„АЗ СЪМ САМ ПОД СТАР ХОРИЗОНТ… ПИЯНИЦА!… ЛУД!… С МЕН Е СВЪРШЕНО…“

Стефан Коларов

100 години от рождението на Александър Вутимски

В началото на своя великолепен биографичен очерк за Едгар По поетът Шарл Бодлер разказва една кратка, но доста впечатляваща история. Пред френските съдилища бил изправен един клетник, чието чело било белязано от рядка и необикновена татуировка: „Нямам късмет”. Така той носел на челото си отличителната черта на своя живот и разпитът доказал, че странният надпис е жестоко правдив.

И великият автор на „Албатросът”, стихотворение, което Вутимски е рецитирал, продължава:

„В литературната история се срещат подобни съдби, истински прокълнати съществования, хора, в диплите на чието чело е написана с тайнствени букви думата „несретник”. Слепият ангел на изкуплението ги сграбчва и ги шиба с все сила за назидание на околните. Напразно показват в съществованието си дарования, добродетели, очарование; обществото ги заклеймява със специална анатема и ги обвинява в пороци, които само е развило у тях чрез преследването си.”

Владимир Василев е променил името му от Александър Коцев Вутов на Вутимски, но не е могъл да промени трагичната му съдба. Роден в Своге на 30 август 1919 г., той е едва на 10 години, когато умират родителите и двама от неговите братя от туберкулоза.

Жълтата гостенка, отнесла в гроба Хр. Смирненски и тежала кобно над Алеко Константинов и неговото семейство, начертава жертвен кръст и върху момчешкото светло чело на бъдещия поет.

Сиракът живее известно време при сестра си в София, но и тя умира през 1937 г. от ужасната болест на онова време. Брат му Кирил му е помагал да оцелее.

Като ученик в Първа мъжка гимназия се сближава със свои връстници, които издават сп. „Ученически подем”, сред тях личат имената на Александър Геров, Емил Манов, Валери Петров, Михаил Величков, Невена Стефанова, Кръстьо Мирски, Богомил Райнов, Найден Петков…

Вутимски се откроява със своята артистична природа - обича да танцува популярния моден танц „степ”, свири на пиано, при това е самоук, рецитира френските прокълнати автори… Високата му слаба фигура се откроява в тази компания на градски младежи, които са талантливи романтици и бохеми.

Най-известната му портретна снимка откроява едрата силна глава, удълженото бяло лице, чувствените устни и един поглед на сините очи, повече сдържано-хладен, неприсъщ на младостта, гъстата чуплива коса… Скицата от натура, която му е направил художника Никола Паламарков през 1943 г. подсказва ярко очертано и недвусмислено сложния му духовно-емоционален профил, изтънчената отчужденост на поета, така ясно изразена дори в стихотворение като „Taedium vitae” - отвращение от живота.

По своему младите творци търсят литературните хоризонти, чужди на еснафското обкръжение, на лицемерния свят и на все по-заплашителните външни новини за приближаваща война.

В такова трудно и жестоко време, за което Вутимски пише в поемата „Европа-хищница”, точно и ясно: „Светът гърми и вече оглушахме от новини, от речи и събития…”, не е лесно да се живее, особено ако опитите за лечение са останали безрезултатни.

Стиховете му се посрещат не само одобрително, но редакторът на „Златорог” му става литературен кръстник, публикува негови творби в „Златорог” - признанието е безспорно.

Но трябва да прекъсне следването си в специалността Класическа филология, заради лечението. Бедният и мизерен живот го смазва. Поезията му разкрива средата, в която неизбежно попада и започва да се движи: цикълът „De profundis” - заглавието е заето от Оскар Уайлд, е показателен с „Мълчаливецът”, „Самотникът”, „Пияницата”, „Извратеният”, „Лудият”…

Веднъж, отивайки с Радой Ралин в Чешкия клуб на обяд, той ме заведе до тоалетната в Докторската градина, и каза: „Ето тук Сашо Вутимски изживя част от краткия си живот!” Беше много особено чувството, което изпитах от разказа на големия поет. Подробностите нямат значение.

Познавах стихове на Вутимски още като студент, когато поетът Димитър Ценов - редица негови текстове са популярни песни от Морис Аладжем и Зорница Попова, при една среща в университета, почти конспиративно ми довери: „Виж какво имам!” и извади малката книжка „Стихотворения” (1960) с кратък, но силен и интригуващ предговор от Валери Петров, който нарича Вутимски най-талантливият от поколението.

Потърсих „Златорог”, където Вутимски е публикувал.

Постепенно творческият му профил изпъкваше ярък и неповторим. Излязоха един-два сборника, но най-цялостно забележителният автор е представен с „Избрани произведения” (1979) под редакцията на Александър Петрунов с негова статия и коментари.

За мен това е най-хубавото издание на поета и през годините много често го разгръщах, както и сега, когато се навършват 100 години от рождението на прокълнатия ангел на българската поезия.

Препрочитайки го, преоткривам изумителната сила на неговия талант, непреходното майсторство на един още в юношеска възраст автор - Вутимски умира на 23 септември 1943 г. в санаториума на сръбския град Сурдулица, недалеч от границата с България.

Там е загубен завинаги и неговият гроб като гроб на безпризорен и бездомен.

С една верленовска откровеност той създава изповедите си и те грабват и увличат с естествената си непосредственост и елегична мекота.

Неговият свят е доста ограничен от драматичната обхватност на болезнени състояния, на мрачни мисли и вълнения, но пък неочаквано дълбок и силен с внушенията за човека, който постоянно е измъчван от очакването и духовното търсачество.

Градската среда най-пълно отговаря на неговите емоционални осезания и някои от художествените му образи и метафори разкриват майсторство, неприсъщо на възрастта, а на огромния талант.

Какви забележителни точни психо-емоционални внушения: „Скръбта засяда като здрач.”, „Безкрайността ще свети синя.”, „Вечер, щом като едра сълза, на небето застиваше месецът.”, „Сърцето ни? - Бездънен извор на отчаян устрем.”, „Пердето е прибрано отстрана и в здрача стаят изглежда алена.”, „Дъждът е тъжен и тъжи над къщите… О, този тежък и безкраен дъжд…”, „Пияниците бавно се клатушкат и вият като вълци към комините.”, „В огледалото слънцето слиза.” - и още много и много примери.

Какъв силен подтекст намираме в стихотворението „Дърво”, чиято простота е изумителна по изказ и пластичност:

Снегът вали. Наоколо е бяло,
наоколо е чисто, равно -
само ти,
дърво измръзнало,
стърчиш.
О, само ти
мълчиш -
сломено,
унизено,
черно -
дърво,
без устрем,
без живот -
дърво,
край ледения път
застинало в безмълвна самота.

Това гениално проникване в дълбините на подсъзнанието изразява творецът в него, кара го да страда още по-силно заради естетическите и моралните закони на едно болно време.

Необичайният му ъгъл на себевглеждане и вглеждане в другите води често до душевно разтърсване, до тази забележителна трагична оптика, която само Вутимски има в нашата поезия.

Неговият вик пронизва като рапира бездушието, омразата, презрението, има замахът на гневен юмрук срещу обществените норми: „Аз съм луд, аз съм болен, заразен върху мене е въздухът…”

Както в приказката за Спящата красавица, в която принцесата е получила благословията на лошата фея да се убоде на вретено и да спи цели сто години, докато принцът я събуди със своята целувка, така сякаш и Александър Вутимски е бил дарен с предсказанието да чака един век своето признание.

Днес неговата поезия - по-силна, самобитна и зряла от всякога, става част от духовния свят на съвременния българин и разкрива живо и неподправено вечните истини за живота, любовта и смъртта.

Александър ВУТИМСКИ (1919 - 1943)

СРЕЩА

Не бях те виждал вече много време,
но ето че сега съм пак при теб.
В далечината Витоша расте
и слънцето е бяло и голямо е.

И ти стоиш и гледаш към капчука,
където се нареждат прашни птици.
Мълчиш отново. Сребърни са жиците.
И сякаш нищо тук не се е случило.

Говорим уморено и разсеяно.
Минава бавно вятър върху къщите.
Една латерна отегчено пее.
Не се усмихваш, нито пък се мръщиш.

Тъй както съм дошъл, ще си отмина.
Унесено ще кимна срещу тебе.
Ще гледам как расте върху комините
на Витоша замисления гребен.

***
Отиват си годините безследно
и тебе все те няма, все не идваш.
Умират хора, други пък се раждат,
а слънцето изгрява и залязва.

И ти ми липсваш, няма те във дните ми.
Къде ли са очите ти, усмивката.
Когато ти се смееше - бях радостен,
когато ти тъгуваше - аз страдах.

Когато бях до тебе, аз живеех,
обичах хората, животните, света.
Днес ти ми липсваш, радостта ми няма я,
за тебе като мисля, ми се плаче.

Аз бих те дишал като въздух сигурно,
разбирам колко много си за мене
и ако ти не дойдеш вече никога,
животът ми ще бъде изпитание.

САТУРНОВ ПРЪСТЕН

Когато аз съм страдал, бил съм сам
и твойто име стенел съм, Рембо.
Пълзях в зловонно, тинесто подземие,
разяждан от безмилостна любов.

Аз мислех, че това е твойта стая.
Но столът беше със единствен крак.
И гардеробът гниеше мухлясал
пред моята протегната ръка.

Това не е Париж и не е Франция,
но ти си тук живял, в това съм сигурен.
Ти тук си шепнел „Моето бохемство”,
когато влизал вятърът през отвора.

Аз страдам непрестанно и съм радостен,
защото ти ще дойдеш, аз предчувствам.
Ще минеме през мрачното подземие,
за да излезем от нощта на ада.

С пияния ти кораб ще отплуваме
във синя, звездна нощ през океана.
Войниците ще бъдат пак пияни
до твоето откраднато сърце.

Рембо, не си ли страдал от любов,
от вино и от рана като моята?
Не си ли искал да умреш, Рембо,
в тропичен град от пладнешкия зной?

Отдавна аз седя във тъмнината
до гардероба, който тихо скърца.
И гледам пак като дъга оранжева
през отвора Сатурновия пръстен.

ЕЛЕГИЯ

Защо ме прие със безмълвна усмивка при тебе?
Защо ме докосна със твоите златни ръце?
Кому тоя нервен и странен каприз бе потребен?
Не виждах лъжата в очите, в гласа си, в лицето ти.

Безшумно те милвах по златните, весели къдрици.
И ти се усмихваше, пееше тихо… Защо?
А твоят загадъчен поглед съветваше мъдро:
бъди предпазлив, обичай ме, тихичко стой…

Стоях и говорех старинни забравени стихове,
що никой до днес не е чувал и няма да чуе.
Нима тая приказка, що си разказвахме тихо,
бе само измислица, шепот безцелен и чужд?

Но принцът е мъртъв, умряла е феята скръбно…
Зеленият двор днес е само забравен декор
в една старомодна пиеса, където без публика,
под бяла луна се целуваха двама актьори.