ВЛАСТТА НА КОКАЛА Е БЕЗСМЪРТНА

Планимир Петров

Тази история, като „царска” легенда, тема, сюжет и поука, бях я чел някъде. Как някакъв ексцентричен персийски цар, останал кожа и кости от коварна болест, пожелал на смъртния си одър да му донесат варен и препечен агнешки бут. Ей така, само да го погали и мирише. Бил си въобразил, че точно този овчи кокал е символът на неговата царска власт, та не искал да я дели с никого, дори на царската софра! И така, прегърнал своя последен каприз, тихо и кротко предал Богу дух…
А един сладкодумен другоселец и веселяк ми разказа подобна житейска история, като свой спомен от преди двайсет години, осъвременена и украсена, както се полага за всяко народно творчество. И той като мене, беше дошъл с магарешката си каручка и два бидона джибри, ракия да вари в нашия селски казан.
Когато от дума на дума започнахме да нищим най-първите промени и бума на фирмите, човекът, вече достатъчно ококорен от първака на текналата му ракиена струйка, плесна се яко по коляното и викна на висок глас:
- Мамка им на учените професорски глави, и на първите политици на Демокрацията, които измислиха колективните фирми! Помните ги, нали? Дето изпокараха бащи и синове, братя и сестри, верни приятели и стари бойни другари, та някои още се влачат по съдилищата!
- Що бе? - попита плахо един земляк от чакащите в задимената от цигарен дим и алкохолни пари стаичка. - Да не би и ти да си пострадал като Президент?
- Не бях президент, а един от четиримата съдружници! - отвърна нервно човекът. - Братовчедът Кольо беше начело, него бяхме упълномощили да прави организацията и да води сметките, преди да си наемем счетоводител. А той се забрави, стана диктатор, повярва, че е слънце и месец… мамка им на тия колективни фирми!… И понеже всички бяхме набори, приятели от детството, все свои хора, може да е било противоуставно, не знам, но си имахме пълно доверие, та с лека ръка го прехвърлихме това доверие и на жена му, че и на нашите жени… Ле-лее? - като си спомня, каква циганска говорилня станаха нашите съвещания - дяволите ме хващат! Защото бяхме допуснали най-голямата грешка в живота си! Защото туй нещо… туй живо същество - жената, дадеш ли му малко право да гласува, да взема големи решения, да разполага с големи пари, превръща се в генерал! Всяка искаше да е по-напред, да се разпорежда и налага, да бърка в банковата сметка - ужас на квадрат! А тъкмо общата ни работа потръгна, поръчките за PVC дограми заваляха от всички краища на страната. Разправиите с жените, все пак, беше по-малкото зло, можеше да се изтърпи, но после дойде и по-голямата катастрофа. И ние се увлякохме по акъла им, да теглим властта и дяловете към себе си. А уж бяхме заклети стари приятели, свои, разумни хора…
Но въпреки тия разногласия и кавги в следващите пет-шест години фирмата все повече се оправяше, печелеше национална известност, авторитет, отличия. Главната причина беше, че Кольо се наложи не само като диктатор и чорбаджия на общия ни труд и общото ни имущество, който държеше и ножа и хляба, и кокала и каймака, а и защото беше хитрец от висша класа. С нашето доверие той се оформи като безспорен, неуморен, инициативен и творчески ръководител, та покрай него и жена му се пръкна като лика-прилика. Президенша, която почна и на властта на мъжа си да посяга!…
Но както става в живота, и песента на царете и чорбаджиите си има начало и край. А понякога секва изведнъж като песента на смачкана гайда… Разболя се Кольо внезапно от коварната болест. За един месец го смали и изсуши като чироз. А беше канара човек, вековен дъб. Редувахме се да ходим в болницата на свиждане, но лекарите само едно и също ни повтаряха: „Дните му са преброени, очаквайте най-лошото”. Тогава ние, тримата съдружници, се престрашихме внимателно, отдалеч да подхванем разговор за наследника му, но Кольо неочаквано се повдигна и ни скастри с остър, мътен поглед:
- Жив съм още, както виждате! Като се върна… в кабинета ще решаваме този въпрос.
Задъха се и разчорлената му глава тупна върху възглавницата. И тъкмо се готвехме да си тръгнем мълчаливи, тревожни, загрижени за общата работа, с наведени глави, в болничната стая се появи жена му. С бодра крачка и високомерна усмивка. Носеше на сребърен поднос, обвит във фолио, специално за болния, два варени и препечени пуешки бута и част от гръбначното месо на домашното пернато. Поръсено с червен пипер и разни подправки, със тънка загоряла кожичка… абе, к’во да ви обяснявам, знаете как изглежда екологичното домашно.
В тази историческа минута, докато жената разкъсваше пуешкия гръбнак, вероятно, за да почерпи и нас с къс месце, тежко болният изведнъж ококори очи, повдигна се рязко и с разтрепераната си ръка, грабна единия бут, сякаш искаше да ни изпревари. И го заръфа от всички страни с вълчи апетит! Смаяхме се от гледката. А дежурната сестра тревожно ни пошепна: „Вземете му тоя кокал!?… Цяла седмица само с каши и супи го поддържаме… Ще се задави…”
Тогава аз пръв посегнах, но тай ме плесна с бута по ръката, а на жена си, която след мене се опита да му го отнеме, заваляно и с треперещ глас каза:
- Не, жено!… И на тебе няма да го дам!… Това е… моето право… моята власт!… Ще си го доям и на оня свят!
Ако щете вярвайте, така си отиде от тоя в Оня свят и от президентството нашия Кольо - с недоядения кокал между посинелите си устни! Какво беше това чудо, тази поличба ли… това божие предупреждение и наказание ли… точно в този миг да го порази мозъчния удар… не знам, вие кажете!… Пък аз, с простия си селски акъл, макар да съм пийнал, но не съм пиян… продължавам да се мъча мисловно: Защо бе, защо някои хора… царе, президенти, премиери, гении, владици и прочие, се прощават с най-близките си, с приятели, колеги и с живота, с недоядения и неоглозган докрай кокал?… Защо?…