ИЗ „ТРЕВА НА ОГРАДАТА” (1979) – ІІ

Жеко Христов

ДО ВСИЧКИ

От един малък град на една малка държава
мойте разгърдени стихове идат.

Точно когато се мръква ще дойдат при вас.

Като работници строги след нощните смени,
като жътвари след дългите жеги,
като спасители след наводнения,
като часови след тежки дежурства.

Точно когато се мръква.

Точно когато оставате вече сами.

Ще дойдат
да седнат за малко при вас.


ПОЕТ

На Матей Шопкин

И сянката е светла на поета,
защо понякога е мрачен той?
Защо във свечерените полета
строи дома си посред прах и зной?

И повече със залезите разговаря,
а тъй обича ясните зори.
На пръсти често малкото другари
за сила или за утеха той брои.

Какво? Какво му казват ветровете?
Какво съветва младата трева?
Стои със часове по бреговете
на старата пресъхнала река…

И после дълго бялата му риза
разбужда птиците из родния му край.
По хълмовете златната луна възлиза -
ах, куче глупаво по нея лай

и може би приятел верен дири.
Защо в успокоената земя,
където вятъра от залеза извира,
ей тоя стих у мене прозвъня?


ВРАТАТА

Вчера толкова се смях,
че се чуди днес сълзата -

за какво дойде!

Та нали и в двата дена бях
със едно сърце…

… Отваря се, затваря се вратата.


КРЪГ

Еднообразен градски шум.
Пейзажи все едни и същи.
Чиновническият ми ум
познати страници разгръща…

Но изведнъж от детството ми ден
изскача от горещите хармани.
И аз до кокал изпотен
стоя на старата диканя…

Несвършващ кръг, несвършващ пек.
Додето в миг най-кротката кобила,
забравила суровия човек,
събрала всичката си сила,

през плетища, прехапала език,
разкъсала юздите си проклети,
нечула даже детския ми вик,
се стрелна бясно към полето…