интервю на Лияна Фероли

Ако успееш да откриеш паметта на душата, да се видиш от позицията и с погледа на другия, тогава ще разбереш, че всички живеем в духовните пространства на единението. Това казва Нергис Имамоглу в нейното изследване-изложба под надслов „Интимни и сакрални пространства на паметта в Източните Родопи”, организирана от Арт движение „Кръг” и Община Кърджали. Изследването на Нергис, по нейните думи, е опит за едно преоткриване на собствената й културна идентичност чрез един нов поглед, който преодолява времевите и пространствените граници в контекста на общочовешкото. Посвещава го на всички изселници - турци от България, напуснали родните си земи след 1989 г. Изселникът, според нея, все пътува между два свята, между „преди” и „сега”, между очакване и реалност. И това пътуване е съпроводено от чувство на несигурност, на „бездомност”, от страх за „изгубване” в познатото-непознато. Но пък всяка стъпка по следите на „изгубеното” може да се превърне в откритие, в пореден спомен от личния летопис на изселника, преживял душевното странстване между две родини, между две културни и езикови пространства. Това странстване, преживяно от Нергис, почти винаги остава незабележимо за външния наблюдател. Но пък тя ни помага и ние да го видим с други очи, да разберем, че „истинският разказ започва тъкмо там, където свършва пътят - отвъд границата, а всичко случило се и  казано до този момент, е само един пролог”.

Нергис Имамоглу е родена през 1974 г. в Кърджали. От 1991 г. живее в Турция. Придобива магистърска степен в Университета „Улудаг”, Бурса, Исторически факултет, по специалността „Култура и история на Балканите”. Обучава се и по магистърската програма „Културна  антропология”„Еразъм” в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента завършва докторската си дисертация: „Православната култура на Балканите през Османския период (по български извори от 18-ти век)”. Има научни публикации и участия в научни проекти и конференции. Пише и поезия.

- Ниргис, какво те доведе до идеята да направиш такова изследване за паметта на родовите корени?

- Първоначално, когато тръгнах към нея, исках да намеря своето отражение в огледалото на средата, на културата, сред които съм живяла и после съм загубила. 28 години живея далеч от родината си и имах нужда да се върна и да намеря следите от своето минало, да сглобя картината на моя живот. Така всичко първо тръгна в личен план, а после прерасна в моя задача - да покажа с моите очи тази тъжна картина на хората, които не могат да я видят. И да се превърна в един „мост” между тях и почувстваното от мен. Така моето изследване потвърди тезата, че щастливите пространства на планетата стават такива, когато започнат да ни липсват, когато сме далеч от тях. Както и това че човешкият дух винаги е имал потребността да търси и намира онова нещо, което ще го направи цялостен. Което ще попълни неговите празноти, дори и това да се случи в края на живота му.

- Ти намери ли тук своето изгубено минало?

- Когато човек тръгне по следите на изгубеното, непременно го намира. Намерих го и аз. То е истинско чудо. Човек винаги тръгва от личното, винаги нещо го терзае, за да тръгне на път и да се зъвърне в своя роден дом. А щом като това е толкова значимо за мен, сигурно ще бъде така и за другите, напуснали родината си. Но то не може да бъде намерено, ако не бъде изстрадано. При търсещите модерното, мобилното, съвременното, може още да не е станало потребност, но и това ще стане. Защото изобщо не може съвременното да се сравни с чудото на най-интимно изживяното в сърдечните пространства на родното. Но, за да го оцениш напълно, е трябвало да го загубиш.

- Но пък в България идват да живея немалко чужденци, тези преселнически потоци за какво говорят?

- Това голямо движение на човешки потоци от една страна носи обмен на енергии, на култури, на социални умения, но от друга, скъсвайки корени с родното, с езиковата и културната си среда, човекът става по-уязвим, по-лесно се стресира, манипулира, депресира, агресира.

- Как се обяснява липсата на правилен поглед към това, което имаш, но не можеш да го оцениш, защото искаш повече от него?

- То е съвсем закономерно. Както рибата, живееща сред водата, както човекът, попаднал в „рая”, свиква с него и вече не го цени, така е и с потърсилите друго, без да знаят, че имат всичко, което им е нужно. Тези хора не виждат, това, което виждам аз, идвайки тук като „гост”. Затова искам с моето изследване да им дам моя поглед, да им кажа, че със смяната на родния дом започва опознаването на новия и от големите разлики между двата, идва и дискомфортът, тъгата, носталгията… Но пък точно това поражда желанието да се завърнеш отново в бащиния дом.

- Случи ли се това и с теб?

- Сега точно съм в този етап, затова живея един месец тук и един месец в Турция /Бурса/. Но въпреки това, духом вече съм изцяло тук. Когато, преди време, идвах тук, казвах, че отивам в България, а сега казвам: „Връщам се у дома”.

- Това, всъщност, е търсенето на изгубения житейски смисъл…

- Да, защото ние живеем в една цялостна смислова вселена, която съхранява и миналото, и настоящето, и бъдещето. Смисълът има големи, вселенски измерения, той е свързан и с паметта, и традииците, и с предаването им на поколенията. Въпросът е как точно тя да се предаде и да остане жива, действена, осмислена. А не само ритуал. Това зависи от начина на предаване на паметта, от това как се приобщават младите хора към нея - т.е. как тя хем да се превърне в един вътрешен, интимен свят, хем да причисли човека, който я носи, в цялото с мащабната смислова вселена. А щом имаме нужда да описваме традициите, за да ги предаваме напред във времето, това означава, че те са в нас, но не по начина, по който са били още при зараждането им. А смисълът се помни така, както помни водата, както помнят чешмите - не в статичната музейна застиналост, а в естествената среда на движение, на обновление. Като течащата жива вода. Както в изградените чешми-възпоменания за нашите починали сродници, превърнали се в надежда, че заминалите си от нас ще се помнят и в бъдещето. Но тези паметници на паметта трябва да са истински, не да парадират с пищност, а подобни на бунарите - семпли и естествени, да са интимно и съкровено място на изживяване. Могат да бъдат и подминати, но в тях да има едно обединено и семпло пространство от вода, земя, въздух и камък.

- Много се впечатлих от това, че докторската ти десертация, изследваща живота на християните по време на османския период, е направена само по български извори…

- Да, тя е по старобългарски и църковно-славянски източници от Националната библиотека. Защото е много важно да опознаеш другия до теб, според неговото виждане, както и да се намериш отразен в неговото огледало на възприятия. Не да видиш общата ни история само от своя поглед, а да изледваш историята от всякакви извори, за да няма предубедено отношение към нея. Такова нещо в Турция се прави за пръв път, темата е разглеждана, но само по османски архиви.

- Следите на културната памет са налични, но оттук нататък?…

- Да, сами по себе си, ако няма кой да се освежи на тези чешми, те губят своя замисъл. Търсейки, обикаляйки по тези места, ги намираме в обезлюдените села, в порутените вече къщи - единствените доказателства, че тук е кипял живот. Чешмите са пресъхнали. Т.е. има памет, но тя не е жива.

- А как може отново да се оживи?

- Когато напусналите, загубилите връзката си с тези места, започнат да тъгуват по тях, а това неминуемо се случва, защото корените на родното в нас не изсъхват. Значи паметта си е тук, макар и под формата на „хербарий”, тя вика и чака да бъде събудена и да се оживи като родопското орфеево цвете /силивряк/, което, макар и хербаризирано, може да заживее нов живот. И той идва, когато се създадат условия за динамика, за развитие, за промяна.