ПОНЯКОГА…

Мартин Маринов

Из книгата „Лазурният бряг на болката” (2019)

ПОНЯКОГА допускам, че ще си тръгна оттук без да съм танцувал танго в Буенос Айрес, без да съм гледал корида в Севиля, без да съм се възхищавал на площад Сан Марко от гондола във Венеция и без да съм стъпвал в тревата на Ясна Поляна на Толстой. И без много други “без”…

Но съм ял отровна гъба, хранил съм малко гълъбче без родители с каша от мойта уста в неговата, спал съм под една черга с малки кученца, отглеждал съм с биберон малки ярета и агнета, израждал съм умираща крава и съм яздил луд кон, седял съм прав и щастлив сред сто гълъба, накацали по мен, хапало ме е бясно куче. Следил съм, затаил дъх как залязващия ден бавно напуска този прекрасен свят и обгръща с мрак любимия ми Делиорман. Ял съм мъхове и лишеи, подправени с див лук и киселец - целувал съм циганка. Косил съм сено с кротка лисица пред себе си, на ливадата. Пощадявал съм змия и тя мен. Напивал съм се с избягали затворници и яростни турци със сменени имена, които струваха повече от целия ни днешен парламент. Познавал съм хора, които имаха чест и велико достойнство. Познавал съм и хора-лайна.

Познавал съм човек, който вярваше в Бога повече от папата. Познавах и неговата противоположност - един идиот, който се смееше, докато ми разказваше как скимтяло детето в ръцете на майка си, докато го кърмела, а той я таковал.

Познавал съм побъркани според хората хора и емоционално уравновесени кретени като аптекарски везни. Нямаше особена разлика между тях - всички бяха дошли на този свят, сътворени по образ и подобие божие. Хора, които се смееха и хора, които плачеха. Все се радваха на живота си и нехаеха за смъртта. Продължавам да ги виждам като случайно озовали се в ням филм, режисиран от мен, който няма да бъде излъчен никога. И не бива.

Не съжалявам за нищо пропуснато. Освен за едно: че не се върнах при едно малко момиченце, което береше червена шипка в малка кошничка на края на селото и някога, преди да изтече целия живот, ми каза безмълвно, само с очите си, че ще ме чака.