КЪМ ГОСПОД ВОДЕЩИЯТ ПЪТ
превод: Боян Ангелов
КЪМ ГОСПОД ВОДЕЩИЯТ ПЪТ
Нима в монотеизма има висок или пък нисък сан?
Еднакво истината търсят и католик, и мюсюлманин.
В случайни разговори спорим за същността на „аз и нас”.
А в мислите „на нас”, „на мен” еднакъв смисъл е втъкан.
Не трябва хората да славят и да приемат външността.
Във вътрешния блясък само човек разкрива своя сан.
Лицето твое - в него всъщност божественото се всели.
Който видял го е за миг, да види Господ е призван.
Начало стана твоят край, началото ти - край е то.
Безкраен кръг е същността ти, като безбрежен океан.
По-бързо опознай се ти - така ще те познае Бог.
Познай се сам и ще разкъсаш мъгливия, студен саван.
Ако днес пътя не намериш към себе си, о, друже мой,
ще хапеш пръстите си утре, от гняв и болка изтъкан.
Който с приятели е вкусил от чашата на пир блажен,
за вечни времена ще бъде от вдъхновение пиян.
Към Господ водещия път за вас описа Насими
и, който този път избира, от благодат е осиян.
ОТИВА СИ В ЗАБРАВА ЛЮБОВТА
Захвърлила добрите нрави, любимата ми си отива.
Избра друг път сега, забрави за любовта и си отива.
Бе тъй добра, ще бъде зла, но си отива съвършена.
Загърбила добро и злоба, любимата ми си отива.
Сияеше душата нейна като кристално огледало.
Покрита с мрака непрогледен, ридаейки, тя си отива.
Тя, моето сърце пленила, сега е непристъпно горда.
Сърцето ми до кръв разбила, любимата ми си отива.
Страстта ми към лицето нейно достигна сферите прилунни.
Любимата ми - вятър леден - подобно пламък си отива.
От огнените й къдрици се изтощи сърцето мое.
С далечния и хладен вятър, ридаейки, тя си отива.
Нещастна обич се лекува единствено с любовна болка.
За любовта лекарство няма - любимата ми си отива.
Сърцето ми, опиянено на обичта от аромата,
отхвърли игото и чисто, неопетнено си отива.
Домът ти, Насими, къде е? Ти в механата се засели.
От пътя на греха излизаш, ала животът си отива.
С МЕН
Със съдбата щастлива съм в тон и сънят безметежен е с мен.
Няма как да ме стигне печал, радостта щом сдружена е с мен.
И едва ли ще смее скръбта да обходи сърцето ми пак,
щом съм влюбен и чезна по теб, щом си вечна светица за мен.
Като любомъдреца Мансур потопен съм в свещени слова.
“Бог съм аз!”, но защо ми е той и защо да се боря сам с мен.
Сякаш в мен Зулфикар порази с удар бърз леконравния враг.
Меч двуостър и хладен кинжал са безсилни в двубоя си с мен.
В Долината свещена Мойсей разговаря смирено с Аллах,
а лъчите им греят безспир и навеки са свързани с мен.
От небесното вино пиян, казвам „Пийте от него безспир!”,
ще изчезне страхът бледолик, той бои се да граби от мен.
С лекота ще призная, ако отрече се съдбата от мен,
но не искам всеблагият Фазл да поделя словата си с мен.
И защо не пристигат сега тука царства и плодни земи?
Все пак царската почит познах и десницата блага е с мен.
Насими съм, подобно Халил, не изпитвам от огъня страх.
В злато цял съм и в пламъка бях - нищо страшно не се случи с мен.
СТРЕМИМ СЕ ВИНАГИ КЪМ ТЕБЕ
От свилените ти къдрици защо душата ми далеч е?
Защо ми е живот, щом няма лицето ти да видя вече?
Нека очаква бавна тлен и никога не зърне рая,
който за щедрата ти воля душата своя не посече.
Зад богохулната молитва поиска някой да се скрие,
ала заключи се вратата, щом той на теб не се обрече.
На сълзите си път ще давам, страданието щом балсам е.
Ще се лиши сам от лекарство, който да страда не се врече.
Стремим се винаги към тебе през бездните на вековете,
но никой и до днес не смогна да зърне твоя блян всевечен.
Душата ми е в плен и зная, спасение за нея няма.
От шест страни ще я зазидат с отломъци от мрамор млечен.
Къдриците ти са безбрежни като мъглявина среднощна
и няма светлина да види, който да светят им попречи.
Ако, загледан в твоя образ, на други богове се моля,
като сразен от срам езичник, невидим ще съм и отречен.
Сияе красотата твоя и с милост всекиго дарява,
да няма на света обиден, ти бедните в любов облече.
Който не се е вдъхновявал от нежните къдрици твои,
той вечен мат ще получава, ако играе шах предвечен.
Хляба насъщен на доброто и красотата подари ми,
праха под стъпките ти мога да милвам сутрин, обед, вечер…
Аз, Насими, разбърках дните из твоите къдрици гъсти
и трудно ги разплитам, ала изпълнен съм с възторг сърдечен.
ТВОИТЕ
Загледан в младата луна, спомням си веждите ти аз.
Предутринните рози, ах, напомнят скулите твои.
Видях как пълната луна изплита сребърни лъчи.
Като зюмбюл от Индустан ухаят къдрите твои.
Пророческите чудеса, описани от мъдреци,
в очите ти се взират, в тях познах вълшебствата твои.
Напомня слънчевият лъч за онзи нощен благослов,
когато в споменния здрач се спускаха косите твои.
Описваха ни рая, но били сме с тебе вече там.
Почувствах вечно блаженство, спрял се в градините твои.
Напразно райската река ни възхваляваха безспир,
най-чистият рубин за мен остават устните твои.
Съперниците с остър меч желаеха моята смърт.
Спомням си светлото сребро, звъни по китките твои.
Двустишията ти, Насими, са пълни с животворен дух
и в мене споменът е жив за всички чудеса твои.
ВИЖ
С любимата ми раздели ме небе ожесточено, виж.
Сърцето си Израил разби с меча на бедствията, виж.
Раздялата изпепелява сърцето ми и моя дух.
Надеждата ми прецъфтява, душата моя в смут е, виж.
В любовния пожар защо ме изгаряш без тревожен смут?
Като Мойсей далеч провиждам - явленията чакат, виж.
Ти, лекар мой и мой знахарю, приятелю, лечител мой,
ела пред мен и непременно ще мине болката ми, виж.
От обич свети твоят образ, в косите ти блести Коран.
Зунар опасва твойто тяло - слугата ти пристига, виж.
Лицето ти е гюл уханен, а твоят дух - славей свещен.
Той в твоя чест запява химни предутринни и светли, виж.
Мансур жесток бе и три пъти извика силно: „Бог съм аз!”
Като пророк нека загина! И моят ред ще дойде, виж.
Раздялата с чук безпощаден разби душата ми на прах.
О, боже, блика кръв, потича и от очите вече, виж.
При нас отново любовта спря и Насими блажено спи.
Съперниците ми изгарят, горят завистниците, виж.
ВЪРХУ СТРЕМЕ Е ДУШАТА
Сребърният виночерпец сякаш е апотеоз и
ни поднася в светла чаша бисерна вода от рози.
Яркостта на топли устни, от рубин по-яснолики,
моите очи изпълни с влага, сладост и възторзи.
Нарциси са й очите, злия смут опровергали.
Красотата нейна славят поднебесните чертози.
Сам Творецът наш се радва на такава ярка прелест.
В механата освещават с вино нежния й поздрав.
Казват, че е грях да любиш ненагледна хубавица.
Вкусих тази благост! Няма по-възвишен дар от този.
На любимата косите безвъзвратно отклониха
много праведни аскети от молитвените пози.
Погледът зашеметяващ на очите й разкошни
благонравните захвърли в непознати коловози.
Казваш, че не ни съчувства ярко светещият факел?
За печалните му сълзи има ли пределни дози?
Върху стреме е душата, но юздите са свободни.
След раздялата се крие тя в печални некролози.
Насими състави тази песен с драгоценни перли!
Перлите ти стъкълца са, ювелире виртуозни!