Борис Василев

Само до столицата на едно царство имало планина. В планината живеел един козар. Той се хранел с див мед и мляко, пиел най-бистрите води, приказвал с веселите птички, четял по звездите и бил най-мъдрият човек по онова време.

Много хора ходели при него за съвет.

Веднъж при царя на онова царство дошли един градинар и един месар. Градинарят се поклонил и тихо заредил:

- Господарю, отидох за месо. Извадих кесията си да плащам. Тоя човек я грабна и сега лъже, че е негова!…

- Как не го е срам, господарю - избухнал месарят. - Аз извадих кесията си да му връщам, а той я грабна. Но аз излязох по-силен и си я взех!

Царят веднага повикал двамата си първи съдии, но те нищо не могли да отсъдят, защото нямало свидетели.

Царят прибрал кесията и казал на съдиите:

- Давам ви срок до утре! Мислете си, ако посрамите името ми!…

На другия ден съдиите паднали пред царя и покорно рекли:

- Господарю, заповядай според волята си! Ние не можахме да открием нито един свидетел и пак нищо не остъдихме.

Царят дълбоко се замислил. Най-после дигнал глава:

- Станете! Няма да ви накажа, защото работата наистина е мъчна. Разгласете, че който отсъди право, ще бъде награден по царски.

Припнали царски глашатаи навсякъде, но никой не посмял да се яви. В това време до царя дошла дума за умния козар. Той веднага пратил бързоходци и още на другата сутрин козарят застанал пред него.

- Можеш ли да отсъдиш чия е кесията? - попитал строго царят.

- Защо да не мога, господарю? Но трябва да заповядаш да донесат една паница вряла вода.

Царят заповядал да донесат врялата вода.

Козарят изпразнил кесията, пуснал я във водата, погледнал в паничката и веднага отсякъл:

- Господарю, накажи най-строго месаря. Кесията е на градинаря.

Месарят пребледнял, паднал на колене и почнал да се моли:

- Смили се, господарю!… Сгреших, зарад дечицата си!…

А царят съвсем се слисал и попитал:

- Как позна ти толкова бързо?

Козарят поднесъл паничката, разплакнал водата и казал:

- Господарю, виж сам, че кесията е на градинаря. Водата се размъти, защото кесията е барана все с кални ръце. Ако беше на месаря, над водата щяха да плуват мазни колелца.

Царят заповядал да върнат кесията на градинаря. От радост простил и на месаря. После свалил златния си пръстен, надянал го на мъдрия козар и високо известил:

- От днеска нататък си първият съдия в царството ми!

Веднага притърчали царските хора, свалили дрипите от мъдреца и го облекли в златошити дрехи. Но мъдрецът нито се възгордял, нито забравил козарската си колиба в планината. Често я спохождал.

И до смъртта си нито веднъж не решил по криво.

Затова до днес се приказва за него.

——————————

сп. „Детски живот”, кн. 5, 1933-1934 г.