Бианка Габровска

ЖИВОТ ОТ ДУМИ

Аз вече ще живея на инат.
И с всеки ден неспирно ще воювам.
Ще предизвиквам този смръщен свят.
Насила обич няма да купувам.

Ще се заслушвам в бързата река,
която във морето се прелива.
Ще стисна най-самотната ръка -
да я направя малко по-щастлива…

Звезда от небосвода ще откъсна
и ще я дам на скитник във беда.
А щом надеждата във мен възкръсне,
ще я разпръсна щедро по света.

Ще стана най-добрият ви приятел.
Каквото имам, ще ви подаря.
Сега обаче тръгвайте нататък.
Сега ме оставете най-сама -

да се сбогувам с късната си обич
и да я скътам в старите албуми…
Аз вече мога, вече всичко мога!
Живота си побрах в гнездо от думи.

6 АПРИЛ

Когато съм се раждала, навярно
Орисницата, взела ме в ръце,
прошепнала: „То друго не остана.
Но имам във запас едно сърце.

Любов, богатство, всичко се изчерпа…
Аз остарях. Ти идваш в късен час..
Да бе поела глътка въздух вчера,
безкраен празник бих ти дала аз….

С това сърце ще крачиш по земята,
за да разпръскваш щедро светлина.”

Приятели, на моя ден елате!
Днес вдигам тост за вас и обичта!

ПРАГОВЕТЕ

И винаги ли - все така на прага?
…В началото бе праг към пропастта…
След него - праг, от който вечно бяга
най-парещата болка - любовта.

А днес стоя на прага на живота…
Но този праг не искам да прекрача.
Достигнала съм до пределна кота -
след нея неизвестност е… Обаче,

макар да мина много преживяно,
все още има хребет нещурмуван.
Все още има смисъл да остана -
и с всеки изгрев сутрин да флиртувам.

В живота праговете ми са много…
Не искам ни стъпало да пропускам!
Че всеки праг е даденост от Бога.
И всяка крачка, всъщност, е изкуство.

НАДЕЖДА

В тази нощ, неочаквано тиха,
само капките дъжд в тъмнината
нарисуваха няколко щриха
върху прашния лист на стъклата.

И една непредвидена нежност
се прокрадна в стандартните ласки.
Натежала от болка надежда
спря до старата скърцаща маса.

Но не седна… Погледна унило
и към прага затътри се бавно.
Беше болна, загубила сили…
И потънала в мрака отдавна…

Беше слаба. И зла. Неугледна.
Бе надежда с отминала дата.

Но се върна…
До масата седна.

И дъждът затанцува в стъклата!

ОСЪДЕНИ

Той е грозен и стар. А пък тя е красива!
И почтените скачат: „Как успя да я върже?!
Тази обич е странна. Тя на тях не отива.
Тя е смешна гротеска. Много бързо ще свърши.”

Той е стар Квазимодо. А пък тя е Снежанка.
Но в очите го гледа. И със поглед го гали.
А разумните бързо ги осъждат: „Пиянство!
Ала щом изтрезнеят, те ще страдат…” Едва ли…

Те са толкова чисти, щом си хванат ръцете!
И сами си създават малък свят с чудеса.
В него няма интриги, лицемерни съвети.
Този свят е заключен между двете сърца.

Само мъдрите казват: „Щом намерят се двама
и след голи стърнища се извие път нов,
не палете мостове. Не измисляйте драми.
Той е дар от небето.
И се казва Любов.”