Борис Василев

Безсмъртният халиф - Харун Ал Рашид - се разхождаше предрешен из шумната чаршия на Багдад. Размесени из тълпата, сановнци и телохранители дебнеха след своя господар.

Халифът не беше весел. Неговата държава беше обширна, а великият му везир ставаше все по-боязлив и некадърен. Държавната работа изоставаше. Народът вече се подиграваше дори с мъдрия си повелител. Халифът слушаше тия подигрвки и се топеше.

- На мястото на сегашния везир трябва да поставя твърд и смел човек. Но отгде да го намеря? - въздишаше той и гледаше безкрайната тълпа, която шумеше и се притискаше от всички страни.

Изведнъж някой изкрещя само зад гърба му:

- Вардаа! Варда, хеей! Чуваш ли?

Халифът отскочи настрана. Край него мина снажен хамалин, превит под огромен товар сол. Повелителят на Багдад се зачуди на невижданата сила и загледа след хамалина.

Ненадейно хамалинът стъпи върху един пирон. Пиронът проби ходилото му и щръкна отгоре. Хамалинът погледна пробития крак и продължи пътя си.

Халифът не вярваше на очите си. Той догони хамалина и викна:

- Какво правиш ти, бе? Не видя ли, че пирон проби крака ти?

- Е, та какво? Да си оставя работата ли? Нека отнеса солта и си получа хамалието, па тогава ще извадя пирона и все ще намеря някой парцал да превържа раната - отвърна хамалинът, без да спре нито за миг.

Халифът сега не вярваше на ушите си. Той гледа дълго кървавата диря по белите камъни на улицата и най-после тихо промълви:

- Аллах, Аллах, Ти и сега ме съжали и ми помогна!… Наистина той ще спаси държавата ми, Аллах!

После смигна на един царедворец, пошепна му нещо и се изгуби.

Още същия ден царската колесница грабна изплашения хамалин и го откара в царската баня. Там дотича царския бръснар и подреди брадата и косата му. Царските лекари превързаха крака му. Цяла тълпа слуги го натъкмиха в свилени дрехи, навиха му белоснежна чалма, напръскаха го с миризми, дадоха му кехлибарени броеници, везирски чибук и го откараха в палата на изпъдения велик везир.

Хамалинът от слисване не можа дума да продума. Но той скоро разбра голямата милост на халифа и реши да му се отплати от душа…

Министрите почнаха да треперят от новия велик везир, който за най-малкото нещо висеше като чук над главите им. Държавните работи бързо се поправиха. Народът почна да шушне името на халифа и неговия неуморен пръв помощник.

А халифът пак предрешен се разхождаше из улиците на Багдат, слушаше всички и сърцето му се пълнеше с радост…

Минаха години. Великият везир съвсем забрави, че някога е носил товари сол. Той почна да чака всяка сутрин да го мият и обличат, да му поднасят края на наргилето до устата, да му пълнят и палят чибука. По цели дни се балосваше из палата с децата си, или гледаше от разкошния везирски кьошк милионната тълпа, която сновеше по двата бряга на свещената река…

Обидените министри побързаха да си отплатят. Държавните работи спряха. Народът почна да нарича халифа слепец и да се подиграва с везира, който от високия си кьошк оправя обширната държава.

Безсмъртният Харун Ал Рашид слушаше тия подигравки и се топеше още повече. Един ден той прати да повикат първия му министър. Царският пратеник бързо се върна, падна по очи и съобщи:

- Господарю, великият везир не може да стане от леглото си!…

- Тъй ли? Значи, болест го е сковала, а той досега е мълчал - скочи халифът и припна сам да навести предания си служител.

Потънал в тантели и пух, великият везир тежко пъшкаше. Той едваа-ам се повдигна да срещне своя мъдър господар.

- Не ставай! Какво ти е? - възпря го изплашеният халиф.

- Ох, господарю! И аз сам не знам. Снощи си легнах здрав като камък и веднага заспах.
Синът ми, Ахмед, поиска да ме изплаши. Кой знае отгде намерил къделка памук и я закачил над леглото ми. Тая сутрин, без да знам, аз се размърдах. Къделката падна чак от тавана и през юргана ме удари право в гръбнака… Оох, оох!…

- Каак? И затова си изоставил работата на цялата държава?

- Че отгде да знам какво ще стане, господарю? Наистина, докторът каза, че ми нямало нищо, но дяволът ни оре, ни копае. Ако се размърдам, може и да ми стане нещо…

Халифът позеленя от яд и викна:

- А помниш ли, че с пробит крак някога мъкнеше товар сол?

- Помня, господарю, помня… Но тогава моят живот не трябваше дори и на мене, а сега цялата държава гледа в моите очи…

Халифът вече се забрави. Той отметна юргана от тоя негодник и викна на телохранителите си да го разтрият с бичовете. Но великият везир изхвръкна като пиле, преди да го опитат царските хора. След него изхвърчаха самарчето и хамалските му дрипи, които халифът беше задържал във везирския дворец за поука…

Какво е станало после с великия везир - не се знае. Сигурно на старост е почнал пак хамалъка. Но мъдрият халиф до края на живота си разправял колко лошо нещо е човек да се забрави, като хамалина-везир.

——————————

сп. „Детски живот”, кн. 5, 1934-1935 г.