ИЗ „БЪДЕТЕ ПРАЗНИЧНИ” (1965)

Иван Николов

СТРОЕЖ

Колко неусетно
тук настъпва мракът!
А просторът звезден
сякаш се върти.
И децата мълком
зад стъклата чакат
първи да съгледат
своите бащи.

Непрестанно съскат
сини оксижени,
стрелкат се далече
техните лъчи,
а току просветват,
мигом отразени
в детските големи,
чакащи очи.

Щърбавият месец
вече е изписал
с тънък-тънък блясък
целия строеж.
И във всичко има
спотаена мисъл,
спотаена радост,
спотаен копнеж.


СИЛЕН ЧОВЕК

Един от многото,
които
се будят всяка сутрин рано,
говорят малко, но разбрано,
и гледат винаги открито…

Синът му болен
беше, само
дванайсет месеца живял.
Не беше казал още „Мамо”,
не беше истински се смял.

И не намираше причина
да си отива от света…

Синът му,
първият,
почина.

Бащата сключи зла уста.

А в ъгъла на две-три крачки,
заварени от вечерта,
мълчаха детските играчки
в полувиновна самота.

И вазичката от бюфета
не чакаше букетче мак -
юмруче чакаше,
което
немирно да я блъсне пак.

Бащата с дланите корави
приседна -
глух и натежал,
в нощта, която ще остави
сред къдрите му
кичур бял.

Мълчеше.
Страдаше.
Обаче
животът сам не разреши
такъв голям и строг -
да плаче,
такъв суров -
да се теши.

В зори един младеж почука
и той му кимна със глава.
(Защото хлопал бе с юмрука
и бе задъхан
при това.)

Младежът се разсърди даже,
но си припомни изведнъж,
че беше пратен
да му каже
как ги обърка тоя дъжд.

Уж спря за миг над язовира,
а сграби
сухите бърда
и към стената занапира
потоци яростна вода.

заля площадките, гаража,
понесе камъни със яд.
И ту бълбукаше в кофража,
ту се отдръпваше назад.

Свистяха пръските й коси,
разплискани
от бряг
до бряг…

Вода,
вода,
която носи
греди и разпокъсан мрак.

Младежът впрочем не попита
защо е тихо в тоя дом.
Стоеше,
затаил в очите
въпрос,
зададен мълчешком.

А силният не каза нищо -
привикнал беше да мълчи,
минутна слабост не отприщи
сълза във строгите очи.

И тръгнаха.
А вънка бяха
запели в кипналия мрак
капчуците от всяка стряха,
капчуците над всеки праг.

И полегатите откоси
на непресекващия дъжд
дотичваха с крачета боси,
завръщаха се
отведнъж.

А те вървяха.
И отново
нахлупил до очи каскет,
бащата бързаше сурово -
със цяла крачка по-напред.

Какво по бузата му стича -
вода
или сълза на мъж?
Сълзата винаги прилича
на малка,
светла капка дъжд.

И другият мълчеше строго.
Небето ли с провали!
Това е все пак твърде много:
вали, вали,
вали, вали.

А упоритост ей такава
е вече сигурна черта,
че тоя дъжд ще продължава
до вечерта…

До вечерта?

Но силният запомни само,
че мълчалив
като преди,
подпира камъни със рамо,
пренася някакви греди.

Съблече мократа си риза
и към водата тръгна пръв.
А по брадата му заслиза
една гореща струйка кръв.

Подхващан от талази мътни,
над сплетените железа,
той свари мълком
да преглътне
една нечакана сълза…

Когато в шлюзите се свлече
и ахна лудата вода,
стояха хората,
но вече
не забелязваха дъжда.

А той,
отпуснал длани груби,
закрачи с уморен вървеж
и след минута се изгуби
зад първия висок строеж.

И там
край някаква барака,
изпълнил своя дълг нелек,
човекът седна.
И заплака.

Заплака силният човек.

Един от многото,
които
се будят всяка сутрин рано,
говорят малко и разбрано,
а ако плачат -
плачат скрито.


***
Още
слънцето се издига
и денят е защрапал бос,
а един петел кукурига:
Люде,
гост ви пристига,
гост!

Мълчалива стопанка стана…
И петелът дори не видя
как под дюлята на хармана
закъркори менче с вода.

А когато разбра, че няма,
вече няма да се спаси,
сякаш някой раздуха пламък,
сякаш някой го угаси.

И сега не посреща гости
тоя, който ги срещаше пръв…
На бунището светят кости,
върху ножа тъмнее кръв.


САКАРСКА ПАНОРАМА

Ние бързахме пряко сили
да откриваме чудеса
в оня край на неми могили
и на пеещи дървеса.

Помня, всичко ми се представи
в по-особена светлина:
две-три тънки щрихи - дъбрави,
една линия - планина.

Неподкупната пестеливост
тук, в закътаните селца,
беше ваяла търпеливо
и лица, и сърца.

Тези прости тукашни хора
ни облъхваха с доброта -
както лъха през март развигора
и от пъпките прави листа.

А над нас се бяха разкрили
извисените небеса,
в тоя край на неми могили
и на пеещи дървеса,

над земята, която заспива
във привечерния покой…

Помня, тръгнах да я откривам,
а пък тя ме прие за свой.


***

На Никола Инджов

За да не шумя и да не преча,
мълчаливо ходя по света.
Аз се връщам много отдалече -
от пределите на песента.

А една боязън във сърцето
неповикана се приюти.
Шумолят крайпътните дървета
пред заключените ни врати.

С дребните си грижи и утехи
мълчешком вървите из града.
Няма ги под скучните ви стрехи
даже лястовичите гнезда.

За да не шумя и да не преча,
мълком отминавам в този час…
Аз се връщам много отдалече,
затова съм по-добър от вас.


МАЛЪК СПОМЕН ЗА ТЕБЕ

Всъщност тебе те нямаше там…

През прозорчето гледах небето
и заспивах винаги сам
в мойта къщичка сред полето.

А в съня си дочувах звънци,
дведървета отвънка шумяха
и се бореха сънни врабци
в мойта ниска сламена стряха.

Тънък месец вървеше едвам
по ръба на далечния хребет…

Всъщност тебе те нямаше там.
А отново си спомням за тебе.


***
И орлите побеляха
от години.
Камъните мъх прегърна
от години.

Врязаха се мойте стъпки
от години
върху хълма, станал гърбав
от години.

Само ти стоиш и чакаш
от години.
Гледам те, мълча и мисля
от години.


ТОВА Е ВСИЧКО

Отворена пред моя дом
стои вратичка.
Очаквах тебе
мълчешком.
Това е всичко.

Изгря над тъмната липа
звезда-звездичка.
В листата вятърът заспа.
Това е всичко.

Не се теша, не те виня,
ела самичка.
Но ти безкрайно закъсня.
Това е всичко.