СТИХОВЕ

Микола Боровко

превод: Ваня Ангелова

***
Пачата трева в двора на моя баща
разцъфна с прощална тъга.
Закръжиха птиците на болката
неудържимо в небето.

Сълзата се спъна в прага
и се повлече след тълпата.
Пачата трева в двора на моя баща
разцъфна с прощална тъга.

Никой не затвори портата.
И на опашка
вървят след мен спомените.
И още - в лъчите на зората
е пачата трева от двора на моя баща.


***
Тези свети априлски акварели:
шепа пурпур, синя тъма…
А ти стоиш на хоризонта сама
във венчелистчетата на възкръсналата кайсия.

Гръмотевиците още не са заудряли в чиниите,
и блесва няма мълния.
Тези свети априлски акварели:
шепа пурпур, синя тъма…

Лъщят следите на петнистите паралели,
А къде е началото? Къде е краят? Не.
Тополата вдига нагоре ръце.
И профилът на деня е в дома на моя баща.
Тези свети априлски акварели…


***
Колко красиви са очите на пролетта!
Колко свята е мелодията на желанията!
Трепери в небето мартенската чучулига
с гръмкото сияние на твоето звучене.

То те призовава в тайни сънища -
така че ще ослепеят очите на стегнатите пъпки.
Колко красиви са очите на пролетта!
Колко свята е мелодията на желанията!

Излива се вихрушка от обилни целувки:
притиска се устата и горещо, и безмилостно.
Конете на яростта крещяха диво.
Втурнаха се, понесени в блаженство.
Колко красиви са очите на пролетта!


***
Орбитата на лятото дописа хартиеният лист
и легна на пътечката, водеща към есента.
Вятърът свисти в леденото слепоочие -
аз чух това свистене, но досега не се тревожех!

В дърворезбите на готическата анфилада са поляните,
където лосът в ореола на светлината е като пророк.
Орбитата на лятото дописа хартиеният лист
и легна на пътечката, водеща към есента.

Забавят се и стават по-гръмки стъпките -
зад хоризонта изтича стогласието.
И в мен пламна нещо неочаквано
и се претърколи като огнено кълбо.
Орбитата на лятото дописа хартиеният лист.


***

На жена ми

Това стъбълце посадихме двамата.
Поливахме го с дъждовете на надеждите.
Радвахме се на искреното шумолене на листата
и му се молехме: то беше божество!

Опивахме се от пролетния гръм като от грог, -
дори мълнията в сребро се облече.
Това стъбълце посадихме двамата.
Поливахме го с дъждовете на надеждите.

Възнасяха се цветовете на хоругвите -
дочака възкресение душата.
И неумело ни дари с целувка първа
крехката любов.
Това стъбълце посадихме двамата.


***
Аз на есента бих изкупил всичките гердани,
ако можех да целуна очите ти.
Тук първата печал като скреж легна
в мрежата от люлки разноцветни.

Всички дукати от събраните листа
като дарове от вятъра ще изсипя в нозете ти…
Аз на есента бих изкупил всичките гердани,
ако можех да целуна очите ти.

Но конете на годините, бързи и неспокойни,
рият с копита по чуждия праг…
Черен котарак пресече пътя ни.
Кажи ми, че не си го направила нарочно?!
Аз на есента бих изкупил всичките гердани.