ПОЛЕТО С МЪРТВИ ЦВЕТЯ

Денис Олегов

ПОЛЕТО С МЪРТВИ ЦВЕТЯ

Ще падна ранен от ръждиви куршуми
в полето с мъртви цветя.
Ще минат жътварки, ще гледат учудено
и гордо ще минат отвъд
забравената пустош на някогашно сражение.

Там между маковете и мен
ще преработят във опиум - пазарен ресурс
на висока цена,
а дрипавата униформа ще краси
дървеното тяло на някоя по-интелигентна кратуна.

Ще стъпят деца по същите точки,
дето растяха сочни треви
и жънехме смело ланшните дарове,
дето “на нож” себе си бранехме
от вездесъщи подземници.

Децата ще бъдат съвкупности
от развита фантазна генетика
и обесен вътрешен мир,
от удавен, безизходен разум
и триумф на божествена външност.

Дълго ще гния, полузагинал,
няма митологични образи
да спасяват душата на редник
от победената армия
с пленено бойно знаме.

Кръвта се разтваря по пладне
в пресъхнали женски сълзи
и плахата мъст на мъжете,
заключена в словесно начало
и мазен, нагаждащ се край.

И все тъй, накратко, набързо
кръгът се стеснява в пробита трахея.
“Знам го какъв бе,
утре ще тръгне”
- така се тешат силуетите на близките.

Агонията скъсява градуса
на тъпия ми ъгъл - съзнание
и пробива все по-остро,
все по-дълбоко
разочарование.

И ще намеря вечния си дом
сред меката черноземна почва
половин миг до пролетта
на някое по-удачно прераждане.
Топла е раната ми. Пулсира.

Ще прекрачат моите другари
полето с мъртви цветя,
където ще залъжат глада си
с шепа безгрижни утехи
и глътки неродени мечти.


КОГАТО ЧОВЕКЪТ ЗАГУБИ ГЛАСА СИ

Когато човекът загуби гласа си
мечти и стремежи послушно заспиват
на прага, където търпяли до сълзи,
рушим се безверни, без време изтрити,
защото искрите тушахме в пожара,
душевно невежи за ранни присъди.
Предали идеи, превили безславно
гърбини в поклони, наивно присъщи.
Тогава залязва зората безцветна,
изтекла от рани, уместно прикрити.
Далечни прозорци затварят… и ето:
остават неволни миражи следите.
Инертно се носим с години. Едва ли
искрата огрява живота до късно.
Угасват очите и стават кристали,
когато човекът загуби гласа си.


ДА ТРЪГВАМЕ

Да тръгваме,
безбрежни и млади, далече от душното мръкване,
витални и чисти в потока на нощното къпане.
Небесна постеля и сутрин сред житните пътища.
Притихнали в блага картина от шепотни сънища.
Безгрижни и волни, преспали край хлебните мелници,
миришем на мляко, допрени и зеници в зеници
разкрити и честни се сливаме в жълтите лотоси,
прииждащи, бели, огрети от слънчеви фокуси.
Изкусни и живи, да ходим по голите бродове,
невинни и мирни, усетили що е природата.
Обвити със длани, лицата под клоните върбови,
безбрежни и млади, със вятъра казаха: “Тръгваме!”


НЯКОЙ ДЕН

А някой ден ще си рисунък. Просто е.
Контурен щрих от детайлна история.
Следа от мастило в пейзажа на космоса,
суфлиращ без глас на поддържаща роля.

Ще бъдеш вълна. И ледено, режещо,
понесен от бриза във юлската зима,
ще броди духът сред праведни грешници,
опяващ човешките чувства прогнили.