БЕЛИЯТ ГЪЛЪБ

Ангел Христов

Следях го от няколко минути - беше кацнал на перваза и кой знае защо се взираше в мътното стъкло, беше ранно утро и прозрачността на чистото стъкло не играеше никаква роля. Познавах гълъба, беше идвал безброй пъти, докато съпругата ми ги хранене.

Сега нея я нямаше, но гълъбът беше тук и продължаваше да издава характерния си звук, някакъв вид подвикване, призивно и същевременно звучащо нетърпеливо.

Гълъбът не знаеше, че жена ми е в болница, хората попадат в тези заведения не по свое желание, но дори аз не знаех, че минута след като се взрях в лицето й, вече бях убеден, че има нужда от квалифицирана медицинска помощ.

Чертите на лицето й бяха изгубили своята естественост, брадичката й беше изместена към лявата част, а думите й, попитах я нещо, но те не звучаха разбираемо.

Това нямаше да разбере и птицата, нейният вик оставаше самотен, днес нямаше да получи храна в определения час, а аз се занимавах с ненужни опити да забравя случилото се. Никой не би свикнал за надвисналата смърт, защото вторият инсулт, какъвто и да е, е още по-застрашителен.

Спомних си, че жена ми обичаше да храни птиците, и особено този бял гълъб с няколко черни пера, които го отличаваха от останалите, изцяло потънали в мрака на мастилено-черния си свят.

Станах от стола и намерих парче сух хляб, който раздробих нетърпеливо и изсипах дребните парченца на перваза.

От съседните прозорци долетяха обичайната дузина от черни като мрака гълъби и се нахвърлиха на храната. Само белият гълъб продължи да се взира в стъклото на прозореца и нито веднъж не клъвна дори една троха.

Беше странно. Аз не го разбирах, той нямаше как да знае какво се е случило със съпругата ми, която сега лежи в болницата с опасни симптоми на инсулта. И все пак не кълвеше като другите.

Заслушах се, взрях в борещите се за трохите птици. Единствено белият гълъб се взираше в лицето ми и от време на време издаваше звук, който ми напомняше и въпрос, и вик, чието значение не разбирах.

Може би протестираше, заблуден от липсата на познатата фигура на съпругата ми или изказваше презрение към безразличните птици от неговото ято?

Не познавах птичите закони, нито техните възможности да запомнят доброто, след като хората, с които общувахме, отдавна бяха забравили силата на взаимната помощ и усещането за съпричастност към всичко, което се случва в един свят без любов и взаимност.

Ятото изкълва трохите и отлетя, белият гълъб обаче продължи да стои неподвижен с човка, забита в стъклото. Не помръдваше. Не бях сигурен, че ме вижда или че разбира какво правя, всъщност гледах го съсредоточено с една единствена цел - да не мисля за си съпругата си, която лежеше в болничното легло и вероятно не знаеше какво да очаква въпреки уверенията на лекарите, че всичко е в ред.

Кой знае защо обърнах внимание, че главата на гълъба често се обръща встрани от мен. Беше глупаво хрумване, един гълъб да се взира в телефона, лежащ на масата, би означавало, че нещо в мен ме отдалечава от реалността.

Нямаше как птицата да знае, че и аз очаквам позвъняването на телефона, надявах се на добри вести и изпитвах обяснимо нетърпение, макар и да знаех, че е твърде рано.

Седнах до прозореца и долепих нос до стъклото. Гълъбът не помръдна. Навън беше зима, под минус пет градуса, нямаше вятър и нищо не потрепваше, дори белите и редките черни пера на птицата.

Двамата изглеждахме изоставени от целия свят, той - от ятото, кълвящо нещо по земята долу, в подножието на жилищния блок, и аз - от жената, с която бях прекарал по-голямата част на живота си.

Не мислех за смъртта, тя съществуваше извън мен и приемлива или не, оставаше там, в невидимия свят на човешкото битие, мислех за живота и за неговата най-съкровена тайна - защо в един миг е всичко за нас, а в друг, поради някаква неясна причина - ни изоставя, за да ни превърне в непреодолимо минало?

Затворих очи и се опитах да съживя най-съкровените си спомени, повечето от които бяха със съпругата ми, рядко бяхме се отделяли един от друг, но дори и тогава бяхме заедно заради тънката нишка, която беше ни свързвала винаги.

Нишката на онази невидима, непрокламирана, обикновена човешка любов, на която светът не обръщаше внимание - той се вълнува от рекламната любов, не от всекидневната, пропиваща в телата, душите и в обикновения бит, а от крясъците на тълпата, жълтите вестници и безсмислената реклама на събития, които умираха с появата си.

Гълъбът отново изгука. Отворих очи. Гледаше ме сякаш подчертаваше безмълвното си присъствие, подчертаващо личното си отношение към проблем, който вероятно не разбираше, но по някакъв начин беше осъзнал с птичия си мозък без да очаква нещо в замяна.

Тази появила се мисъл че изненада. Природата на птицата беше по-силна от природата на човека! Все още никой не знаеше за състоянието на жена ми, освен този гълъб, което ми се струваше, че на природата всичко е известно, а човекът научава това, което му се поднася, но не и неочакваното случващото се и имащо значение само за най-близките, а понякога дори не и за тях.

Заговорих инстинктивно.

- Не зная подробности, приятелю, ние, хората, мислим, че разумът ни обяснява всичко, но не е вярно, не и в този случай, мозъкът на жена ми изглежда се е уморил от живота и за втори път й отказва, първият път го победихме, но сега не зная, някои болести носят своите тайни неразгадани, така че не съм сигурен в нищо. Мога да ти обещая само, че ако утре я видя в съзнание, ще й кажа, че не си помръднал от перваза и дори не си се хранил въпреки, че имаше достатъчно храна. Аз също не искам да ям, дори не мисля, че помня, че е задължително да се храня, понякога болката притъпява всички други чувства, дори най-силните. Разбирам те и те уважавам, но не мога да ти помогна, дори не зная дали ме чуваш и разбираш?

Гълъбът продължаваше да се взира през стъклото в мен. Нямах представа защо не излетя с ятото, животинската му природа би трябвала да е по-силна, но той дори не разперваше криле като друг път, нито се оглеждаше, сякаш ятото вече не го интересуваше.

Жена ми беше го хранила от ръка, само той се осмеляваше да кълве от нейната и от моята длан ситно накъсаните парчета хляб, другите се плашеха. Натроших ситно още хляб, отворих прозореца и подадох пълната си шепа със ситно натрошен хляб, но гълъбът дори не обърна глава към ръката ми.

Затворих прозореца и се отдръпнах навътре в хола.

Утрото се стопи в белезникавата сивота на късния предобед, преля в ранния следобед, а той бавно се запъти към вечерта, която се очакваше да бъде още по-студена.

Тази година климата беше непостоянен, ниските и високите температури се редуваха със завидна упоритост, снежните виелици връхлитаха изневиделица, а в следобедните часове термометрите показваха високи стойности над нулата.

Не ми се спеше и си намирах занимание да пререждам книгите в библиотеката, не по издателства, а по автори, нещо, от което нямаше нужда, но не исках да мисля или се стараех да попреча на мислите ми да се връщат в болничното легло на съпругата ми.

В известен смисъл бях фаталист, понякога това, което човек мисли, се случва независимо, че не би искал да така, а аз се страхувах от смъртта толкова, колкото и всеки друг, за мен тя беше не раздяла с любимия човек или с който и да е близък или познат, а наказание заради някаква незапомнена грешка или извършен неволно грях.

Не, не бях и религиозен. Но, спомняйки си този факт, се обърнах неволно към прозореца. Белият гълъб с няколкото черни петна не беше помръднал.

Знаех, че през нощта гълъбите на ята се криеха под покривите в таванските помещения, в които намираха пролуки, избягвайки острия студ. Този гълъб обаче не беше последвал ятото и продължаваше да се взира в стъклото, осветено от огромния полилей, висящ от тавана на хола.

Бях не само изненадан, но и трогнат. Допуснах, че птицата продължава да очаква появата на жена ми и се разстроих. Не бях срещал такава всеотдайност.

Бих получил нервна криза, ако личният ми автомобил престане да дава дефекти, за да изрази специалното си отношение към мен. Не бях прав, автомобилът е метал или сбор от метали независимо от цвета им, но виж, гълъбът е нещо друго, той е живо същество, със сърце, мускули и всичко останало, което, го прави по-близко същество до човека.

Автомобилът е мъртъв метал, дори когато се движи. Гълъбът, дори неподвижен, е жив или поне в този момент ми се струваше така заради трептенето на перата на крилете му под напора на появилият се вятър.

Можех да оставя прозореца отворен, но не вярвах той да се възползва от тази възможност. Птиците, а и другите животни, имат принципи, които не нарушават за разлика от хората. Бях сигурен, че всеки скитник ще влезе, ако види отворена врата, но не и един гълъб с тъмни, вперени в стъклото очи.

Позвъних в болницата и дори успях да разговарям със съпругата си, предприетите лечебни мерки възстановили част от силите й, сега гласът й беше бодър, може би малко напрегнат, но с нотки, които подсказваха макар и лекото й възстановяване.

Легнах си късно, а на сутринта, забравил за гълъба, побързах да отида в болницата, исках да се уверя в първите симптоми на подобрението на съпругата си и бързах, макар и да знаех, че ще трябва да почакам визитацията и мнението на лекуващия лекар.

Болницата беше построена в покрайнините на огромен парк, по-голямата част от който и през зимата изглеждаше зелен заради боровите гори и оголените от вятъра клони.

Дворът беше покрит с тънък слой сняг, но алеите бяха чисти. Вдясно от входа имаше кафене, в което изчаках часа, за който ми беше съобщено, че ще получа необходимата ми информация.

Поръчах си кафе и кока кола, дребна закуска и зачаках. Частните здравни заведения притежават редица положителни качества, след които са установеният ред и тишината, но от тях лъха определена студенина, която потиска.

Имах чувството, че във всеки един миг вратата на кафенето ще се отвори и въпросният лекар с информацията за съпругата ми ще донесе най-лошата новина.

Не бях прав, никой не обича лошите новини, но усещането за подобна възможност не ме напускаше. Най-после лекарят се появи, вече се познавахме, той се усмихна широко и след като ми подаде ръка и седна срещу мен, каза, че направеното от дежурните лекари е повече от достатъчно, съпругата ми се чувствала добре и след четвърт час ще мога да я видя, подаде ми отново ръка и се отдалечи към коридора с отделението, в една от стаите на което беше настанена и жена ми.

Постарах се да изпия кафето и колата бавно, сякаш се съревновавах с минутите да изоставам, а не да изпреварвам всяка от тях, часовникът на ръката ми, електронен, от тези, които с натискането на бутон, се появяват часа и минутите, изпълняваше предназначението си без да се интересува от моето нетърпение.

Намразих го, но това едва ли му оказа някакво внимание. Беше само част от своето мъртво време, но не от моето и не от времето, което се полагаше на жена ми!

Не исках да се примиря. Светът вероятно е прекрасен за всеки, но в този миг за мен той е най-тъжното място, на което може да попадне един човек.

Събудих се рано, макар и да не бях заспал дълбоко, по-скоро дремех и между сенките от миналото се появяваха образите ни един до друг, жена ми съвсем млада, и после - майка на децата ни, и още по-късно, сред хаоса от любов и уважение в едно семейство, заради което заслужава да живее още хиляди години.

Влязох в хола и погледът ми попадна на прозореца, отвъд който, посипан със снежинки, гълъбът беше изцяло бял, бях го забравил в хаоса от сънища и пробуждания.

Отворих прозореца и внимателно го поех, беше премръзнал, обвих го в една кърпа и го оставих близо до радиатора.

Надявах се да се стопли и оживее, а аз трябваше да тръгна към болницата. Стигнах навреме, минути след последната визитация.

Казаха ми, че трябва да изчаках и ми препоръчаха да поседя в кафенето, нямаше смисъл да преча, тук всеки имаше конкретни задачи и движението по коридорите ми се стори по-напрегнато и от най-оживеният столичен булевард.

Чакането винаги е противно. Настаних се до една от масите до витрината, за да виждам и навън, независимо от отвратителното ми настроение продължаващият да вали сняг, едри, красиви като бели рози снежинки, ме караше да вярвам, че животът продължава, че още един миг от него е спечелен, за да осъзнаем, че този миг понякога е най-важният за всеки, който все още диша и се надява.

Трябва да съм седял час или час и нещо, така и не погледнах нито веднъж часовника си, когато, повдигнал глава от вестника, който бях купил, но не бях прочел и ред, и забелязах нещо, което ме накара да остана с отворена уста от изненада.

На едно от перилата пред кафенето беше кацнал белия гълъб. Не си спомням дали бях затворил прозореца, но белият гълъб беше долетял и сега втренчено се взираше в мен, нещо, което не можех да приема за логично, нямаше как да ме е проследил, пристигнах с такси, а бях сигурен, че гълъбите се ориентират не по миризмите на човека, а по свои ориентири, които поне за сега не ми бяха известни.

Видях го, че разпери криле и отърси снежинките от перата си, появиха се и няколкото черни петна, после литна, издигна се високо и започна да прави кръгове над сградата на болницата.

Още взрян навън в неочакваната гледка не усетих приближаването на лекаря, беше приятел на дъщерите ми, някога съсед, а сега млад и обещаващ специалист в областта на неврологията.

Усмихваше се. Беше усмивка на успеха, на спасението, на поредната победа над смъртта. Бях се надявал, в разпокъсаните сънища от тази нощ жена би винаги беше жива, може би малко уплашена, изненадана, но жива.

- Тя е добре - чух го да казва.

- Зная - прошепнах и той учудено се взря в лицето ми.

Показах му с ръка белия гълъб, който продължаваше да се върти над сградата, плавно, величествено, почти не помръдвайки крилете се, сякаш крепеше върху си нечий живот, живота на съпругата ми, която в този момент разговаряше с една от дежурните сестри и й обясняваше, усмихвайки се, сякаш родените в самия център на вселената любов и обожание към двете си дъщери, внучките и най-малката, петгодишната си внучка.

И, разбира се, за мен, ако това имаше значение за някого друг в този едновременно огромен, а в действителност съвсем малък свят, който може да се обиколи с крилете на един бял гълъб с няколко черни пера.