Валентин Попов

Вървяха ръка за ръка - майка и петгодишното й момченце. Въпреки че времето не бе кой знае колко хубаво заради хладния северозападен вятър, Виктор бе пожелал да отидат до близката детска площадка. Теглеше любимото си червено камионче на връвчица и често-често се обръщаше, за да го види и да му се порадва. Тъкмо когато минаваха по тротоара покрай края на паркинга пред блока, една кола потегли твърде рязко. Чу се тупване. Виктор подскочи и се заоглежда.

- Хайде, хайде, миличък. Върви - дръпна го Доля.

- Какво стана, мамо?

- Нищо, сладурче, колата нещо изтропа.

- Ама какво изтропа? - не спираше да се интересува момченцето.

- Е, откъде да знам. Не съм учила устройство на автомобила - малко по-рязко отвърна Доля и Виктор прецени, че е по-добро да спре с въпросите.

Понякога възрастните не обичаха да бъдат питани, особено когато не знаеха отговорите.

Скоро стигнаха площадката и Виктор забрави тупването и резкия отговор на майка си. Заигра се в пясъчника, а после дойде и неговото приятелче Гошко от съседния вход. Доля и майката на Гошко седяха на пейката и си говореха, докато двете деца товареха камиончето с пясък и го превозваха в другия край на пясъчника, където бяха забили няколко клечки - щяха да строят блок. Виктор се обърна към двете майки и забеляза, че са потънали в оживен разговор и пушат. Странно му се стори, досега не беше виждал майка си да пуши. Баба му - да, но майка му….

Играта продължи, докато стана време за обяд. Двете жени изгасиха цигарите си, станаха и повикаха децата. На път за дома, когато минаваха покрай паркинга на блока, Виктор изведнъж пусна ръката на майка си и се стрелна между спрелите коли. Още не беше спрял да мисли за странния удар, който беше чул на идване. На асфалта видя мъртъв гълъб.

- Викторе, ела веднага тук! - извика сепнато майка му.

Когато момчета се върна, Доля му се скара - колко пъти му е повтаряла да не слиза сам на паркинга, защото там има коли, които могат да тръгнат без да го видят, защото е дребничък, колко е опасно, защото не знаеш коя кола има намерение да потегли и т.н., и т.н. Слушаше я с наведена глава. Още едно конско, което щеше изтърпи. Нима възрастните не разбираха, че всички тези забрани са твърде много, за да бъдат запомнени?

Вечерта заспа трудно и цяла нощ сънува мъртви гълъби, които пушат цигари.

- Бабо, ти защо пушиш? - попита Виктор на следващата сутрин.

- Защото така съм свикнала.

- Нали няма да умреш? - Момченцето оцветяваше картинка с Гуфи.

- Разбира се, че не, детето ми. - Нотките колебливост не убягнаха от вниманието на уж небрежно разговарящото дете.

- А дядо къде е?

Бабата замълча доста дълго. Съпругът й бе починал преди двайсетина години и досега винаги бе отговаряла на въпросите на детето, че дядо му е заминал на едно далечно, светло и много хубаво място.

- Викторе, хайде да закусваш! - извика Доля от кухнята.

Възрастната жена се зарадва, че няма да се наложи да отговори на въпроса.

Гълъбите бяха сплескани и със счупени криле. Незнайно как летяха. От телата им капеше кръв и те се блъскаха един в друг.

Събуди се уплашен. Още виждаше черната сянка, облегната на стълб от уличното осветление. Сянката, която пушеше. Леко и неусетно, както облаците през лятото се оформят и придобиват причудливи форми, сянката заприлича на лицето на бабата.

Погребението бе насрочено за единадесет часа на гробищата Бакърена фабрика. Над полето се носеха ята гарвани. Виктор не отиде на погребението на баба си. Остана с далечна леля да играе. Знаеше, че баба му я няма и повече няма да я види. Майка му плака до късно през нощта, а после излезе на терасата да пуши. Виктор усети мириса на цигарен дим през отворения си прозорец. Не разбираше защо хората пушат. Нали уж са възрастни и знаят кое е добро и кое лошо? Кое  е полезно, кое не е? Защо му забраняват шоколад, а самите те се тровят? Това ли означаваше да порасне - да прави неща, които знае, че не трябва да прави? Плака в стаята си, завит през глава. Вече не се чуваше хъркането на бабата от съседното легло. Само далечен лай на бездомни кучета. И всичко започна от мъртвия гълъб. Той беше предвестник на нещастието, нямаше начин да е иначе. В детските му разсъждения гълъбът беше виновен. Също и цигарите.

В следващите дни в дома им беше тихо. Родителите му не пускаха телевизора и радиото. Не му позволяваха да си гледа филмчетата. Баща му прекарваше вечерите над вестници или рекламни брошури, а майка му чистеше и бършеше като обезумяла, докато протриеше ръцете си и повърхностите. Детето забеляза, че майка му все по-често и по-често посягаше към пакета с цигарите. Дори баща му веднъж й направи забележка.

- Не твоята майка умря, а моята! - сопна му се тя и излезе, тряскайки вратата.

Виктор се затвори в странно празната си стая и заразглежда книжката за доктор Томпсън, която баба му бе чела десетки пъти. Когато стигна до края и затвори кориците, погледна през прозореца. На перваза стоеше гълъб и надничаше със сякаш стъклено кафяво око. Момчето се приближи и замахна. Гълъбът отлетя. Надяваше се, че е прогонил лошото, което носеше птицата.

В деня на смъртта на бабата на секцията се появи некролог, пред който Доля палеше всяка вечер тънка и дълга свещ. Лягаше си чак, когато свещта догаряше. Виктор не разбираше защо в горните два ъгъла на некролога са нарисувани гълъби, носещи клончета в човките си. Нима никой не разбираше, че те носят само умиране и загуба? Носят клонки само, когато свиват гнездо и дълбоко се съмняваше, че птиците ще го направят за баба му. Кой е чувал човек да живее в птиче гнездо.

Виктор спеше сам в стаята. Свикна бързо, но не се докосваше до леглото на баба си, нито до вещите й. Беше го страх. Приживе те бяха най-обикновени, но сега изглеждаха някак страшни. Чудеше се защо не ги е взела със себе си. Нямаше ли да й трябва легло, стол, рокли, там където отива?

Една вечер лежеше в тъмното и си мислеше, че и майка му ще умре. Тя също пушеше и никога не забравяше да сложи кутията с цигари в чантата си, когато излизаше. Със сигурност щеше да умре. Ако можеше само да я убеди някак да спре… Чудеше се как е възможно възрастните понякога да са толкова глупави и безразсъдни. Да ти забраняват да си бъркаш в носа или да се катериш до върха на катерушката, а сами да се тровят. Не искаше да пораства. Както не искаше и хората да умират. Беше го страх да заспи.

Гълъбите летяха, виеха се над парка, където понякога се разхождаше с родителите си. Ту кацаха, ту излитаха, кълвяха трошички. Понякога се гонеха едни други и си дърпаха перата по врата. Виктор вървеше между баща си и майка си. Бяха хванати за ръце. Беше щастлив и радостен. Изведнъж забеляза, че в парка няма друг освен тях. Слънцето се скри зад облак. Гълъбите започнаха да летят и крещят нервно. Струпаха се тъмни облаци, започна да трещи и да се святка. Виктор попита плахо дали няма да се прибират, защото времето се разваля, но никой не му отговори. В далечината над дърветата започна да се издига сянка - тъмна, черна, с очи - светкавици, която се усмихваше с крива усмивка, а от ъгълчето на устата висеше димяща цигара. Виктор се разкрещя и се задърпа. Ръцете на родителите му го държаха здраво. Погледна ги и изпищя от ужас. Водеха го два скелета. Те се ухилиха и извърнаха глави към плачещото дете. Очите им бяха пълни с фасове.

Виктор отвори очи. Бузите му бяха мокри от сълзи, а гърлото го болеше. Беше в непозната бяла стая, а не в неговата. Не разбираше къде се намира. Какво се случваше? Да не би да е умрял? Вратата се отвори. Детето ококори очи, очаквайки да види черната сянка. Вместо това влезе медицинска сестра с искрящо бяла престилка, вързана руса коса и най-широката усмивка, която бе виждал.

- Как си, ангелче? Виждам, че си се събудил. - тя се приближи до него.

- Къде е мама? Искам мама! - с полуразплакан глас промълви момчето.

- След малко ще дойде, миличък - усмихна му се още по-широко сестрата и провери абоката на ръката му.

Тръгна да излиза, но се обърна:

- А аз ще ти донеса нещо за хапване. - После сниши глас и заговорнически добави: - Парченце шоколад също, ако обичаш.

Виктор се усмихна с благодарност.

Родителите му го взеха от болницата след няколко дни, през които Виктор се сприятели с Деси - така се казваше усмихнатата сестра. Заведоха го в къщи и му позволиха да изяде цяло едно шоколадово яйце. После го оставиха сам в стаята и му разрешиха да гледа на таблета „Нинджаго”.

След като погледа известно време, момчето излезе тихо в коридора. От кухнята се чуваше приглушен разговор. Приближи се крадешком и се заслуша.

- Трябва да го щадим. Откакто майка умря е неузнаваем, а и този пристъп в парка… Добре, че не се потвърди предположението за аутизъм.

- Когато говорих с доктора, той каза, че в тази възраст  децата се страхуват да изгубят близките си и от това, че ще останат сами. - добави баща му. - Още повече, че и майката ти почина съвсем скоро. Отделно и сестрата, Деси мисля че се казваше, ме дръпна онзи ден настрана. Вики няколко пъти бълнувал за черни сенки, цигари, дим и смърт, а после се будел разплакан.

- Може би ще е добре да идем на почивка за няколко дни…

- Или най-после да откажеш пушенето, ако не заради себе си, то заради детето! - заяви строго бащата.

Майката въздъхна:

- И на мен ми е трудно, Георги.

- На всички ни е трудно, но трябва да направим нещо, за да не излезе всичко от контрол. Семейството, здравето ни, това са най-важните неща и трябва да ги пазим.

- Предполагам си прав. - промълви Доля. - Ще се опитам….

- А и трябва да прекарваме повече време с него, Доле…

- И да му говорим, да обсъждаме, да отговаряме на въпросите му - прекъсна го Доля.

- Аз ще поговоря довечера с него.

- Не, - възрази Доля - по-добре да минат няколко дни.

- Всъщност да. Права си.

Виктор се прибра в стаята си, защото чу, че столът на майка му се премести. Може би ставаше, а не искаше да го хване как подслушва. Изправи се пред прозореца и се загледа навън. Прелетя гълъб и кацна на земята, привлечен от няколко разпиляни парчета чипс. Кълвеше спокойно, въпреки че от време навреме се озърташе. Вики видя една котка да лежи по корем и да гледа втренчено гълъба. Затаи дъх. След няколко минути котката се хвърли към бяло-кафявата птица. В последния миг тя размаха криле и излетя между лапите на хищника.

„Не е задължително да умреш, ако внимаваш и се пазиш!”, каза си Виктор. През нощта стана и тихо отиде в коридора, където майка му си държеше дамската чанта. Порови в нея, докато намери кутията цигари. Взе я, накъса цигарите и ги изхвърли през прозореца.