ЯКОВЕРЦИТЕ ОТ ЦАРИГРАД

Илия Пехливанов

Календарът затова е и измислен - да направи неотменима нашата почит спрямо значими събития от миналото, върху които се е градила духовността ни въпреки всякакви превратности и препятствия.

Едно подобно събитие е създаването на българско читалище в столицата на Отоманската империя. Ако Българското възраждане наистина е едно от чудесата на Деветнайстото столетие за Европа, то имаме в случая пример как е било постигнато това.

Завещал ни е рядката дума „ЯКОВЕРЕЦ” търновецът Даскал Петко поп Николов, учителят на Петко Рачов Славейков.

Попаднал всред вавилонското стълпотворение от хора край Босфора, той не е изкушен от пищните пазарища и великолепните здания, които бележат срещата на Изтока и Запада.

Обладан изцяло от мисълта за отечеството си, той пише изповедни писма до своите съграждани, за да сподели с тях как устоява на съблазните от гърчеене и потурчване.

Както се знае, Цариград е най-големият български град отпреди Освобождението. В него са живели около 30 000 българи: търговци, абаджии, мутафчии, градинари, хлебари, риболовци, кожухари, сеизи /конегледачи/, готвачи, овчари, говедари, ратаи по чифлиците. Само лодкарите-тогавашните таксиджии около Златния рог, са били близо хиляда на брой.

Генетичната памет у природно изявените северняци извиквала спомена за Магнаурската школа и нейния библиотекар, дарил славяните с букви-семена, за твореца на Златния век, наричан Книголюбец, за преславски книжовници, чиито имена не сме узнали и до днес.

Датата 11 май, която бележи Кирило-Методиевския празник, всъщност припомня обявяването на Константинопол за столица през далечната 330 година / и не е нужно да се търсят други произволни обяснения за това/.

Оттам именно искрата прескача в Пловдив, като бързо обзема цяло Българско.

Преди да се появи българското читалище, в Цариград вече е съществувала централата на гръцкия филологически силогос, чиято задача е била да наводни всички български земи, включая Македония, с гръцка книжнина.

Нещо като читалище са имали дори турците. Откриват свое читалище австрийските славяни, щедро подпомогнати ог вездесъщия руски консул Граф Игнатиев.

Обаче идеята за чисто българско читалище бива дадена по-рано - през 1860 година.

Скоро се съставя общност, повечето от млади хора на около 18-20 години. Начело е д-р Христо Стамболски, а негови другари са Георги Золотович, Димитър Гешоглу, Георги Груев, Иван Найденов, Атанасаки Стоянович, хаджи Мина Пашов, Станчо Брадински, Христо Такев, Йосиф Дайнелов, Сава Стоянов, Априловия сродник Тодор Бурмов. Като най-ревностен проповедник на читалищната идея се проявява Стефан Илич.

Напразно обаче ще търсим имената им в днешните български енциклопедии…

На 27 февруари 1866 г. младежите се явяват в метоха при българската черква „Св. Стефан” при Иларион Макариополски с молба той да вземе почина за читалището в свои ръце като оглави читалището.

Еленчанинът горещо подкрепя идеята, но внимателно отказва да стане читалищен председател. Четиримата хаджи Мина Пашов, Тодор Бурмов, Христо Танев и Георги Груев се заемат да съставят проектоустав.

Събралите се в уречения ден - 22 март отново в метоха 50-60 души след кратки спорове приемат този устав, подписан от 43-ма души. Тогава избират и настоятелство: хаджи Мина Пашов-председател, Георги Груев-подпредседател, Станчо Брадински-секретар, Никола Бракалов-писар, Николчо Тъпчилещов-касиер.

Говорил тогава и Петко Рачов Славейков. За библиотекар е избран Лука Моравенов. Членовете са напълно равноправни. Различават се само по членските вноски - от 50 до 200 и повече гроша годишно. За читалищен благодетел се считал онзи, който внесе 500 гроша в пари или в книги. Значи е имало и такива…

Ето го ПРАОБРАЗЪТ на днешното гражданско общество!

След две години за председател на българското читалище е избран Петко Р. Славейков.
Появява се и списание „Читалище”, което разпространява читалищната идея нашироко из Българско. То става поле за изява на най-доброто от тогавашната ни интелигенция. Негов главен редактор е Лазар Йовчев, завършил право в Сорбоната - бъдещият Екзарх Йосиф І.

Информацията е извлечена от единствения по рода си енциклопедичен сборник „Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското възраждане.”, съставен от Стилиян Чилингиров и издаден през 1930 г. от Министерството на народното просвещение в памет на проф. д-р Иван Д. Шишманов - ревностен изследвач на нашето Възраждане, благодетел и учител на автора.

***
И нещо лично накрая. Поканвам читателя да минем някой път по стария път от Габрово за Дряново, но не по магистралата край Манастира, а през Белия мост за Царева ливада.

Като отминем разклона за Боженците и поемем към Върпища, вляво всред букова гора ще видим селце, прочуто със своите бели мъже. Те са били все майстори-дюлгери с колюфичевска закваска.

Един от тях е ходил на север чак до Балтийско море по търговия, за да се запомни с прякора си Балтията. Други са градили железопътни гари из Турция, та чак в Персия - могат да се видят по пожълтели стари фотографии.

Черква, училище, община в селото няма. Има читалище! Немного голямо, близо до студен несекващ извор. Единствената обществена сграда тук. И най-необходимата.