РУСИ ПЛИТКИ

Мариана Бусарова

повест

1.
Слънцето прежуляше безмилостно. По синьото небе нямаше дори един милостив облак, който да даде надежда за поне малка прохлада. Диньо чуваше собственото си хрипливо дишане, наедно с това на другарите си. Някъде напред някой се закашля и колоната се люшна и спря. Умът му бе замъглен от усилието. Наведе се напред, за да намали болката, прерязваща гърдите му. Пот течеше от косата му и щипеше, влизайки в зачервените му от безсънието очи.
- Още малко усилия, момци! - чу се силният глас на командващия офицер.
Диньо беше част от Западнородопския отряд, който предстоеше за вземе участие в сражението за „Предела”, където да се спре настъплението на гръцките войските, настъпващи под ръководството на полковник Наполеон Сотилис. Беше много важно да се спре настъплението на вражеските войски по поречието на Струма. Те и без това бяха превзели земите около Неврокоп /дн. Гоце Делчев / и Разлог и продължаваха към Горна Джумая /дн. Благоевград/. Целта беше да се преградят и проходите към Белово и Пловдив по горното поречие на Места.
Тяхната част, събрана подобно на опълчение, за да вземе участие в тия важни сраженията от Междусъюзническата война, беше под ръководството на генерал Васил Делов.
Диньо, макар и леко куц, се включи в Родопският отряд, за да даде и той своя принос за запазване на родната земя. Остави в Неврокоп самичка жена си Донка, заедно с невръстната Димитрия, на грижите на майка си и пастрока си. Майка му, омъжила се повторно след ранната смърт на баща му, не долюбваше особено младата снахичка, дето й беше довел от далечна Тракия. Диньо се занимаваше с търговия още от преди Балканските войни и обикаляше свободните и поробени български земи надлъж и на шир. Когато видя Донка в Раковски /част от дн. Димитровград/ Диньо не можа да откъсне очи от нея. Стройна и нежна като фиданка, тя имаше млечно бяла кожа, дебела руса плитка, стигаща чак до кръста й и нежни кафяви очи на кошута. Малка беше Донка, едва на седемнадесет години, но десет години по-големият Диньо не се посвени да я потърси от баща й. Старият луд - полудя и го подгони с кривака. Нямал той мома за женене. Не щял да я дава на някакъв македонски хаирсъзин*, дето умът му бил само в пушкала и ножове. Такава стока продаваше Диньо, та явно затова и бащата на Донка беше решил, че е разбойник и хайдутин.
Втори път я видя на една седянка след два-три дни, малко преди да си замине за Македонско. Гледаше го смело Донка в очите, усмихваше му, нищо, че до нея стоеше и я пазеше една по-голяма и бая едра кака. Каката обичаше да си сръбва и Диньо забеляза как Донка час по час й сипва ракийка в малкото филджанче**. Унесе се по едно време онази и Донка рипна и излезе забързано навън. Диньо събра нещата си, усетил, че тука има нещо да се случва.
Срещна го тя веднага до вратника и му рече тихо, но твърдо:
- Ако ме искаш, ще ти пристана!
- Искам те, Донке, как да не те искам! - зашепна Диньо - Ама как ще ми приставаш? Ами баща ти?
- Той ме държи дома само, за да му работя … Откакто мама умря, бял ден няма за мен в тая къща … Тейко набързо се задоми отново и мащехата ми не може да ме понася … Мрази ме тя, че съм бяла и хубава, засенчвала съм нейните щерки, дето ги доведе … Доведени сестри, уж са, а само мен товарят. Искам с теб да дойда, Диньо! Води ме!
Така Диньо си заведе младо и хубаво булче от Тракия. Това беше и последното му пътуване из Тракийско. Страх го беше, че нейде ще го причакат и ще ги убият, ако пак се появи там. Още повече заобича той младата си жена, че имаха и еднаква съдба. Нали и той бе наполовина сираче и толкоз години живееше с пастрок. Той не беше лош човек, но чуждото не се гледа като свое. Диньо вече не тъжеше за онова време, когато все отритнат се бе чувствал. Вече беше взел хляба в ръцете си и нямаше подобни грижи. Затова се трудеше само за добруването на семейството си и направи пристройка със закътаните пари, само за него и Донка, да живеят отделно от майка му и мъжа й. А и при тях имаше още хора, две доведени и две природени деца. Голяма челяд. Не искаше той да бута Донка и децата, дето щяха да му се родят сред тях. По време на строежа, едвам не се бе утрепал, смъкнал се бе отгоре, от покрива и така окуця. Но друго, освен крака и гордостта му, не пострада. Скоро след това Донка го зарадва, че носи дете под сърцето си. Раждането на Димитрия беше едно от най-хубавите неща в живота му.
Болно му стана изведнъж на Диньо за Донка и че я бе оставил така при чужди хора. Знаеше някак, че няма да се държат добре с нея. Кураж й беше дал, преди да тръгне, да се държи настрани и да не им противоречи. Да го чака, а той бързо щеше да се върне и пак да заживеят добре. Откак се бяха разделили все му се привиждаха нейните руси плитки, как ги замята, докато пере на двора или готви на печката в малката одая ***. Сънуваше я как ги разплита и мие тоя водопад на двора, само по риза, запретнала бели ръкави.
Помнеше какво му рече на изпроводяк:
- Само жив да се върнеш, Диньо, че без тебе и аз умирам …
От тогава все тежко му беше на сърцето, но това същото сърце не му беше дало мира, дорде не се включи в опълчението, за да защити родните земи. Свободата и на него му беше скъпа, не искаше да живее неговия род под турско робство.
Чу, че офицерът подканя за тръгване и се отърси от мислите си. Напрегна сили и се замисли как с всяка стъпка все повече се доближава до момента, когато ще може да се върне при Донка.

***
- Донко, мари, дека се губиш, ма! - гласът на свекърва й звучеше пискливо и ядосано.
- Тука съм, мале! - обади се Донка.
- Тука си … тука си… дека се пилееш… икиндия **** ще стане вече!
- Моя работа си имам…
- Твоя работа ли?
- Нали ти рекох снощи да дойдеш на обед да преместим низите с тютюна. На сушина да са, горе при чардака, че ако завали цялата работа на халост ще е…
- Има кой да ти помага на тебе, защо съм ти и аз…
- Затуй хората все затуй говорят, колко си устата!
- Не слушай хората, мале. Ако толкоз нема кой да занесе горе низите, аз ще го свърша, но качи се да пазиш Димитрия, че спи още…
Донка нави ръкавите на ризата си и се захвана с работата. Не искаше свекърва й да говори зад гърба й, но знаеше и какво й беше заръчал Диньо - да стои настрана и себе си да гледа. Пари й беше оставил, нямаше грижа за нищо по дома. Гледаше зеленчуците в двора и градината извън града, където насадиха картофи и фасул. Друго не й трябваше. Диньо не щеше да гледат тютюн. Мразеше той цигарите и лулите, а и търговията му вървеше добре, та нямаше нужда да цапа нежните, бели ръце на булката си с катран.
- Утре да дойдеш заранта да нижеш, че не смогваме!
Донка подскочи стреснато. Свекърва й стоеше зад нея, скръстила ръце пред гърдите си и я гледаше как мъкне тежките низи, без да се помръдне да й помогне. Така и не бе останала при детето. Сърцето на младата жена се сви и тя тръгна по-бързо нагоре към чардака, за да закачи последните низи, които сякаш натежаха двойно на крехките ? рамене.
- Няма да дойда. Не знам как се ниже. А няма кой да гледа Димитрия.
- Е, па, с люлката ще я донесеш и тя ще спи!
- Неща да диша тия миризми… малка е…
- Така де! Уф, че опака си! Сега имаш смелост, ама ако Диньо се затрие и не се върне, тясно ще ти се види тука…
Донка потръпна от студения поглед на свекърва си. Не знаеше как тя може да говори по този начин за собствения си син. Сякаш не я беше грижа за друго, освен за имането му.

*хаирсъзин - разбойник
**филджанче - малка, стъклена чашка
*** одая - стая
**** икиндия - късен следобед

2.
Втори ден продължаваше битката за прохода „Предела”. Първия ден част от Самоковския отряд и Западнородопският отряд разгромиха ариергарда на гръцките войски, като излязоха в тила и в единия фланг на противника. Така стана, обаче, че на другия ден дивизията на Полковник Сотилис превзе отново прохода и изблъска българските части на два километра източно от прохода. Българите знаеха, че трябва да задържат позициите си, дори това да означава всичките да измрат на това място.
Диньо чувстваше такова изтощение, че сетивата му се бяха притъпили. Единственото облекчение беше, че в тия гъсти иглолистни гори, поне слънцето не печеше безжалостно и имаше достатъчно вода. Лежеше в унес, защото за момента боят беше спрял. Беше някак неестествено тихо. Но това не беше спокойна тишина. Диньо имаше чувството, че въздухът така е натежал от напрежение, че може с нож да се реже. Куцият крак го болеше ужасно, все едно някой забиваше нажежени пирони в него. Изпъшка и се понамести. Трябваше пак да подхванат офанзива, за да си възвърнат загубените позиции, но колко момци бяха паднали до сега, не знаеше. Оредели бяха редиците им. Оставиха много млади тела по пътеките и долините. Затвори очи и се помоли на Господа да го опази жив, че да се върне при Донка. За нея се молеше, че да не се затрие младият й, неизживян живот.
Чу се изведнъж глъчка. Отначало Диньо се стресна, че пак гърците настъпват и не вярваше да успеят да задържат ново нападение, но бързо се разбра, че идват подкрепления от север. Отдавна чаканите две части от Самоковския отряд идваха. Надежда затрептя в сърцето на българските войници, че ще успеят да спрат гръцкото контранастъпление през „Предела”, благодарение на помощта.
Нощта мина и замина. Имаше някакви откъслечни сражения, но никоя от войските не отбеляза успех. Денят обещаваше да е горещ. Още от сутринта слънцето пекна и запали уморените глави на момците. Диньо разбра, че ще подхванат нападение, уми се набързо от манерката, та да му просветне пред очите, пийна малко вода и прокара сухия къшей хляб. Даже глад не чувстваше. Само тежка умора и постоянно пулсиране в коляното на болния му крак. Но до тук беше стигнал и назад нямаше как да повърне. Пътят беше ясен и само един - напред. Тръгнаха българските части в настъпление, бавно и прикрито, но врагът ги усети. Чу се отначало откъслечна, а после по - стройна стрелба. Приклекна Диньо до един бор, за да си поеме въздух. Видя как жребецът на поручик Стойко Белинчев, който командваше тяхната част, се подплаши и се вдигна на задните си крака. Поручикът изпусна юздите и почти се свлече от седлото, но единият му крак остана заплетен в стремената. Хукна към него Диньо, за да му помогне да се освободи, без да се замисли даже за куршумите. Подпря го с тяло и младият Белинчев успя да измъкне крака си. Отдръпна се настрани Диньо и даже не разбра какво се случи. Парна го нещо в средата на гърдите, сякаш нажежен въглен падна върху голата му кожа. Изпъшка той и се свлече. Последното, за което си спомни беше как се мята русата плитка на Донка и как тя се увесва на врата му да го целуне с меките си, розови устни.
Още същия ден, 18 юли 1913 година /стар стил/ бе обявено примирие.

***
Отмина горещият юли и дойде август. Донка нямаше никакъв хабер* от Диньо. Денем се залисваше с работа и с грижите около Димитрия, но нощем често не можеше да заспи до малките часове. Плачеше тихо, заровила лице във възглавницата. Гърчеше се сърцето й от мъка, трепереше й под лъжичката от страх и безпомощност.
Тръгна към чешмата в двора да запере няколко дрешки на дъщеря си, колкото да има какво да прави.
- Как си, Донко? - очите на Стефко я мереха по цялата снага.
Донка едва се сдържа да не отстъпи обратно в къщата.
- Добре съм, Стефко. Ти за какво си тука?
- Да видя какво чиниш**… нали сама си, може от мъжка ръка помощ да ти трябва …
Донка потръпна. Не й харесаха думите на Стефко. Той беше доведен брат на Диньо и тя всячески се опитваше да го избягва, защото имаше чувството, че младият мъж гледа да я задява, нищо, че е булка на друг.
- Не ми трябва помощ на мене, Стефко. Иди си у вас. Виж там твойто мале ми дума, че много работа имате…
- Стрина ти Стамата, Донко, не ми е мале на мене, нали знаеш? Хич не ме интересуват нейните работи. Да си ги върши. Аз не съм мома та домашна работа да върша.
- Не си мома, ама хляб ядеш на нейната маса, Стефко!
- Брех, каква си люта, ма Донко! Аз с добро дойдох, а ти като змия да ме клъвнеш.
- Работа тук си нямаш, Стефко! Къща си имаш ти. Не влизай, че нямам време повече с тебе да си говоря.
- Гониш ли ме? - очите му изведнъж замятаха искри - Гониш ме… ама твоя Диньо я се върне, я не … Не знаеш ли, че Маринчо Делчев вече се е върнал. Минали са битките, примирие е сторено между войските. Свободни са нашите земи вече!
Пропусна един удар сърцето на Донка. Прималя й от тая новина, повдигна й се, макар почти нищо да не беше слагала в уста от предната вечер.
- Какво думаш, Стефко? Как така се е върнал?
- Ами… така… дома си е от оня ден човекът… А твоя Диньо? Няма го него? Кой знае жив ли е…
Последните думи на Стефко останаха да висят между двамата като присъда. Побеля Донка, бяло платно стана, очите й се напълниха със сълзи. Едва успя дъх да си поеме от болката, която я преряза през сърцето, та чак до стомаха. Подпря се на дувара до чешмата и се поприведе, за да дойде на себе си.
- Всичко става, Стефко… Път е това! Пепел ти на устата какви ги думаш! - изсъска тя яростно след като се окопити - Диньо може и да не ти е кръв, но под един покрив сте живели…
Мъжът продължаваше да я гледа, без да отмества очи. Бутна вратника и влезе в двора. Усети Донка как й се разтреперва сърцето, но не помръдна. Нямаше да му покаже, че я е страх. Доближи се на крачка Стефко и се приведе към нея.
- Не се бой ти…, Донко! Няма да останеш сиротна! Ще те взема аз, ако Диньо… ако не се върне… моя ще си!
Олюля се Донка. Потръпна тънката й снага като тръстика, забрулена от вятъра. Гнусно й стана от начина, по който я гледаше Стефко, все едно беше стока и искаше да я купува.
- Не думай повече! - тросна му се тя - Махай се от мойта къща!
- Твоя ли? На Диньо е. А ако са го убили… ако лежи нейде в ония гори при Джумаята, моя ще стане! И къщата, и ти, Донко!
Посегна тя да го зашлеви, но той я усети и стисна китката й, задържа я във въздуха пред лицето си.
- Щеш - нещеш тъй ще е! Аз съм се разбрал с тейко… Той против няма. Тебе няма кой да те пита. Ако трябва на рамо, като гергьовско агне ще те метна и при попа ще те отнеса… ще се венчаем.
- Ти не си с ума си! - задърпа ръката си Донка - Жив е Диньо и като се върне тука всичко ще му кажа, да знаеш! От него поне се боиш, щом нямаш срам мене да закачаш!
Стефко не се стресна от думите й. На устните му се появи мазна усмивка. Опита се да хване и другата й ръка.
- Какво става, Стефко? - чу се меко и звънливо гласче отвисоко.
На чардака на съседната къща се подаде младо девойче с лъскава, черна коса и меки сиви очи.
- Какво чиниш при кака, бе, Стефане?
Мъжът пусна Донка и се отдръпна към портата.
- За Маринчо… й думам… на кака ти, Калинке! - каза той ядосано - Думам й, че се е прибрал… Ти какво си помисли?
- Прибирай се, че мама те вика!
- Кажи на майка ти, че сега ще си дойда - каза той, обърна се и излезе забързано от Диньовия двор.
Донка го видя как пое надолу по улицата, вместо да се прибере.
- Как си, како Донке? - попита я Калинка.
- Добре съм… сполай ти, че се показа, Калинке!
- Видях го аз, Стефко, какви ги върши…
Калинка слезе пъргаво по дървеното стълбище на тяхната къща и влезе в двора при Донка.
- Наполовина брат ми е, како, но пази се от него! Нещо лошо му е влезнало в ума и го мори отдавна. Той не знае, но аз го чух какви ги думаше на тейко. Лоши работи, грешни! Иска те, а ти си жена на Диньо! - зашепна момичето.
Гъста червенина обагри нежната й кожа. Страните й пламнаха като божур.
- Тъй рече, Калинче! И на мене! Ще се вардя повече за напред.
- Ако искаш иди при Маринчо да го разпиташ… Може нещо да знае за Диньо!
- Димитрийка още спи горе, в люлката. Не мога да я оставя сега.
- Не се бой, аз ще се кача при нея, ако искаш…
- Хубаво. Веднага ще изтичам до Маринчо и се връщам.
Нищо не научи Донка от Маринчо Делчев. Надеждата, че комшията ще знае нещо за Диньо, угасна бързо в сърцето й. Тръгна си бавно за вкъщи тя, едва сдържайки сълзите си.

*хабер - новина
**чиниш - правиш

3.
Чуваше някакви далечни гласове. Не можеше да вдигне глава, а на гърдите му, от дясно, все едно някой бе сложил тежък камък да ги натиска, да го души, да го наказва с мъка и страдание. При всяко вдишване се забиваше болката в него, чегърташе го, караше го да иска да стене и да се гърчи. Но сила нямаше и за това. Дъх едва си поемаше, а напуканите му устни бяха сухи и изпръхнали. По гърлото все едно петмез се бе залепил и не можеше да преглътне. Гласовете се доближиха и се открои един нежен женски, който му напомни за нещо далечно и скъпо. Изплува един мил образ пред вътрешния му взор и го накара да напрегне всичките си останали сили на волята. Повдигна с мъка клепачи и простена тихо. Почти веднага над него се надвеси млада жена. Косите й бяха покрити с бяла касинка, а на лявата й буза се появи малка трапчинка, щом се усмихна.
- Докторе! - извика тя звънливо - Нашият герой се е събудил най-сетне!
Изчезна за миг жената и се върна да донесе вода на Диньо. Преглътна с мъка той няколко глътки и се закашля болезнено. Сълзи от безсилие и страдание избиха под стиснатите му клепачи.
- По-полека, момче - каза докторът с авторитетен глас - Толкова се мъчихме да те спасим, а ти сега ще се затриеш с няколко капки вода. По-внимателно и ти, Венето! Да подкрепим леко раменете му, да се надигне…
Дотича тогава още една медицинска сестра да помогне на Венета да повдигне Диньо, да може мъжът да утоли жаждата си. Живителната течност наля сили в тялото му. Прояснените му мисли веднага литнаха към Донка и Димитрийка. Двете бяха най-скъпите му същества на земята. Сви се сърцето му като се замисли как ли живееха самички, без мъжка подкрепа, все сред чужди хора.
Изпъшка Диньо и се отпусна обратно назад на леглото. Притвори за кратко очи и после пак погледна към младата сестричка.
- Сполай ти, Венето, че ми даде да пия… Какво е станало с мен? Мислех, че умирам …
- Имал си късмет, войниче - каза тихо жената - Тук те донесоха ни жив, ни мъртъв. Десет дена лежиш така, в треска, на границата със смъртта, ама не се даде… Не ти е било сега времето да те вземе проклетницата!
Усмихна се кратко Венета и се дръпна назад.
- Как те викат, момче? - доближи се пак докторът.
- Диньо съм, докторе, Диньо Тодориев, от Неврокоп.
- Права е Венета, като ти рече, че си имал късмет. Един вражески куршум те е ударил в гърдите, но в дясно, в единия бял дроб и е излезнал отзаде, през гърба. Чиста ти беше раната, но много кръв изтече, дорде дойде ред да те видя и да я превържа. А и ти беше слаб от боя… треска те хвана и тя те мори толкова дни. Но виждам вече, че си добре.
- Кой ме е докарал тука, докторе?
- Сам поручик Белинчев, на жребеца си те беше метнал, напреки на седлото… Каза, че живота си му бил спасил, без тебе щял да падне от коня и да си счупи врата. Тъй рече и заръча да те излекувам, а щом се събудиш да проводя за него, да го извикам. Та скоро ще го видиш.
Сети се Диньо най-накрая какво се беше случило, там на бойното поле и как коня на поручика се беше подплашил. Не съжаляваше той, че беше изтърчал да го подхване. Добър водач беше Белинчев, грижеше се за всички под негово командване, а провинилите се винаги намираше начин да накаже справедливо, но и да ги накара да разберат къде са сгрешили. И млад беше, даже по-малък от Диньо на години, но светъл ум личеше в топлите му, сини очи.
Не след дълго поручикът се появи с болничната стая на Диньо и го поздрави сдържано, но с пълен с благодарност поглед.
- Заради мене пострада ти, Диньо. Цял живот ще помня какво стори. Благодаря ти!
Диньо помести глава настрани притеснено.
- Няма за какво, г-н поручик… - каза той, но хрипливият му глас издаде, че се вълнува.
- Има, има… но, нейсе… не се притеснявай. Да знаеш, че имам един дар за тебе, като оздравееш. Искам да вземеш врания ми жребец, който щеше да ме утрепе! Решиш ли да се прибираш у дома - твой е!
- Не мога да взема жребеца, г-н поручик! Това е расово животно, не е за мен…
- Щом аз ти го давам, то можеш. Знам, че разбираш от коне и ще се грижиш за него добре. Арап му е името, заради цвета. Умен е той и добре ще ти служи - замълча за малко Белинчев и после добави - А мога ли нещо да сторя за тебе, Диньо?
Замисли се Диньо, прочисти гърло и каза тихо:
- Жена ми и щерка ми, г-н поручик, сами са дома, в Неврокоп. Има ли начин да им се прати хабер, че съм жив? Нищо не знаят там за мене…
- Вашата част беше разпусната вече, Диньо. Мирен договор се подписа в края на юли месец и тия земи са вече свободни.
Усети се силното вълнение в гласа на младия мъж и се предаде на Диньо. Зарадва се той, нали затова беше се включил в тая война, за да освободи Македония от робство.
- Ще видя как да пратя писмо до твоята жена, Диньо. Ти почивай и се оправяй. Кажи само как е името на булката ти.
Рече му Диньо и му благодари за добрината с насълзени очи. Усети как в сърцето му затуптя силно от желанието да оздравее и бързо да се върне у дома, при младата си жена.

***
Донка чу някакви възбудени гласове, но само се завтече до единия прозорец на одаята и погледна навън. Виждаше се добре дворът и пътеката, дето водеше до вратника. Стоеше там Калинка и свенливо забола очи в земята, говореше с някакъв мъж, целият покрит с прах. До него потропваше нервно кафеникав, едър кон.
Подаде глава тя да чуе какво си говорят и сърцето й примря от страх. Чула беше свойто име и името на Диньо. Тоя чужд мъж, дошъл от далеч, търсеше нея. Излезе тя забързано, бършейки мокрите си ръце в престилката.
- Добър ден - поздрави Донка - Мене дирите, аз съм Донка, булката на Диньо Тодориев от Неврокоп.
- Како, хабер носи момчето, за Диньо! - обади се нетърпеливо Калинка.
- Какъв хабер? - успя да попита Донка.
Сърцето й запрепуска лудо в гърдите. Едва дъх си пое и се подпря на вратника, за да не се свлече.
- В болница е, Диньо, но е жив - каза човекът - Само туй знам, а това е писмо от поручик Белинчев, под чието командване се биеше той.
Стисна писмото Донка с треперещи пръсти. Стигаха й даже само тия думи, че още жив е Диньо. Чувстваше някак тя, че няма как да са го убили и сърцето й да не усети, но нямаше как да е сигурна.
- Е, влез, уморен си… поседни на двора. Има пейка - подкани тя пратеника - Вода ще донеса и нещо за ядене.
Огледа се мъжът несигурно, но после склони. Наистина беше препускал неуморно цялата нощ, за да донесе новини, колкото се може по-бързо. Хапна и се напи с водица, па после си тръгна по живо, по здраво. Щеше да намери някой хан да спре да почива по-дълго по обратния път.
Донка продължаваше да стиска писмото. Не можеше да чете тя и се завтече към даскала в училището да види той какво пише, че да й каже.

4.
Тръгна си бърже Донка от училището. Прочел й бе два пъти даскалът краткото писмо, написано от командващия офицер на Диньо. Разказано бе там как мъжът й спасил живота на Белинчев и така го ранили в гърдите, но вече добре бил и се оправял. Преливаха чувствата на Донка в изстрадалото й сърце. Ту мъка и болка, заради страданията на любимия мъж я изпълваше, а после се сменяше с радост и надежда, от туй, че той е оцелял и ще оздравее. И друго някакво чувство се появи там. Горда беше, че толкова смел е бил Диньо на бойното поле.
Вървеше забързано към дома си, свела очи към нозете си, за да скрие сълзите на облекчение, които капеха от очите й.
- Къде си хукнала, ма, Донко?
Стефан я пресрещна и застана на пътя й, току на ъгъла, дето се допираха двете къщи - тяхната с Диньо и другата, където живееше майка му с челядта си. Бяха построени „на калкан” и дворовете им се деляха само от една лека дъсчена ограда.
- По пътя си ходя, Стефко! Хващай си и ти твоя. Остави ме на мира!
- Помисли ли за туй, дето ти рекох онзи ден?
- Замълчи и не повтаряй онези грешни думи - повиши глас Донка - И аз ти рекох - жив е Диньо! И хабер имам от него. Много скоро се връща!
- Лъжеш, ма! - изскърца със зъби Стефан.
- Не те лъжа, па и кой си ти тъй да ми говориш?
- Мъж ще ти стана и всичкото ти имане на мен ще е!
- Ушите ти с какво са пълни, разбойнико? - дръпна се Донка назад - Да не си втъкнал въмла от къделята на малето ти, а?
- Немам мале, аз, ма Донко! Все така на инат ми думаш ти!
- Немаш, Стефане! И аз немам! Ама пак са ме научили кое е право и кое грешно. А ти задиряш чуждите булки и срам нямаш.
Дръпна се тя с нова сила от младия мъж. Заобиколи го издалеко и хукна забързано към двора си. Вгорчи някак тая среща радостта й от хубавата новина за Диньо. Накара я да се сети пак колко беззащитна е така, без подкрепата на мъжа си, останала самичка в дома им. Застана на колене пред иконата на Богородица и се помоли тихо да пази и нея, и Диньо, а и малката им дъщеричка.
Успокои се малко сърцето й от молитвата и младата жена се захвана с домашната работа.

***
Нижеха се дните монотонни и еднакви. Всяка сутрин се събуждаше Донка с мисълта за Диньо и надеждата, че той ще се прибере. Ще го види как пристъпя през вратника, с неговата си, леко накривена походка. Трепкаше всеки път сърцето й, щом чуеше някаква глъчка навън и подаваше русата си глава да погледне какво се случва.
Дойде септември и постепенно започнаха листата на дърветата да се обагрят в златно, медено и кафяво. Димитрийка правеше първите си несигурни стъпки на двора. Малка беше, едва на десетина месеца, но нетърпелива да заприпка на слабичките си крачета. На Донка само грижата за детето й даваше сила да не се предаде на унинието. Стискаше зъби тя и не пускаше сълзите на свобода. Нямаше смисъл да плаче. Просто трябваше да чака.
Заприготвя се да отиде на далечната градина, за да обере останалия фасул, че да не падне слана и да го попари. Намести момиченцето си в цедилката на гърба и понечи да тръгне надолу по пътя.
- Къде ще ходиш, како Донке? - звънливото гласче на Калинка я накара да се усмихне и да вдигне глава към техния чардак.
- На долната градина ще ида. Малко фасул ми остана там, да го събера.
- Самичка ли? Недей… далеко е!
- Е, няма с кой, Калинко, а времето няма да ме чака.
- Искаш ли да дойда с тебе?
- А ще те пуснат ли? Сигурно си имаш твоя работа…
- Майка излезе, а тейко ми няма да ме спре. Чакай само да се сложа стария сукман и слизам.
Дотича Калинка, лека като пеперуда. Пригладила беше назад лъскавите си, черни коси, а бузите й бяха поруменели от бързането. Учуди се Донка колко бързо се променяше момичето, сякаш с всеки ден се разцъфваше красотата й. Напъпила беше снагата й и очите й грееха с вътрешна топлина.
С дружинка работата спореше повече, нищо, че Калинка почти през цялото време се занимаваше с Димитрийка. Подпираше тя малкото момиченце да не падне, гушкаше го и разнасяше между редовете. И на нея сякаш й беше повече за игра, отколкото за работа, но не можеше да й се сърди Донка. Това й беше достатъчно. Така успя да свърши всичко по-бързо, вместо постоянно очите й да са в детето. Като заспа уморена малката, Калинка й помогна да съберат последния фасул, да го завържат в бохчата и да тръгна полека към вкъщи. Прибраха се бавно, с почивки, че доста им тежеше, пък и заспалото дете трябваше да носят. Най-сетне стигнаха и седнаха на двора да си отдъхнат. Тъкмо пийнаха по глътка вода и гласът на стрина Стамата ги накара да подскочат и двете стреснато:
- Къде си помъкнала моята Калинка, ма Донко? Урсуз* жена си ти! Няма управия с тебе! Снаха си ми, па ‘ич** не ме слушаш! - мяташе тя гневни погледи към младата жена и размахваше ръце.
- Аз исках да ида с кака, мале! - обади се бързо Калинка - Недей да я кориш, тя не е виновна.
- Не е ли, Калино! Тя е по-голяма. Тя трябва да те варди! А не да те мъкне по горите саминка! Двете сте били до тяхната градина, тъй рече тейко ти!
- Така е, мале. Там бяхме.
- Гледаш ли, Калино! Далече е, кой знае какъв човек може да дойде там и може всичко да се случи…
- Е, никой не дойде и нищо не стана, мале! Не бой се!
- Да мълчиш ти! - извиси глас Стамата - Остави най-сетне, оназ’ да се обади! Какво само се периш като пале, Калино!
- Калинка много ми помогна, мале - каза тихо Донка - Пазеше детето, додето аз работех. Не съм я товарила нея.
- Оставаше и да ти работи! - изпуфтя ядно старата и завъртя очи - Нямам щерка за кърска работа! Гледай повече да не я мъкнеш с тебе за щяло и нещяло, Донко! А ти, Калино, нямаш ли друго да правиш, че подир нейното отроче ще търчиш? Хайде идвай си дома!
Врътна се Стамата и таман да си влезе вътре по пътя се зададе конник на вран жребец. Препускаше буйно жребецът, сякаш на земята не стъпяше. Загледа се натам старата, а и двете по-млади жени подстанаха и се приближиха до вратника. Замря сърцето на Донка, защото първа позна в странника своя Диньо. Мръсен от пътя и почернял от слънцето беше той, но по-прекрасен не й се беше виждал до тогава. Завтече се тя към пътя и го съзря как спира коня и бавно, с мъка се спуска от седлото. Умното животно, сякаш усети, че на Диньо му е трудно и застана като статуя, даже мускул не потръпваше по изваяното му тяло. Стъпи мъжът на земята, потупа Арап по стройния врат и закачи юздата на оградата. Знаеше, че конят няма да помръдне, ако не го подкани, но го върза за всеки случай, че тука беше на ново, непознато място. Видя тогава Донка, която стоеше до вратника, а по бялото й, нежно лице се стичаха безмълвно едри сълзи. Протегна ръце към нея. Зачака я да се доближи, защото чувстваше как краката му ще се подкосят от умора и вълнение.
Затича се Донка към Диньо и се хвърли в прегръдките му. Цялата болка и мъка, насъбирани през времето, в което го нямаше, изчезнаха заменени от безмерно щастие.

*урсуз - лоша
**’ич - хич, изобщо

5.
Доближи се и Калинка да прегърне брат си. Изчакала бе тя Донка да посрещне Диньо и после се доближи да го поздрави. Светеха нежно очите й, с обич към него.
Едни други очи гледаха остро, с омраза към новодошлия. Думкаше силно сърцето на Стефко. Бяс го беше стиснал и не го пускаше. Замъгли се умът му. Повярвал беше, че Диньо няма да се върне от бойното поле и Донка ще стане негова. Все си мислеше как ще я стисне в ръце и ще я усмири, ще я пречупи, та да стане по-кротка от агънце. А сега гледаше как се притиска тялото й към Диньовото. Обхвана го ревност и завист. Заради жената, а и заради високия, вран жребец, който потропваше нетърпеливо с копита, току до Диньо и навираше благородната си муцуна в рамото му. Вместо да умре и костите му да изгният нейде из горите, той се върна като герой в Неврокоп.
Гледаше отвисоко и Стамата към сина си. Ако някой видеше лицето й щеше да се зачуди как никакво чувство нямаше там, сякаш Диньо не беше неин син, а чужд човек. Намръщила се беше тя, все едно неприятно й беше от любовта, която показваха един към друг младите хора до вратника.
- Хайде, Калино, прибирай се! Доста се помота днеска, белким малко работа да посвършиш и дома! - обади по някое време тя - Па, ти Диньо, добре си се завърнал. Таман ще си се занимаваш с булката, да ми падне тая грижа от раменете… - додаде жената.
Вдигна глава Диньо и кимна леко на майка си.
- Добре заварила, мале - каза той повече на себе си, отколкото на нея - Сама си е Донка господарка, зорлем си се товарила с грижи по нея…
Врътна се Стамата и се прибра в къщата си. Тръгна си и Калина. Стисна Диньо ръката на Донка, наведе се и я целуна бърже по страната.
- Само ще прибера коня в яхъра и идвам вътре - каза й той тихо на ухото - Арап се вика, Донке, подарък ми е от поручик Белинчев, за дето му помогнах на бойното поле…
- Зная, Диньо, той писмо ми беше изпратил. Пазя го още… А даскала дор три пъти ми го прочете, та да го запомня - отвърна му тя нежно.

***
Занизаха се дните на есента. Стегна Диньо първо покрива на къщата, пооправи двора и с Донка събраха, каквото бе останало по градините, да има за зимата. Топяха се бързо и събраните пари, които мъжът бе успял да задели, докато се занимаваше с търговия.
След Балканските войни ситуацията в страната беше трудна, хората бяха обеднели, имаше много бежанци и вдовици, за които трябваше държавата са се погрижи, а тя имаше много кредити заради, водените Балкански войни.
Диньо лесно се уморяваше и често усещаше слабост, ако се налагаше повече да се напъне. Едва успя да набере дърва огрев и се наложи да ги цепи на място в гората, че не успяваше да помести тежките дънери. Раната в гърдите бе изсмукала силите му и го караше да се чувства като половин мъж. Опитваше се да не показва това пред Донка, но тя все гледаше да го подкани да седне, да си отдъхне. Виждаше, че понякога и кракът му създава проблеми и лицето му се изкривява от болка. Нямаше на кой да разчитат за помощ и трябваше да се справят двамата сами. Димитрийка растеше и беше светъл лъч в живота им. Детето и нестихваща им любов, бяха нещата, които поддържаха духа им силен и им даваха устойчивост да се справят с неудачите.
Калинка се отбиваше само за кратко у тях, защото майка й постоянно я хокаше, ако се задържеше за по-дълго. Тягостно беше на момичето в родната му къща, но не можеше да се противи постоянно на майчината воля. Доведената й сестра, Вангелия, се бе задомила преди няколко месеца и оттогава цялата къщна работа падна върху нея. Стамата рядко я оставяше свободна да се види с дружките си, което също много й тежеше. Поне с Донка, която й беше мила като сестрица, можеше да разтуши сърцето си, но и това рядко й се случваше. Тъжеше и Донка за момичето и все се опитваше да й вдъхне вяра, че нещата за нея ще се наредят. Опита се Диньо няколко пъти да поговори с майка си, но тя сякаш нарочно се противеше на нещата, които той й казваше. Последния път съвсем се запъна:
- Защо ти е Калинка да идва у вазе? Знам я аз твойта хубостница, все гледа на някой да завре детето в ръцете…
- Недей, мале, да думаш такива неща. Тука Донка пръст няма - засегна се Диньо.
- Пръст няма, ама знам как те омайва! Откак я домъкна от Тракийско, забрави и родната си майка. Само за полата й седиш захванат, Диньо! - развика се Стамата.
- Така е редно, жена ми е. Всеки неговата къща си гледа.
- Така ли? Ето що искам Калина да си седи дома! Сама не мога да смогна с къщната работа! Една мома ми остана тя - другото все мъжища… Всеки иска само да яде… Кое по-напред да наредя, а? Има работа и за мене, и за Калина! А тя, твоята и нея одумва, все я мотае… Хич не са хубави тия работи, да знаеш!
Отказа се Диньо да се разбере със Стамата, нищо, че му беше родна майка. Тъжно му беше за Калинка, но думите му още повече бяха влошили нещата и тя съвсем я спря и не ? даваше да стъпи в неговата къща.
Откак се върна Диньо, Стефан не се отказа от мераците си. Все гледаше да се върти по двора. Стрелкаше нахално Донка изпод вежди. Обикаляше около двете къщи и все нещо душеше. Стягаше се Донкиното сърце всеки път щом го видеше. Разказала бе тя на мъжа си какви й ги бе наговорил по-младият мъж. Умисли се Диньо и много тъжно му стана. Стефко не му бе истински брат, но дълго време бяха живели под един покрив. Не бе чакал такива лоши работи от него. Оттогава все нащрек беше и той, защото не знаеше какво се мъти в главата на Стефан и никак не му харесваше как очите му гледат с омраза и жажда все към техния двор.

***
Задухаха силни ветрове, предвестници на настъпващата зима. Неделя беше и след като с Донка се върнаха от черква, Диньо реши да изкара Арап и да поязди малко извън града. Студено беше, но жребецът беше буен, в разцвета на силите си и на мъжа не му даваше сърце да го държи дълго време затворен в обора. Тоя кон беше роден, за да препуска буйно и свободно. Облече се мъжът с дебели дрехи, метна се на гърба на коня и потегли. Изведнъж на пътя му се изпречи Стефко и протегна ръка към юздата.
- Къде си тръгнал? - очите му се впиваха присвити в Диньовото лице.
- А ти от къде изникна такъв? Можеше да те стъпкам с коня си!
Арап задърпа главата си неспокойно, за да се освободи от ръката на натрапника.
- Ужким са те ранили… там при „Предела”, а спиране немаш! - просъска Стефко.
- Какво думаш, Стефане? Да не се съмняваш, че ме простреляха? А и какво ти влиза в работата моето здраве?
- Вервам, че са те ранили, Диньо. Нали те гледам как се влачиш! Едвам дъх си поемаш! Нямаш оная, старата сила… И Донка мъчиш покрай тебе. Да знаеш, че на нея истински мъж й трябва!
- Не смей да думаш такива работи, нахалнико! - издигна глас Диньо.
Причерня му пред погледа, дръпна юздата и изплющя с нея през ръцете на Стефко. Сгърчи се оня, че края й го плясна през врата, по голата кожа. Зачерви се веднага засегнатото място и забръждя неприятно. Отдръпна се няколко крачки назад Стефан и рече през зъби:
- Ще съжаляваш за туй, да знаеш! Варди си гърба, щото аз все там ще съм, да те хвана кога най-слаб си!
Тръпка премина през тялото на Диньо, но той не отмести очи от другия мъж.
- Знам аз какви ги мислиш…
- Ако ми дадеш коня… оставям всичко и изчезвам от тука - отвърна Стефан.
- Какво думаш? Как ще ти давам коня?
- Тъй… харизваш ми го и без туй тежко ти е да го гледаш… Едвам го яхаш с тоя хром крак… Даваш ми го и заминавам! Нема да ти се пречкам и жена ти няма да задирям! Туй най-много те боли, знам аз!
- Бой ли искаш да ядеш, Стефане? - гласът на Диньо беше нисък и твърд - Не ме гледай така, със съжаление! Още имам сила да защитя жена си и имането си! Еле пък от такъв сополанко с жълто около устата, като тебе …
Засили Диньо коня към по-младия, а оня отстъпи стреснато.
- Ще я види тая работа… - изсъска Стефко, обърна се и се скри зад къщата.

6.
Чу някаква глъчка Стамата и излезе да погледне от чардака. Зад нея и Калинка подаде бялото си лице. Видяха и двете как Стефко се заканва на Диньо. Побърза момичето да си влезе, за да не я забележи малето й, но страх стисна чистото й сърце. Знаеше тя колко доведеният й брат иска Донка за себе си и че тейко му го подкрепя. Чула ги предната вечер как говорят и за жребеца. Още по-силно бе желанието на Стефко да притежава него, все едно черна магия се бе вселила в душата му.
Нямаше обич в сърцето на старата към Диньо. Като го погледнеше и все първия си мъж виждаше. В очите му същия укор съзираше. Говореше й оня, дорде беше жив, че е алчна и дребнава, че само с омраза не се живее. За какво му беше добротата, като млад и зелен се затри, от нея. Все да помогне искаше, без да мисли за себе си. Останал бе и тогаз на полето, да изкарат волската кола на комшията от коловоза, дето беше затънала. Разрази се буря и светкавица го удари, та целия на въглен и пепел беше станал. Стамата искаше някак да изпъди Диньо и семейството му от Неврокоп. Да му вземе къщата, дето беше построил и тя да остане за по-малкия й син от втория й мъж, брата на Калина. Не можеше да ги разбере с Донка как все в очите се гледат и една дума напреки не си казват. Не беше нормално толкоз сговор да има помежду им. Не вярваше тя, че любов има в тоя лош свят, дето людете все бяха готови един друг да се затрият. Не понасяше тя другите да имат повече от нея, все се сравняваше и все недоволна оставаше. Често си изкарваше яда на Калинка, че и тя не й се виждаше достатъчно хубава, та да я задоми с някой по-богат момък. Дребна вървеше, па и тая черна като нощта коса, хич не й се нравеше. Затуй, на инат, все я товареше и тормозеше, макар и дете да й беше. Нямаше и каква зестра да й даде. Само един наниз пендари беше скътала от баба си, но не й се даваше, в чужда къща да иде.
Завист я изгаряше и за оназ, снаха й, каква бяла и русокоса беше, като слънце светеше косата й, а и след като роди, кръшна и стройна остана снагата й, като на момиче.
Врътна се, че студено й стана, па си влезе, ама горчилка имаше в устата й, сякаш нещо развалено беше яла.

***
Донка погледна към ъгъла, където спеше Димитрийка и се увери, че детето още не се е събудило. Домъкна коритото насред стаята и започна да разплита плитката си. Горещата вода вдигаше пара на печката. Сложи още една тенджера да се грее на огъня, защото трудно щеше да изплакне дългата си коса. Отвори внимателно едната ? вратичка и мушна бързо няколко цепеници. Опитала се бе да разубеди Диньо да не излиза с коня в тоя студ, но той мира нямаше и искаше да се погрижи за животното. Страхуваше се тя за здравето му, че в последно време като легнеше, все някаква суха кашлица го стягаше в гърдите. Често нощем го усещаше как става, да се разтъпче, сякаш дъх не успяваше да си поеме, докато беше в постелята.
Отиде преди няколко дни Донка при баба Бояна. Лечителка беше тя и много хора се стичаха при нея за цяр. Огледала я беше жената от главата до петите, пък после стана и разрови в някакъв шкаф зад тезгяха в малкото си дюкянче.
- Ей, това ще вариш, дорде кипне водата и после ще оставиш да кисне една нощ. Давай му всеки ден преди ядене по две лъжици, ще укрепне!
- Какво е това, лельо Боянке? - попита боязливо Донка тогава - Колко да ти дам за отплата?
- Нищо няма да ми даваш - рече жената.
Гледаше я някак изпитателно с острите си, бледо сини очи.
- Ако искаш да знаеш какво е туй, дето ти дадох, ще идваш тука да ми помагаш. Така ще ми се отплатиш за тоя лек, а и занаят ще научиш. Умна ми се чини, че си… око имаш… Аз вече съм стара, кокалите ме болят… сила нямам за всичката работа тука…
Жилава жена беше баба Бояна, та Донка не й се вярваше, че й е трудно да си върши работата, но някак не можа да й откаже. А и сърцето й казваше, че е хубаво да научи нещо ново. Диньо не се възпротиви и така всяка сутрин, като пооправеше къщата, тя отиваше при старата жена. Седмица нямаше от тогава, но беше запленена от тая магия, която се разкриваше пред жадните й за познание очи. Учеше я Бояна да различава билките, как да ги съхранява, а също кога и къде се берат.
- Не всичко се намира лесно, Доне! Трябва човек да е търпелив и хубаво да гледа, със сърцето си. А ти добро сърце носиш… - поспря се и пак я изгледа с очите си, които все едно в душата на човека човъркаха - Как е Диньо? Угрижена ми се гледаш?
- Уж е добре… ама още кашля. Той нищо не казва. Все мълчи, да не се боя.
- Така е отредено, Доне! Мъжът да се грижи за жената. Да я пази. Страх го е и него, недей се чуди… Давай му от отварата и да си почива повече. Зимата иде, да се върти по къщата…
- Да се върти, ама все навън му гледат очите, лельо Боянке - отвърна Донка - Така е свикнал той, да обикаля… по пътищата да замръква. А сега с това седене съклета го хваща.
- Ще мине и това, Доне… недей да се кахъриш…
Така казваше старата жена, но тъжно звучеше гласът й и сърцето на Донка още повече се свиваше.
Погледна тя към печката. И втората тенджера с вода завираше. Тръсна глава и мушна пръсти, за да разплете кичурите коса. Взе един калъп сапун, сипа водата от едната тенджера в коритото и после я разреди със студена от гюма. Наведе се и започна да мокри косата си. Затърка после със сапуна, за да я измие добре. Трудно й беше, че беше дълга и гъста, пък и на чупки се виеше, та лесно се заплиташе, ала Диньо и дума не даваше да издума да я отреже по-къса. Надяваше се само Димитрийка да не се разбуди, та да я успокоява с насапунисана глава. Искаше час по-скоро да се умие, че да подхване и вечерята, докато Диньо се прибере, а и косата й да изсъхне преди да дойде време да си легнат.
Започна да се плакне и чу, че вратникът прискърцва. Бързо се връщаше Диньо от разходката с коня, но това добре беше. Поне да не го духа тоя лют вятър, дето вееше из долината. Скътана бе тя в полите на Пирина, но зимно време, щом влезеше в нея студът, трудно излизаше и за дълго се задържаше понякога.
Влезе Диньо в затоплената стая и Донка повдигна очи да го погледне. Залитна мъжът, сякаш едва се държеше на краката си и се подпря за стената с една ръка. Младата жена дръпна платното, което си бе приготвила, за да подсуши косата си, уви го бързо около нея и се завтече да подхване мъжа си. Опора му даде с крехкото си рамо и докосна челото му с ръка.
- Прилоша ми, Донке, едвам се върнах… добре, че Арап е умен и си знае пътя… - изхрипря мъжът и се закашля.
Приви се на две, та жената помисли, че ще го изтърве на пода. Прихвана се той здраво за снагата й и изпъшка.
- Заведи ме да легна, че не мога прав да стоя…
Стигнаха бавно до постелята и притисна отново Донка длан до челото му. Горещо беше, а по страните му бяха избили ярки червени петна. Задъха се Диньо от усилието и зарови лице във възглавницата. Раздраха се гърдите му от нов пристъп на кашлица…

***
Видя Стефко как Диньо върви бавно към къщата си, клати се и едва се държи прав на нозете си. Помисли си той първом, че доведеният му брат е пиян, ама никога не го беше виждал да пие по много, камо ли да се напива. Самият той тъкмо се връщаше от кръчмата, но парите му бяха стигнали колкото да накваси устата си с малко евтина, слаба ракия и да се раздразни. Обичаше той да си попийва, независимо, че едва беше навършил деветнайсет години, а и татко му мислеше, че всеки мъж трябва да издържа на пиене, та не го спираше изобщо.
Разбра Стефко, че Диньо се връща от обора и се прокрадна към задната част на къщата. Ракията му даваше сила да прави безразсъдни неща. Реши, че може да влезе в чуждия имот и да вземе онова, което така силно му бе легнало на сърцето. Страх го беше от другия мъж, но начинът, по който го видя да се клати несигурно, му даде кураж, че оня няма скоро да се върне, за да провери животното.
Мушна се тихо в обора и поспря, за да могат очите му да привикнат със сумрака вътре. Видя коня и тръгна към него. Очите му светнаха от желание, разтресоха се ръцете му, а сърцето му примря. Доближи се на няколко крачки и видя, че животното не е вързано, а е оставено свободно. Отстрани до стената имаше нахвърлено сено, от което конят пощипваше по някой стрък. Доближи се още малко Стефко, но жребецът вдигна благородната си глава и наостри уши. Тропна леко с предните си копита и се размърда неспокойно. Не познаваше миризмата на натрапника и това го накара да застане нащрек. Извърна се, изпъна шия и спря умните си очи върху младия мъж. Потръпна Стефко, уплашен от тия очи. Сякаш на човек бяха, така го гледаха. Изпръхтя конят леко, а после по-силно. Тръгна напред, сякаш да го посрещне, но после затропа бързо със стройните си крака, подобно на сложен танц. Стресна се Стефко и заотстъпва към стената. Прилепи гръб към нея и изтръпна. Конят беше съвсем близо до него, завря муцуна в лицето му и изпръхтя отново. Пламъци излизаха от очите му или поне на младежът тъй му се привидя. Изведнъж Арап му заприлича на самия дявол. Изхълца той задавено и заопипва с дясната си ръка, за да намери къде е вратата и да избяга. Най-после хвана дръжката й, бутна я и изскочи навън. Залости я припряно и затърча през чуждия двор. Прехвърли се направо през оградата и се качи по стълбището, прескачайки през няколко стъпала. Сърцето му думкаше, а лицето му бе побеляло от ужас.

7.
Прехапа притеснено устни Донка, като видя зачервеното лице на Диньо. Едвам преглътна сълзите, напиращи в очите й. Какво щеше да прави? Нямаше от кой помощ да потърси, освен от леля Боянка. Тя щеше да знае какъв лек да му даде, та да пребори треската. Трябваше при нея да иде, но с тая мокра коса в студа, щеше да премръзне. Безизходица я стисна за гърлото, едвам не я прекърши.
Реши, че ще изтича до свекърва си, колкото и да не я обичаше тя. Ако трябва на колене щеше да я моли, само някой да проводи до старата лечителка. Стисна зъби, уви главата си с една вълнена кърпа, наметна се с дебел елек и излезе на двора. Студен вятър брулеше навън и тя придърпа кърпата по-плътно до лицето си.
Качи се забързано до чардака на съседната къща и потропа на едната одая. Открехна се леко вратата и се подаде лицето на Стамата.
- Какво чиниш тука, Донко? - изгледа я сърдито старата.
- Пусни ме вътре, мале, ще ти кажа…
Промърмори нещо Стамата под нос, ала дръпна вратата навътре и пусна Донка да влезе.
- Диньо има треска, мале! - подхвана веднага младата жена.
- И какво да сторя аз? За какво идеш тука? - прекъсна я другата жена - Нали при оназ дърта вещица ката ден * ходиш… Иди да я молиш за лек…
- Преди малко косата си мих, мале - каза тихо Донка и наведе очи - Мокра съм, а и Димитрийка… как да я оставя? Диньо не може да се държи на краката си! Ще се разбуди детето и ще се уплаши саминко!
- От тебе само кахъри имам, откак Диньо те домъкна тука, Донко! - изсъска старата - Не ме попита мене тогаз, съвет не подири … венчахте се и толкоз! Хората снахи имат, в помощ са им, къщата им въртят… а ти… кога дойдеш е все нещо да търсиш!
- За друго не те моля, мале - прошепна Донка - Само да проводиш някой, да докара леля Боянка до вкъщи!
- Немам кой да проводя! - отсече Стамата - Оправяй се сама!
Едвам си пое въздух Донка след тия думи, а горещи сълзи запариха на очите й. Наведе глава, готова да си ходи. Проскърца тогава вратата на одаята и някой влезе. Леките стъпки на Калинка се доближиха до нея, а меката й ръка стисна леко Донка по рамото.
- Аз ще ида, мале - каза твърдо Калинка - Недей да отпращаш кака!
- Нийде няма да ходиш, Калино! От тука няма да мръднеш! - отвърна Стамата. - Не те пущам, да знаеш! Щерка си ми и ще ме слушаш!
- Не прави така, мале… Нали чу, батьо в болен…
- Какво си се закахърила за чуждата къща, па ти? - каза ядно старата.
- Не са чужди, мале - повиши глас Калинка - Наши са. Диньо син ти е! Как може така да думаш!
- Как думам си е моя работа, момиче!
- Тогаз при детето ще ида… да не е саминко … - настоя Калинка.
- Излезеш ли от тяхната порта навънка… не си ми щерка повече, да знаеш! - рече Стамата, па се врътна и излезе от стаята.
Наметна една дреха Калинка и двете с Донка излязоха забързано.

***
Обърса набързо косата си Донка с платното. Сплете я на плитка, уви главата си първом с една памучна, па после с една вълнена кърпа и се приготви да излиза.
- Бързай, како… Такъв студ е навънка! - каза Калинка - Страх ме е от майка, инак аз щеше да ида…
- Не се притеснявай, Калинче - отвърна Донка - Ще се оправя. Ти само детето да чуваш** и Диньо наглеждай… Може вода да иска, че треската от жажда мори.
Затича Донка по улицата. И страх, и студ я гонеха да бърза. Не чувстваше вятъра, дето повдигаше час по час вълнената кърпа от главата й и смръзваше мократа й коса. Гореше в нея мъка заради болестта на Диньо, стискаше гърлото й чувството, че е сама на тоя свят, само него си има. Не можеше да мисли какво ще чини, ако го загуби, как ще се оправят двете с Димитрийка. Блъскаше сърцето в гърдите й от тичането, а и от притеснение.
Стигна до къщата на леля Боянка и затропа силно по вратника. Подаде се старата жена бързо. Свикнала бе тя по всяко време да я навестяват, че болестта не пита ден ли е или нощ. Все неканена идва. Видя побелялото от студа лице на Донка, па се завтече да й отвори.
- Какво става, Доне? Какво има, леля?
- Диньо е трескав, лельо Боянке! - продума запъхтяно младата жена.
- Влизай, влизай на топло, да се приготвя… и ще дойда с тебе… хайде! - отвърна жената.
Отпусна се Донка на едно трикрако столче до огъня и си пое дъх дълбоко. Гореше лицето й, обрулено от вятъра. Студени тръпки минаха през врата й, но тя размърда рамене и ги прогони. Не мислеше за себе си сега. Само Диньо й беше в главата.
Върна се облечена за навън лечителката и Донка скочи пъргаво. Стисна я старата жена под ръка и двете забързаха на обратно по калдъръма***.
Чакаше ги Калинка до печката, с Димитрийка на ръце. Мило й стана на Донка, като видя как нежно прегръща момичето щерка й. Добро беше сърцето й, нежност и топлина имаше в него, сякаш не Стамата, а друга жена я беше родила. Съблякоха се двете жени близо до огъня. Отметна Донка кърпите от главата си и я опипа. Лед имаше до плитката й и остана по ръката й, като прокара по нея длан. Нямаше сега време да се занимава с косата си. Поведе леля Боянка към стаята, в която спяха с Диньо и коленичи до главата му. Стояха алените петна по бузите му, а той дишаше тежко, на пресекулки. Мяташе се главата му върху възглавницата, а от устните му се откъсваха несвързани думи. Заспал беше от изтощение и бълнуваше на сън от треската.
- Трескав е, Доне… право думаш - каза жената и зарови в платнената си чанта - Ще ти дам малинови листа да вариш на чай, че свалят температурата… Ама това за после… Гори много Диньо, не е хубаво туй… Виж го как диша!
Изохка уплашено Донка, па подстана и загледа в лицето на леля Боянка.
- Ще го спасиш ли? - прошепна тя - Не го оставяй да умре!
- Мъжката му сила ще го спаси, Доне… На нея се надявай… и на обичта си. Той я усеща, нищо, че се мята в тоя болен сън. За тебе и за детето ще се бори той! Моли се на Господа и на Богородица да го пощадят… и към тебе милост да имат, дете!
Тъй отговори старата жена и после започна вещо да се разпорежда:
- Целият е мокър от пот, Доне! Донеси чиста риза и кърпи некакви да попием потта и топла вода, да го умием… Хайде, леля, стегни се сегинка, не се отпускай! - така нареждаше Боянка и стисна Донка за рамото - И нови завивки докарай, че тия са вир - вода …
Отиде бързо Донка в другата стая и донесе всичко, дето й беше заръчано. Преоблякоха двете жени Диньо с мъка, че едър беше, а тялото му беше отпуснато от болестта.
- Сега да ти кажа какво ще правим, момиче - подхвана пак лечителката - Тая нощ тука ще остана, че с малко дете си… Сама няма да се оправиш и с болния, а и с него. След малко и онова девойче оттатък ще требе да си ходи, нали?
Кимна Донка, изненадана как всичко вижда и усеща старата жена.
- Изобщо как ли я е пуснала тука оназ Стамата? Голям урсуз е тая жена. Само лошотия носи навътре в душата си.
Наведе глава Донка, че да не й проличи какво мисли. Стамата й беше свекърва и не искаше да говори против нея.
- Не се бой, Доне, от мене. Познавам свекърва ти, а тя мене ме мрази много, че знам разни неща за нея още откак млада беше… Ходеше с друг тя, ала он я заряза и тогава се задоми за Диньовия тейко… Ама това са стари работи …
Вдигна очи Донка. Благодарност се четеше в тях към другата жена.
- Пусни Калинка да си оди, Доне! Да не я тормози старата, че е закъсняла. Ние с тебе ще се оправиме.
Така и стори Донка, макар че й се искаше да има как да задържи девойчето при себе си. После сложи голяма тенджера на печката, да се сгрее вода и да свари билките, които й беше дала Бояна. Смесила беше тя подбел и мокреш****. И двете билки помагаха на белия дроб да се чисти от инфекции и церяха кашлица.
Таман се беше охладила отварата и Диньо се разбуди. Дадоха му двете жени да пие от нея и сякаш поуспокои се кашлицата му. Спадна и температурата, а тялото му се отпусна върху постелята, изтощено и слабо. Стиснал беше очи той, макар и още да не спеше.

***
Най-сетне, след като Диньо заспа отново и настани леля Боянка в предната одая при Димитрийка, Донка успя да помисли за себе си. Хапнали бяха набързо малко хляб и сирене с гостенката, а тя полегна да си почине. Влезе тогаз младата жена при мъжа си, поседна на одъра до нозете му и разплете бавно косата си. Странна някак й се стори тя, суха, като изгорена. Хвана гребена с едри зъби и го прекара през един кичур. Разтегна се той като ластик, а щом Донка подръпна по-силно, за да го разреше, се скъса и свлече на земята. Отпусна ръце до тялото си жената и загледа към пода с невиждащи очи. Вдигна механично ръце и зарови зъбите на гребена в косата си. Където и да го прекараше, късаше се тя, замръзнала преди това от студа навънка. Зарониха се горещи сълзи от очите й. Стисна ги до болка, разтърсена от случващото се. Нямаше я вече дебелата й плитка. Здрава беше останала само оная част под вълнена кърпа, току до раменете й, наръфана и неравна, сякаш куче я беше дърпало и дъвчило. Разтресе се Донка в сподавени ридания. Плачеше от страх за Диньо и за погубената си коса, която той толкоз много харесваше. Знаеше тя, че лошото бързо идва и може да затрие човека. Изхълца отново и присви колене до гърдите си. Залюля се напред - назад, обзета от отчаяние и мъка. Оброни глава и изстена тихо. Не знаеше колко време остана така. Пресъхнаха сълзите й, само очите й останаха да горят в тъмнината.
Чу как вратата на стаята се отваря, но нямаше сила да погледне нагоре.
- Какво става, Доне? - рече тихо Бояна - Разбудих се, па реших да погледна как сте? Защо не спиш, дете?
Изправи се бавно Донка.
- Погледни ме, лельо, на какво приличам… Замръзнала е одеве плитката ми и нищо от нея не остана - изхлипа тя задавено.
- Как тъй, ма леля?
- Мокра беше косата, тъкмо я бях мила… - зашепна младата жена.
- Въх, мари леля! Не се кахъри! Коса е туй, ще порасне пак! Ти как си? Добре ли си? Да не вземеш и ти болна да легнеш? Кой ще ти чува тогаз детето?
- Добре съм аз … - отвърна Донка.
- Тъй! Това е хубаво. Остави сега плитката! Легни да поспиш, дорде Диньо е спокоен. Като просветне утрото ще подравним косата. Млада си, секак ***** си хубава…
Преглътна Донка и кимна леко. Права беше леля Боянка. Косата щеше да порасне пак… Важно беше да се опазят хората.

*ката ден - всеки ден
**чуваш - гледаш, пазиш
*** калдаръм - улична или дворна настилка от обли камъни / павета
****подбел - помага за детоксикация на организма и подсилват цялата дихателна система.
мокреш - Това растение е известно още като воден крес, поточарка или кресон. Кресонът расте близо до извори, планински потоци и реки до надморска височина около 1500 м.
*****секак - всякак
8.

- Тръшнал се е оня… болен бил… - рече Митьо Велинов, вторият мъж на Стамата.
После погледна сина си Стефко изпод вежди.
- Това ли било? Реших, че се е нафиркал до козирката. Видях го да се кандилка из двора им …
- Видя го? Тъй ли рече?
- Тъй, тате, защо питаш?
- И друго направи, нали, Стефко?
Стефко се стегна и отмести поглед. Мълчеше стреснат.
- Не се надявай на оназ русата… - каза старият сухо - И да се спомине Диньо, тя те не ще, какво ще я правиш такваз… инатлива е тя.
- На сърцето ми е, тате. Не мога да спра да я искам.
- Глупак си ти, Стефко. Като мене. Да знаеш, че от една жена само не може да получиш щастие. Друго ти трябва на тебе. Намери си пътя. Голям си вече, а само в кръчмата висиш и идваш тука да се наплюскаш - додаде Митьо кисело - И какво диреше из Диньовия яхър?
Пое си Стефко рязко въздух и затъпка притеснено.
- При коня ходих… - прошепна той и потръпна - Туй не е кон, тате, дявол е! Щеше жив да ме изяде!
- Чавка ти е изпила акъла, Стефане! Конете сено ядат, не хора!
- Ама тоя кон друг е, тате! Очите му светят в тъмницата и искри пущат!
- Пущат искри, грънци! Уплашил си се и глупак си! Да не отиде да го крадеш?
- Не знам за какво отидох там, тате! Рекох му одеве на Диньо да ми хариже коня и няма повече Донка да задирям… а той целия червен стана от яд! Сега като е легнал болен, ако река ще ида и ще я метна на рамо… Кой ще ме спре?
- Не може така, Стефане! Да беше умрял оня преди, кога беше на война, да я вземеш… ама да крадеш чужда булка! Срам нямаш. Ще ми зачерниш фамилията!
- Дай ми пари и ще се махна от Неврокоп! Не мога вече тука да живея!
- Немам пари аз, Стефко! Хващай се да работиш нейде, хем едвам двата края връзваме… Не може все на врата ми да висиш!
- Ще бягам, тате, от тука, пък какво ще да става - изпъшка Стефко и хукна навънка, сякаш наистина дявол го гонеше.

***
Тъмно беше кога се прибра в къщата. Огледа се и бавно тръгна към дъното на чардака. Тихо стъпяше и едва дъх си поемаше. До стената се чернееше сандъкът с чеиза на Стамата. Сянката му падаше на нея и изглеждаше като някое безформено, огромно чудовище. Завъртя пак глава във всички посоки Стефко, па се доближи до сандъка и бавно вдигна тежкия капак. Там трябваше да е. Нанизът й с пендарите. Щеше да ги вземе, да си купи кон от пазара на другия ден и да изчезне без следа, където му видят очите. Подпря капака на стената и започна да рови между платната и премените. Премяташе ги на една страна, нетърпелив да стигне до това, което диреше. Запъхтя се от усилието, пот се стичаше по челото му и влизаше в очите му. Вдигна ръка да я забърше и се приведе пак, почти целия влезе, за да стигне до ниското. Още нищо не бе открил и започна да се нервира.
Изскърца изведнъж вратата на едната одая и Стефко се дръпна като ужилен от сандъка. Тъмно беше, но я видя. И тя го съзря, па отвори уста да се развика, но младият мъж, придоби сякаш нечовешка бързина, направи няколко крачки и я достигна. Стисна я за гърлото, да не може да издаде и звук. Почервеня Стамата от ярост и от страх. Не можеше да си поеме дъх, но се задърпа да се измъкне от хватката на Стефко. Но той по-силен и по-млад беше, та тя почти нищо не постигна. Надяваше се някой да чуе шумотевицата, затуй задрапа и с двата крака по дървения под, но Стефко покри с другата ръка устата й и я натисна надолу, почти я събори. Размаха ръце жената и успя да го перне през лицето, та и едното му око засегна, заслепи го от болка. Изпъшка задавено Стефан и отпусна леко хватката. Извъртя се Стамата и почти му се изплъзна, залази към стълбището, да се залови за парапета и да се вдигне, да стане. Но не смогна, че младежът бе по-бърз от нея. Но така как беше по гръб на пода, сви крака жената и се напъна да го избута. Дръпна се той рязко назад и тя усети как инерцията я тласка назад. Опита се да се захване някъде, но пръстите й само закачиха ръба на стълбището и тя се прекатури надолу по него. Затъркаля се толкова бързо, че дори не успя да извика. Остра болка се впи в единия й крак. После черна пелена падна пред взора й.
Остана само секунда като застинал Стефко, сетне скокна, затърча по стъпалата надолу, прескочи сгърченото тяло на Стамата и хукна през двора. Не мислеше изобщо. Прескочи оградата и се намери в двора на Диньо. Пресече го по дължина и дръпна вратника на яхъра. Забрави за страха си от коня, по-лошо беше, че ще го вкарат в зандана и ще лежи, дорде изгасне животът му там. Арап се размърда веднага щом Стефко влетя при него. Изцвили някак тихо и гърлено конят, па запристъпя към натрапника. Тресеше се Стефко, ръцете му се люляха покрай тялото и не можеше да ги усмири. Връщане нямаше. Тоя кон щеше да му даде възможност да избяга. Тръгна напред. Стисна зъби и протегна дясната си ръка към него. Тропна пак с копита Арап, сякаш не вярваше, че оня върви към него. Изпръхтя. Изцвили тихо, все едно през зъби. Стъписа се за миг Стефко, но тръсна глава и направи още две стъпки към животното. Дори не разбра какво става. Вдигна се Арап на задните си крака и го срита с предните, право в гърдите. Целият въздух излезе от дробовете на Стефко и той се намери почти размазан в стената на обора. Сякаш силен вятър бе минал покрай лицето му и го подхванал, та запратил с могъщата си сила. Склопи очи и не помръдна повече.

***
Усети се Митьо, че нещо става и се измъкна от постелята си. Намъкна сетрето* си и затърка сънените си очи. Едва не се сблъска с Калинка. Тя излизаше от другата одая, наметнала само един шал и по риза. Плитката й се мяташе от бързане.
- Какво става, тате? - огледа се тя стреснато.
- Някаква тупурдия, Калинко! Сега ще видя. Ти стой тука, че все едно гола си излезнала…
Огледа се и момичето, па видя отворения сандък на малето си. Стамата не даваше на никой да наднича в него и все опяваше на Митьо да й купи някой як катинар, но оня така и не сколаса, дали щото беше стиснат или щото хич не му се занимаваше с работите на жена му. Сега повечето неща от него бяха разбутани и заметнати на една страна. Тръгна натам Калинка, но се повърна веднага, че чу как баща й се развика от ниското. Затича към него, а сърцето й щеше да изхвръкне от страх. Гласът на стария се чуваше само кога нещо лошо имаше, че затворен и мълчалив беше той по природа. Стигна при него и приклекна да види над какво се е надвесил. Тогаз съзря ръба на майчината си риза и едната й ръка, дето стоеше изметната под странен ъгъл. Лицето й беше бяло като варта по стената и кръв имаше на слепоочието й. Изхълца Калинка от ужас. Болка стисна милозливото й сърце и в сълзи заплуваха очите й.
- Какво е станало, тате? - зашепна тя - Защо е тука майка? Жива ли е?
- Не знам, Калинко - отвърна тихо старият - Не смея да я пипам … Ама сякаш още диша…
- Ще отърча до Диньо! - изведнъж скокна момичето.
- Е, какво ще дириш там…?
- Леля Боянка остана при Донка! Нея ще викна…
Завъртя глава Митьо. Видя само как се белна края на ризата на Калинка, толкова бързо затича тя към другата къща.
Затропа по вратника момичето и завика. Не можеше да чака и не я интересуваше, че ще вдигне половината махала в тая късна доба. Боянка й отвори почти веднага. Бялата й глава се подаде и кога я видя, издърпа я бърже вътре в стаята.
- Какво чиниш тука, Калинке?
- Бързо, лельо Боянке, майка е паднала по стълбата и лежи възнак**, не помръдва…
- Как тъй е паднала? Какво е струвала посред нощите навънка?
- Не знам … - наведе глава момичето - Ела, моля ти се, да я видиш… бяла е като платно в лицето!
- Хм - отвърна Бояна - Мрази ме тя, Калинко! За какво да идвам…
- Моля ти се, лельо Боянке! - наведе глава момичето - Зарад мене ела, че мале ми е тя… Не ща да умре така, като куче… - продължи да се моми Калинка.
- Щом е зарад тебе, ще дойда. Добро сърце носиш ти… Чакай само да се наметна с някоя дреха.
Облече се набързо жената, върза забрадката на главата си и тръгна след момичето. Когато стигнаха до стълбището, където лежеше Стамата, Бояна се огледа, па кимна после леко на Митьо. Той седеше подпрян на стената и кършеше ръце, без да смее да пипне жена си.
- Как е станало туй? - попита го тя с почуда - Хич не ми се вярва сама да се преметнала жена ти…
- Не знам. Чух шум и станах. Ей, тука я намерих… - отвърна мъжът.
Видя Бояна как трепереха ръцете му, но не отмести очи, та не се усъмни в думите му.
- Де е Стефко? - изведнъж попита Калинка.
- Не знам, де е… Излезе и не съм го виждал. Запилял се е нейде тоя безделник - каза дрезгаво Митьо.
- Някой е бъркал в сандъка на майка - продължи Калинка - Да не е той?
- Е, какво ще дири в сандъка… Туй са женски работи…
- Иди да го викнеш, тате! Виж да не е горе в неговата одая!
Ясно и твърдо говореше Калинка. Бояна се зачуди на силата й. Приведе се над Стамата да види дали още диша. Жива беше, явно от яко тесто беше месена. Дясната й ръка й се чинеше да е счупена, но от туй не се умираше. Главата й беше ударена, което беше по-лошо. Нямаше как тука да я съблече и да я огледа цялата. Трябваше внимателно да я качат в някоя стая.
Върна се бърже Митьо и само поклати глава. Явно Стефко не беше горе.
- Хайде да я преместим на някое легло - каза Бояна - То лошото вече е сторено.
Подхвана Митьо жена си под мишниците, а другите жени подпираха краката й и бавно се затътриха по стълбището. Изпъшка Стамата и отвори очи. Явно от болка беше дошла в съзнание.

*сетре - късо мъжко палто
**възнак - по гръб, нагоре с лицето

9.
Стенеше Стамата и махаше с дясната си ръка, все едно гонеше някаква досадна муха. Другата, отпусната до тялото й, не можеше да помръдне. Отвори очи и впери мътен поглед в Бояна.
- Що дириш тук, вещице дърта? Не съм те викала… място тука немаш! - гласът й беше дрезгав и слаб, но тя се напъваше, сякаш да стресне другата жена.
Опита се да подстане, но остра болка я прониза, като понечи да се подпре.
- Въъъй… - зави старата - Как ме нареди, Господи! Какво съм сгрешила… ааа… Господи!
- Стига, мале, стига! - наведе се над нея Калинка и леко я побутна да легне назад - Аз викнах, леля Боянка, да те види… паднала си, мале по стълбата!
Изстена пак Стамата, а блуждаещият й поглед се местеше от дъщеря й към лечителката и обратно. После едва-едва се надигна и зяпна към Митьо, който се бе подпрял на отсрещната стена.
- Онзи ме бутна - изкряка тя и се закашля сухо - Онзи, твоя син, Митьоооо - провлачи глас жената и една сълза се спусна по бузата й.
- Що думаш, жено? - обади се мъжът - Кой те е бутнал?
- Стефко, тоя душманин* ньиеден**, той беше дошъл да ме окраде? За дето толкоз време го храня на масата ми и му принасям като на некой господар!
- Какво думаш, Стамато? - пристъпи напред Митьо - Де е Стефан? Дирих го, не се е върнал…
- Избягал е, душманинът му с душманин - занарежда пак старата, сякаш бе получила сила от омразата дето се четеше в очите й - Намерих го да рови в сандъка мииии … майчице! - изпъшка тя - Утрепа меее, тоя твой син, Митьо, за дето го прибрах в къщата сиии… майчицеее… Сигур и едничкото ми имане е докопал! - разтресе се тя, като рече последното и се отпусна назад със стиснати очи.
- Не те е утрепал, Стамато - намеси се Бояна - Устата ти не спира! Айде млъквай, че да видя що ти има и да си ходя! Идвай тука, Калинко, да смъкнем дрехите на малето ти и да видим как се е изпочукала…
Съблякоха двете жени Стамата, а тя някак притихна и почти не помръдна, само изпъшкваше, явно я болеше. Цялото й тяло беше охлузено и насинено. На левия й крак имаше голямо петно, което беше станало чак черно и страшно. Опипа лявата й ръка Бояна, понатисна я леко, а другата жена заскимтя като пребито куче.
- Нищо ти нема, жено! - отстъпи лечителката - Яка си кат’ биволица. Навехната ти я ръката само и си се поочукала тук-таме! Ще те поболи, па ще ти разкара … Ще дам един мехлем на Калинка, с невен и други билки, да маже раните, да не се възпалят. И ръката сега ще ти превържа… - обърна се към момичето и продължи - Да обелиш глава лук, па да я начукаш, да наложим на навехнатото, Калинке.
Завтече се бърже момичето към другата стая, а след нея се измъкна и Митьо. Тежко предчувствие беше стиснало сърцето му. Заболя го от думите на жена му, но и страх го хвана какво е сторил Стефко. Знаеше някак, че синът му е способен на такова нещо. Видял бе безумието в погледа му по-рано същия ден. Яд го беше, че не се опита да поговори с него по-дълго, а сопнато го бе изгонил. Ала тежко му беше, че младият мъж само си пилее дните и нищо не пофаща. Нито в къщата, нито на полето помагаше, занаят нямаше и безделник беше. Свиваше се бащиното сърце, щото знаеше Митьо, че негова бе грижата да удържа Стефан, а и да го научи на труд. Провалил се беше с него, изпуснал го беше отдавна. За мъж се имаше синът му, а хляба в ръцете си не бе взел и не се и опитваше.
Залутан в тия черни мисли, слезе Митьо на двора и впери поглед в тъмницата. Луната бе тънка като жетварски сърп и почти не осветяваше надолу към земята. Блещукаха едва-едва звездите. Напрегна очи мъжът и пристъпи към оградата между неговата и къщата на Диньо. Знаеше той какво тегли Стефко най-силно - желанието да има Донка и коня на доведения му брат. Тъкмо реши да се прибира, когато чу странен звук, подобен на пукот от чуждия двор. Насочи поглед в посоката на шума и видя вратата на Диньовия яхър да зее отворена, а вятърът я мяташе и я бе запратил да се прасне в стената на къщата, до която беше долепено помещението за животните. Пое си рязко въздух Митьо и хукна, излезе на пътя и бутна вратника на другата къща. Лупаше сърцето му в гърдите, все едно щеше да изхвръкне. Не знаеше как стигна до яхъра, без да се пребие в тъмнината. Дръпна вратата, която пак се бе захлопнала обратно и пристъпи навътре. Закачи се в нещо кракът му, залитна и се вкопчи в стената. Приклекна на едно коляно и взорът му попадна на страшна картина. Лежеше Стефко пред него, напреки на другата стена на яхъра, а тялото му бе отпуснато като парцалена кукла. Скочи Митьо и се спусна към него. Тогава чу, някак отдалече, че конят цвили и пристъпя напред към него. Уплаши се, но не се върна. Трябваше да види какво е станало с момчето. Придвижи се бавно покрай стената, като следеше животното, а то някак се успокои, сякаш беше усетило, че не е дошъл зарад него. Надвеси се Митьо над сина си и притисна пръсти до шията му. Усети как тупка там кръвта му и чак тогаз си пое дълбоко въздух. Наведе очи към лицето на Стефан. Бяло беше то като на смъртник. Тъмни сенки личаха под склопените му клепачи. Не помръдваше той. Посегна Митьо и развърза сетрето му, за да диша по-леко, а и да го огледа за рани. На сред гърдите му, върху ризата имаше две големи тъмни петна. Уплаши се още повече мъжът. Не смееше някак да се бави, че да не изтекат и последните капки живот от тялото на сина му, ама и нямаше смелост да го мести, че да не стори някоя беля. Беше в безизходица, че не искаше да го оставя така сам, а и не знаеше къде да иде за помощ. Тогаз прискърца леко вратата на яхъра и застана там Донка. Огледа се тя някак уплашено, па отстъпи, когато го видя.
- Не се бой, Донко - каза той с променен от страха глас - Митьо съм… моля ти се… ела… станало е тука нещо страшно…
Пристъпи младата жена напред и видя изкривеното тяло на Стефко. Повдигна ръка към устните си.
- Какво е дирил тука той? - не позна гласа си тя, кога едва-едва изрече тия думи.
Слаб беше, безсилен. Ужасена беше от грозната картина. Потърси после с очи и Арап. Успокои се леко, щом го съзря в ъгъла до сеното. Стоеше конят изправен, като статуя.
- Не знам, Донко… не знам… лош дявол му беше влезнал в главата… ще го умори, ще го затрие… - прошепна задавено мъжът - Какво да сторя сега? Кой ще му помогне?
- Леля Бояна, де е? Знаеш ли?
- У нас е… паднала беше Стамата по стълбата… рече Стефко я бутнал! Черна нощ е тая, Донко! Какво е сторил на нея … че и на себе си? Полудял беше по тебе и по коня, Донко!
Потръпна младата жена. Празни бяха очите на Митьо, а той целия се тресеше. Всяка сила сякаш беше изчезнала от мъжкото му тяло. Уви тя шала около раменете си, па се обърна и хукна към тяхната къща.

* душманин - враг, неприятел, зложелател
* ньеден/неден - никаквец

10.
Изтърча Донка, лека като кошута, през двора и се качи на чардака в къщата на свекърва й. Чуваше се някаква суетня в едната одая и тя влезе там, без да чука. Леля Боянка и Калинка се бяха надвесили над Стамата и връзваха ръката й, да седи неподвижна. Мърмореше нещо несвързано болната и главата й се мяташе. Пристъпи Донка навътре и заговори задъхано:
- Лельо Боянке? Кога ще свършиш тука… моля ти се, по-бърже!
Обърна се лечителката и я изгледа с почуда.
- Какво става, Доне? Нещо с Диньо ли? Затуй ли си дошла тука?
- Не е с него… лошо… много лошо е станало… Стефко лежи в нашия обор, като умрял е, не мърда!
Трепереше гласът на Донка, нищо, че младежът все я беше тормозил и вкарвал в дертове. Милозливо беше сърцето й. Стегнало се беше от оная страшна гледка. Лошо не можеше да мисли тя на другите.
- Стефко ли? - намеси се Калинка - Във вашия обор, що е дирил там?
- Тейко ти го е намерил, сестрице! Лежи и едва диша. Конят искал… тъй рече… старият…
Стисна ръце пред гърдите си Калинка и захапа устни.
- Какво да правим?
- Седи тука ти, при малето ти! - каза твърдо Бояна - Ние ще идем да го видим Стефко! Хайде, Доне, тичай се облечи с нещо и дохадай в яхъра! Повече хора ще ни трябват… И мъжки мишци, да го поместим и да го сложим някъде на топло! Ма първом да го видя що чини…
Завтече се жената. Нозете й бяха стари, но жилави. Бързаше тя да види каква беля е сторил сам на себе си Стефко.
Кога го видя, изцъка с език звучно и приклекна. Избута Митьо настрани с една ръка и разгърди сетрето на младежа. Ризата му беше пропита с кръв и кога дръпна и нея, видя два големи отпечатъка от копитата на коня. Сини бяха, та чак черни, подути и възпалени. Едва се вдигаха гърдите на Стефан, а от гърлото му се чуваше сподавено хъхрене. Трудно дишаше той. Зачуди се какво да стори Бояна, че силите й нямаше да стигнат да го излекува. Фелдшер идваше веднъж в града, в петък, когато беше пазарния ден, а до тогава имаше много време. Лоши бяха раните, а и нямаше как да разберат какви вътрешни поразии бяха се случили от удара. Тежък удар, силен.
- Тук ептен* ще премръзне горкият - каза Бояна - Колко да е, трябва да го поместим и на топло да го сложим. В някоя одая, до огън. Не се знай от кога тука лежи на студената земя. Силиците му ще изпие.
Тихо беше. Чу се само как Митьо изпъшка. Погледна го Донка и видя посивялото му лице. Цялото отведнъж се беше сукнало** и остаряло, все едно с години.
- Как да го пренесем, Митьо? Викай некой да помага…
- Кой да викам, Бояно… нямам другари аз…
- Лоша работа. Само ти си и ние тука, ама жени сме. Сила ни трябва - мъжка.
Чуха се леки стъпки и в яхъра влезе Калинка.
- Дойдох, не ме свърта горе, лельо Боянке - прозвъня гласецът й в тишината - Майка заспа и се успокои. Какво става? Какво чини Стефко?
- Лошо е, дете, лошо! Не гледай по-добре - побутна я назад Бояна.
- Чух ви какво думахте - каза по-тихо момичето, па се надигна на пръсти да погледне през старата жена, независимо от предупреждението - Ще ида да викна Данчо Василев. Мила съм му. Той ще помогне на тате да пренесат Стефко.
Спогледаха се Калинка и Бояна. Митьо все едно нищо не чу. Гледаше в една точка и беше като замръзнал.
- Не се чудете… малето ми не ме дава на него, че беден бил. Затуй мълчах си и нищо не съм думала за него. Ама дойде време за лошо помощ да подиря от него.
- Тичай тогава, леля, събуди го и нека дойде бърже - съгласи се Бояна и чак тогаз видя, че Калинка се е облякла и се е наметнала с дебела дреха.
Обърна се момичето и се скри в тъмнината. Наблизо беше къщата на Данчо, през няколко двора. Чуха се скоро стъпки и пристигна младият мъж заедно с любимата си, хванал я за ръка. Поздрави той тихо и огледа с твърд поглед обора.
- Давайте да го вдигаме… че в тоя студ! - рече новодошлият - Хайде, бай Митьо, стегни се! Сила трябва да имаш сега!
Стресна се старият, огледа се като събуден от сън и приклекна до главата на Стефко.
- Може ли да го мърдаме?
- Може… не може… няма как да знаем, Митьо! - отвърна Бояна - Ама и тука не мож’ да лежи. Хващай го, Йордане, под гърдите лекичко, а ти Митьо - вдигай краката и да го местим! - нареди тя.
- Де ще го носим? По таз стълба нагоре… да не го изтървем само двамцата?
- У нас ще го сложим - обади се Донка - В долната одая, до огъня. Ще му постеля веднага. И на леля Боянка ще е по-леко така.
Обърна се тя и тръгна напред.
Мъжете подхванаха отпуснатото тяло на Стефко. От устните му се отрони едно единствено тихо стенание.

***
Треската на Диньо продължи и на другия ден. Бореше се с високата температура, мяташе се и бълнуваше, сякаш орляк дяволи го бяха налегнали. В другата одая Стефко лежеше като мъртъв. Побелелите му устни бяха стиснати в черта, лицето му беше изпито и сивкаво. Навеждаше се час по час Бояна да чуе дали диша. Беше турила лапа на гърдите, да изсмуква отока, но не знаеше правилно ли е или грешно. Като го преместиха в стаята, видя, че и отзаде на тила има голяма подутина. Явно ударът в стената е бил тежък и ужасен. Затова лежеше той така и не се връщаше в съзнание. Състоянието му беше страшно.
Митьо се беше свил в единия ъгъл на стаята и само очите му шареха. Надигаше се да помага на Донка да преоблича Диньо и да му сменя завивките, като се изпотеше той от треската. Ходеше като схванат. В него нямаше и капка живец. Не се обаждаше. Не даде да се издума да се прибере при Стамата. Калинка взе Димитрийка и отиде при нея, след като се сбогува с Данчо.
- Няма да го бъде така сина ти, Митьо - наруши тишината Бояна.
- Какво думаш, Бояно? - изграчи мъжът.
- Нямам сили да го оправя… Тежко е ударен. Не знам какво да сторя, човече! Доктор трябва некой! Учен човек! Не са тия болежки за знахарка като мене!
- Няма доктор тука, знаеш, Бояно!
- Няма доктор… така е… до петък може и да се спомине*** горкият, дорде дойде фелдшерът…
- Не думай… таквиз думи, старо - изпъшка Митьо.
- Думам ти кое е право… изход да дириш - рече твърдо жената - Карай го в Джумаята ****.
- С какво да го карам? Зима е. Кола немам! И пари немам.
- Ще намериш, ако искаш да има надежда някаква. Иначе тъй ще си изтлее.
Сви се мъжът, все едно някой го беше ударил. Забоде очи в пода. По страните му се затъркаляха горчиви сълзи.
- Ще вземеш колата на Диньо - обади се от другата одая Донка - И товарния кон, с който ходеше по търговия. В другия яхър е. Намери си дружинка някой и тръгвай. И пари ще ти дам. Имаме закътани с Диньо.
Повдигна глава Митьо и загледа невярващо към младата жена, която стоеше подпряна на отсрещната стена.
- Сигурна ли си, Донко? - гласът му бе тих, едва се чуваше - А какво ще рече Диньо като се събуди?
- Същото ще рече. Няма да остави Стефко да си иде без време.
- От къде имаш таквоз сърце, Донке? - каза сякаш на себе си мъжът.
Изведнъж рипна. Сили бяха дошли в тялото му. Не можеше да седи и да се помайва.

*ептен - съвсем
** сукнало - изпито
*** спомине - да умре
**** Горна Джумая - старото име на Благоевград

11.

Минаха се няколко дни и Диньо пребори треската. Една сутрин отвори очи, а погледът му бе ясен, па макар и да нямаше сили да повдигне глава. Видя Донка да се надвесва над лицето му, а после нежните й, розови устни се допряха като криле на пеперуда, до челото му. Любов озаряваше нежните й черти. Сякаш му вля от собствените си сили, за да оздравее. Даде му да пие от една чаша, а той, както беше зажаднял я изпи до дъно. Чувстваше се толкова слаб и безпомощен. Едва помръдваше изтръпналите си от дългото лежане крайници. Причерняваше му често пред очите и сякаш таванът на малката одая се накланяше към него, да го затисне. Даваше му Донка на често по малко от някаква рядка чорба, която трудно успяваше да преглътне. Сухо беше гърлото му и цялото с рани. Пареше му на всяка хапка, но той поемаше храната, без да се оплаква. Искаше да събере сили, да може да стане. Да се почувства пак жив. Да се върне мъжката му сила. Не щеше той да лежи на ръцете на Донка и да тегли тя заради неговата болест. По-хубаво щеше да е да легне в черната земя и да я освободи, отколкото да се мъчи и тя, наедно с него.
Такива мисли се щураха из изнуреното му от болестта и кошмарите на треската съзнание. Първом сякаш само лицето й виждаше, като звездичка, светло и бяло. А после някак се проясни погледът му, понадигна се той и обхващаше цялата й снага с поглед. Поотслабнала и посърнала изглеждаше тя, но очите й грееха топло, като се спираха върху него.
Минаха още два дни и Диньо взе да се изправя сам, да посяда. Доближи се Донка до него и той вдигна леко ръка да я приласкае. Така му се искаше да я прегърне, да се докосне до хубавото й лице, да изтрие следите на умора и тъга. Плъзна леко ръка по гърба й и после разхлаби забрадката й. Искаше да вдъхне аромата на меките й коси, да потъне в тях.
Дръпна се Донка като опарена. Отстъпи една крачка назад и заоправя припряно забрадката. Наведе глава и горещи сълзи закапаха от очите й.
- Какво става, Доне? - гласът му беше още дрезгав.
Страх стисна гърлото му и не му даваше да диша.
- Не махай кърпата… - прошепна тя - Няма я вече плитката… Диньо!
Последните й думи бяха като вопъл, откъснат от дълбините на сърцето й.
- Какво се е случило? - тихо попита Диньо - Не се крий от мене, Доне! Мила си ми всякак.
Дръпна рязко кърпата от главата си младата жена и той видя опърпаните кичури коса, стигащи едва до шията й.
- Кога те налегна треската, косата ми беше таман измита. Мокра беше. Тичах в студа до леля Боянка, да диря помощ за тебе. И замръзна. Цялата плитка лед беше. После се късаше като слама. Ей, туй остана… - изхлипа тя задавено.
- Не се кахъри, Доне. Коса е… Расте. А ти добре ли си?
- Добре съм, Диньо!
- Не можа ли друг да пратиш, а тъй мокра в студа си търчала? Можеше и теб болест да налегне…
- Не щя майка ти да пусне Калинка, Диньо. Нямаше какво друго да сторя!
Просветнаха очите на мъжа гневно. Скръцна той със зъби.
- Не си ти виновна, Доне. Знам аз малето ми що е проклета! Не ща да се тормозиш за нищо.
Изпъна се младата жена, изправи се. Виждаше все същата любов в очите на мъжа си. Пристъпи към него и се отпусна на гърдите му. Приласка я той и целуна нежно влажните й от сълзите страни.

***
Ръката на Стамата бърже се оправи след падането. Здраво и силно беше тялото й. Ала смачкала се беше душата й. Стряскаше сe и подскачаше без причина. Притихна тя, дума не продумаше. Преди все намираше за какво да хока Калинка, а сега мълчеше и гледаше с празен поглед към стената.
Щерка й тихичко оправяше из стаите, сготвяше нещо набързо и се измъкваше. Отиваше при Донка, да й помага за малката, а и там се чувстваше повече у дома си, отколкото в родната си къща. Нищо не й думаше Стамата, а и сякаш не я забелязваше.
Митьо беше заминал още заранта на другия ден, след като стъкми и прегледа товарната кола на Диньо. Тръгнал беше с него и Йордан Василев, на Калинка любимия, че да му помага с болника, а и по пътя да го сменя, за да се движат по-бързо към Джумаята.
Свиваше се сърцето на Калинка за Стефко, че никак не чувстваше надежда за онуй дето го чака. В същото време пърхаше в нея някаква гореща и силна радост, че повече няма да има нужда да крие чувствата си към Данчо. Искаше тя да се събере с него, да се изпълни животът й с обич и спокойствие, такива каквито виждаше в дома на Диньо и Донка. Слушаше как двамата си говорят тихо и мирно, без укор и натякване и хубавите й очи забравяха да примигнат от удивление. Във всяка дума, във всеки жест виждаше тя обичта им.
Минаха няколко дни и следващата седмица, в нощта, преди пазарния ден, в Неврокоп се върна Йордан. Качил се беше в колата на фелдшера, който идваше в града и се беше прибрал. Рече само, че докторите са взели Стефко в болницата, а Митьо останал в Джумаята да чака, какво ще се случи с него. Отседнал бил в някакъв хан край пътя и там прибрал каруцата с коня.
Занизаха се дните, тихи и монотонни. Дойде зимата и потъна Неврокоп в нейната белота. Рядко идваха пътници от Джумаята и само веднъж Митьо беше пратил хабер, че Стефко се е събудил, но още е много зле и няма скоро да го пуснат от болницата. Хванал се бил старият на работа, като хамалин, да изкарва по някоя пара, колко за собственото си препитание.
Растеше Димитрийка, пред очите на Диньо и Донка, като гъбка. С нежната си бяла кожа и руса коса, тя приличаше изцяло на майка си, ала беше наследила топлите кафяви очи на татко си. Радваше и двамата с веселото си, бебешко бърборене. Събрал беше сили Диньо, макар още понякога да го давеше болезнена кашлица. Заякна пак тялото му и полека се захвана той с лека работа около къщата и оборите. Не можеше да седи без нищичко, та все намираше какво да пипне и да пристегне. Страх го беше да язди Арап, та това задължение и удоволствие се падна на Калинкиния Данчо. Полека младият мъж беше станал като част от семейството им. Минаха и заминаха постите около Рождество. Решили бяха Калинка и Йордан да се венчаят тихо, само с най-близките си, че да се сберат да живеят под един покрив. Близо щеше да е тя до майка си, а и до малкото си братче да ги понаглежда при нужда. Тоя път, истинско чудо се случи и не се възпротиви Стамата на желанието на щерка си. Само смутолеви нещо, че няма как да й даде повече чеиз, освен два пендара от наниза, заради който беше станала цялата тупурдия със Стефко.
Така в средата на януари на новата 1914 година, Калинка и Йордан се венчаха и заживяха заедно, доволни и щастливи.
В началото на февруари времето беше необичайно топло. Димитрийка щъкаше доволна из двора, а Донка и Диньо приготвяха едно парче земя да засеят малко зеленчуци, като дойде пролетта. Чу се конски тропот и двамата се изправиха. Засенчи Диньо очи срещу мекото, още зимно слънце и позна своята товарна кола.
Прибраха се Митьо и Стефко в дома си. Никак здрав не изглеждаше младият мъж и на татко си се подпираше тежко. Отгоре, от чардака, Стамата го гледаше злобно, ала се врътна и се прибра бърже, без дори да поздрави мъжа си.
- Пак ли тука ми го връщаш, тоя разбойник, Митьо? - процеди тя през зъби, когато двамата влезнаха в одаята.
- Ти да мълчиш, старо! - изгледа я ядно мъжът - Къде искаш да го дяна? Не гледаш ли, че едвам се крепи на краката си?
- Тъй ще да е… като не знай да си държи ръцете далече от чуждото имане! - натърти жената.
- Рекох ти нещо, Стамато! Де е Калинка?
- Не те дочака, венча се за оня… Йордан Василевия… дето гол е като пищол, ама в тая къща мен вече никой не ме бръсне за слива! Дума му била дала! И ти си бил дал благословията си да се вземат… Тъй ли е?
- Тъй е. Казах му на Данчо да не чакат да се върна, а да се вземат. Няма само да я сушиш тука Калинка, каквато си урсуз!
- Срещу мене сте всичките… ама айде… влизайте, че всичкото топло излезе!
Така и не оздравя напълно Стефко, след като го ритна коня. Поживя няколко години и си отиде млад и зелен, ненавършил трийсет години.

***
Пролетта дойде, а с нея и блага вест влезе в дома на Диньо и Донка. Заченала беше тя второ дете. Новината изпълни и двамата с надежда и радост. Запретна Диньо ръкави и с помощта на Йордан захвана да направи пристройка на къщата си, че да я ползват за лятна кухня, да има повече място за тях с Донка, а и за децата им.
Топлина и разбирателство цареше и в дома на Калинка и Йордан. Митьо все по-често отскачаше да види щерка си и зет си, да се порадва на двамата, а както се разбра скоро щеше да се радва и на внуче.

***
Лошото и доброто се редят в живота като броеница. Важното е човек да запази силата и достойнството си, дорде се бори с житейските бури. А също и любовта.