Ангел Христов

Беше ги видял в очите й, лъчите, които никога не чезнат. Въпреки болестта и притъпените от лекарствата болки, те сияеха дълбоко в нея, съхранявайки някакъв неясен за него спомен.

Познаваше я от няколко месеца, бяха се срещали от време на време, той защото непрекъснато пътуваше, а тя понеже все по-рядко излизаше от вкъщи.

Преди три дни научи, че е в болницата и побърза да я посети. Говореха по телефона кратко, колкото да научи адреса и стаята, в която беше настанена.

Пристигна малко преди края на разрешеното време за свиждане, беше бързал и не купи дори цветя, макар че магазина беше срещу входа на болницата.

- Не знаех, че… - опита се да каже нещо смислено, но не успя.

Дана едва-едва се усмихна.

- Не исках да знаеш - прошепна тя.

- Хората често се разболяват - измърмори несигурно.

- Така е - съгласи се жената и за миг затвори очи. Искрящите лъчи изчезнаха в мрака на странната тишина, все пак беше болница, помисли, тук всичко изглежда различно, дори собственият му глас звучеше непривично.

- Не е нещо сериозно, нали? - попита.

- Не, макар и да не зная какво означава да си сериозно или несериозно болен?

Взря се в лицето й, по-бледо от обикновено, брадичката й едва-едва докосваше лявото й рамо, оголено нехайно от тънката материя на пижамата, а пръстите на едната й ръка лежаха безмълвно върху чаршафа, сякаш подсказваха истинското й състояние.

- Но ти знаеш, нали? - продължи да упорства.

- Зная - отвърна спокойно тя и леко прехапа долната си устна. - Никой не умира по собствено желание, нали?

Сърцето му престана да тупти, тишината се превърна в заплашителна вълна, която всеки миг можеше да връхлети върху него и да го хвърли в бездната на ужаса.

Нямаше представа за истинското й състояние, почти не бяха говорили за себе си, имаха толкова общи теми, които обсъждаха, забравили, че и двамата са част от нещо, което се заражда, за да разцъфти или да изчезне въпреки личните им предпочитания.

- Не говориш сериозно?

Не искаше да повярва, помисли Дана и сдържа сълзите си. Беше приятен млад мъж, изглеждаше като всички останали на неговата възраст, но част от него й се струваше различна, все едно имаше две лица, това, което тя виждаше и другото, което предусещаше, че съществува, когато пръстите им се докосваха по време на редките срещи.

Не беше неопитна, познаваше мъжете достатъчно добре, за да направи разликата между търсачите на забавления и сериозните кандидати за връзка. Този беше от вторите.

Когато разбра за болестта си, помисли, че той не заслужава да се тревожи за нея. Няколко пъти му отказва срещи, но приемеше ли, винаги се стараеше да изглежда лъчезарна.

Тогава й каза за лъчите в очите й, направи го без да се замисля, разкривайки факт, който му е направил впечатление. Тя беше се усмихнала, опитвайки се да не издаде неувереността си.

- Това са отражения от твоите очи - каза тя.

- Не си омъжена, нали? - беше задал въпроса, който го интересуваше.

- Бях - отвърна тя и се усмихна. - Младите момичета понякога живеят на принципа грешка-поправка, грешка-поправка.

- Той е глупак! - отсече отривисто.

Дана присви очи.

- Може би да, може би не, все пак аз също участвах в трагикомедията!

- Аз не съм се обвързвал все още - рече и се замисли. Вероятно имаше причина, макар и да не беше я открил все още. Човек не търси грешките, според него те го намират, понякога това изглежда логично, друг път - не, но все пак е част от живота, приемлива или не, но съществена част от него.

- Личи ти - отвърна му. - Все още не си ме завлякъл в леглото си.

- Това задължително ли е или е някакъв тест?

Изглеждаше изненадан и Дана се усмихна. Нямаше намерение да научава повече от необходимото за него, а и в скоро време можеше да замине за едно от планинските градчета, опитвайки се да се бори с болестта си, която очевидно нямаше да я изостави, макар че лекарите даваха надежда, един вид успокоение без особен резултат.

- Женска логика - измъкна се тя с необвързваща реплика.

Сега седеше до нея на болничното легло и се опитваше да осъзнае точно какво се случваше. Беше сигурен, че се е влюбил, нещо, което до скоро изглеждаше невъзможно, но мислите му непрекъснато го връщаха към нея и в края на краищата се предаде, преди два дни й се обади, че се връща от командировка и иска да се срещнат.

Когато пристигна, Дана беше вече в болницата.

- Обичам те! - наведе се над нея и нежно се взря в очите й. - Лъчите са там, вътре, не можеш да ги прогониш и не мисля, че някога ще успееш!

Беше откровен до болка, не би искала да го наранява, но не искаше и да го лъже. Много жени биха се съгласили да легнат с него, без да очакват каквото и да е, тя не беше мислила за такъв вариант, болничното легло не е място за мечти.

- Не съм казала, че съм свободна - прошепна тихо.

- Свободна?! Нямам представа какво означава това за една разведена жена? - рече той.

- Нещо като птица, която лети високо и скоро няма да се върне - отвърна му.

- Значи ще полетя и аз! - настоя той.

Трябваше да го откаже по-рано от тези безсмислени срещи, за него те бяха извор на надежди, а за нея - проклятие! Когато любовта идва твърде късно, единственият изход е да я убиеш преди тя да те е убила! Тази мисъл я накара отново да затвори очи под надзора на строгия му поглед. Искрящите лъчи изчезнаха.

- Не бъди упорит! - рече му. - Имаме твърде малко причини да се срещаме, е, най-малко заради лъчите, за които говориш, всичко останало е нещо твърде всекидневно, за да ни смущава.

- Всекидневно означава ли, че всеки ден ще лежиш тук?

Беше затворила очи. Този мъж не възприемаше нищо. Бившият й се съгласяваше с всичко и изчезваше с дни, за него семейството се оказа бреме, а когато научи за болестта й, се изнесе от апартамента й. Той нямаше собствен, живееше при родителите си и се върна при тях.

Разведоха се по взаимно съгласие и всеки пое по собствения си път. Тя стъпи на пътеката на болката и безнадеждността, но въпреки това искрящите лъчи в очите й не изчезваха. Той предположи, че това е начин на противопоставяне, тя казваше по-малко, отколкото знаеше и правеше повече, отколкото вероятно беше необходимо.

Получи отговора, който очакваше.

- Не, но където и да бъда, резултатът ще бъде един и същ!

Осъзна казаното след пауза, която звучеше като камбанен звън. Беше признала истинското състояние, в което се намираше, а той не можеше да й помогне.

Мислеше, че е срещнал жената, с която би живял щастливо, а го очакваше дълго и болезнено отдалечаване, тържеството на смъртта над живота, бавното и неумолимо изгасване на лъчите, които искряха в очите й.