УЧИТЕЛЯТ ПО ГЕОГРАФИЯ
Тодор Соколов, учител по география, ръководеше пролетно време кандидат-студентски курсове и изнасяше своите богати по материал лекции два пъти в седмицата в едно от столичните училища.
Запознах се с него след казармата, когато се готвех да постъпя във Висшия Икономически институт.
Той говореше бързо и с увлечение, лекциите му бяха препълнени с информация и слушателите често го молеха да намали темпото, защото не успяваха да отбележат множеството данни.
Аз владеех стенография и нямах проблеми с бързината на речта, с която излагаше темите. Преподавателят забеляза умението ми на третото или четвъртото занятие и спря до чина ми.
- Всичко ли успяваш да запишеш? - запита той.
- Със запетайките! - похвалих се аз.
Той се усмихна добронамерено и след часовете ме покани в неговия дом. Даде ми някои напътствия какво още да прочета, а няколко дни по-късно ме препита да разбере как усвоявам материала.
Разработките ми го удовлетвориха и той заяви уверено, че със сигурност след изпитите ще ме поздрави като студент. За консултациите си извън лекционния курс той не пожела да вземе нито стотинка от мен, въпреки че аз работех и бих могъл да заплатя тези допълнителни занятия.
Есента, когато постъпих в първи курс, се срещнахме с него и се разходихме в един от софийските паркове. Той разговаря с мен дълго и откровено. Тодор Соколов желаеше да ми предаде нещо от житейския си опит, така както го бе предавал на своите деца.
От дума на дума преминахме към историята и аз с изненада узнах, че учителят имаше офицерско звание, получено преди Втората световна война. Когато германските фашисти нахлули в Югославия, българските войски окупирали днешна Северна Македония.
Соколов бил мобилизиран и изпратен като командир на военна част, за да охранява сектор от ж. п. линия, повреждана упорито от партизаните. Настанили се в посочения от командването град и българският командир поканил на среща местните първенци от различни граждански служби.
- Нашата военна част е натоварена със защитата в региона, но аз мисля, че можем да живеем в мир, без да се обезпокояваме един друг - казал Соколов. - Призовавам ви за съдействие по опазването на железопътния сектор, а пък аз ще разпоредя войниците да не си позволяват своеволия, когато са в градска отпуска.
- Защо се обръщате към нас? - запитал някои от присъстващите. - Ние нямаме нищо общо със саботиращите!
- Не зная как да се срещна с партизаните. - отговорил Соколов. - С вас мога спокойно да обсъдя въпроса.
Няколко дни по-късно му подготвили провокация. Неизвестен човек се явил на портала и, въпреки риска, оставил чанта с няколко стотин динари за командира. Казал, че така му е заповядано и изчезнал.
Соколов веднага съставил комисия, която изброила и описала банкнотите. После изпратил група лица с поръчението да ги внесат в банката по сметка на градската община. Копие от документите запазил за себе си, а екземпляр от тях предал пред свидетели на кмета и на членове на администрацията.
- Не можем да приемем тези пари! - възразили служителите. - Не знаем откъде са!
- И аз не зная откъде са, но те не са и мои. Общината ще има полза от тях! - отговорил Соколов.
- Бре, бугарине, много си хитър! - поклатил глава кметът.
- Искам да се прибера жив и здрав у дома. - казал Соколов. - Тази война все ще свърши един ден!
Веднъж пред портала спряла жена с малко дете, което плачело високо и искало хляб. Жената умолявала войниците да нахранят сина й и викала, че е готова да направи всичко, което пожелаят.
Двама-трима мъжаги я оглеждали като на пазар и си подмигвали, но Соколов се скарал, че не е редно да се говорят такива думи, дори от отчаяние. След това разпоредил на готвача да пресипе от неговата супа в чиста консервена кутия и я подал на детето.
- С теб сме приятели! - казал му учителят. - Утре ела при мен и ще обядваме заедно!
Впечатлени от случката, българските войниците започнали да разделят дажбите си с гладуващите деца.
Три-четири месеца по-късно окупацията приключила и българската армия се изтеглила обратно в България. Соколов върнал своята бойна част в София без жертви.
Ръцете и съвестта му били чисти и никой не го споменал с лоша дума във времена, когато български офицери били изпращани на съд в Северна Македония заради деянията си по време на окупацията.
Учителят по география преживял скромен живот, но душата му била спокойна и той с чисто сърце заставал пред учениците си, за да им разказва за многообразните красоти на милата ни родина.
