Йоан Нечев

- Жената, чедо, не е човек. Каквото може да понесе в себе си тя, никой жив човек не може. Жената е орисана да изкупи тоя свят, тоя проклет свят, в който никой не я е питал иска ли да дойде или не иска…
Така ми говореше по вечеря една стара жена, съсухрена и сбръчкана, като някаква странна жива мумия, а ръцете й трепереха, докато окачваше менчето с мляко върху огъня пред малката й къщица.
- Защо, майчице? - рекох и се наведох да хвърля някоя съчка в огъня.
Бях окъснял в това родопско село, но това не ме притесняваше. Имах време. Лятото беше пред мен. Исках да усетя отново топлината и ласката на Родопа планина, да чуя хората й, да преспя в къщите й и да усетя под краката си мекия килим на тревите й. Обичах тази планина. А напоследък така се бяха завъртели житейските ми работи, че отдавна не бях идвал тука.
Жената сякаш не ме чу.
- Открай време е така - продължи тихият й глас, а тя седеше, вгледана в нещо извън светлия кръг на огъня и леко се полюляваше - Ние ви носим вас, мъжете, ние ви раждаме и изстрадваме, и накрая пак ние ви погребваме…
- Недей така, майчице! - рекох аз. - Има и хубави работи в тоя живот.
- Има, ама някой трябва да плати за тях. А това е женска работа…
Тя не говореше точно така. Говореше на стар родопски диалект, който правеше речта й почти неразбираема. Аз я разбирах, защото на времето имах къща на един хълм до родопското село Стърница, близо до резервата за мечки. „Стърно” на родопски значи „стръмно” и наистина селото бе разположено на такъв склон, че само местни жители можеха да се качат от долната къща до горната, без да се задъхат.
Тогава бях млад и любопитен, затова си бях направил нещо като речник на родопския диалект в един бележник и карах старите хора да ми говорят както едно време. Оказа се обаче, че тази реч е още жива и се предава от поколение на поколение. Тя е особена - някак мека и създава една неповторима атмосфера в общуването, но за гражданите в голямата си част е почти неразбираема.
- Мъжете също плащат - обадих се аз.
- Какво разбираш ти, сине? - изведнъж премести погледът си тя и се втренчи в мен - Младо си още, не отбираш. А и сега времената не са като някога…
- Разкажи ми, майчице, за някога! - помолих аз и й помогнах да свали котлето от огъня.
Тя стана с менчето в ръка и както се беше приведена, отиде до къщата и го остави пред нея, на едно дървено столче. После влезе вътре и се върна с две паници и половин самун хляб.
- Някога е било същото, чедо - започна да говори тя, като съсухрените й ръце сръчно дробяха хляб в паниците - Хората са си хора и винаги са били такива. Само времената са били по-размирни. Бабата на моята баба е била истинска жена. А това значи, че е минала и през ада, и през рая. Такава е тя, нашата женска орисия…
Гласът й заглъхна и доста време тя мълча, докато не направи попарите с овче мляко, които донесе и ми подаде едната.
- Благодаря, майчице! - рекох аз и засърбах топлата родопска гозба, въпреки че от малък не обичам прясно мляко. Но бях много гладен…
- Та тя, бабата на моята баба била много млада, кога имало още турци и хайдути, и крамоли семейни, полети с кръв, и юродиви, и чудеса Господни. Още малка била, когато заклали майка й и баща й, заедно с цялото село. Кържалии ли, турци ли - не знам. Останала тя сираче, та дядо й, който живеел къде Лъки, я взел и отгледал. За беля, пораснала хубава като цвете и един бей я харесал. Откраднали я направо от нивата и насила я направили ханъма. Но тя си имала изгора и той успял някак да я освободи, като заклал бея и пазачите. Двамата избягали в планината, но ги погнали потери и дълго време се крили. За късмет, не могли да ги намерят. Тогава хванали дядо й и го мъчили да каже къде е. Накрая го набили на кол насред мегдана и момичето се заклело, че ще отмъсти. После мъжът й и детето й изчезнали и тя останала сама с мъката си. Нямало кой да й помогне, нито да я пожали, горкичката!
Но тя била силна жена и не се примирила. Отрязала си косите и целунала пушката на мъжа си. Оставало й само отмъщението в този живот и малко надежда, че ще намери своите. Преоблечена слизала по селата и питала за изчезналите. Така разбрала, че наскоро турците са минавали наоколо да събират деца за еничари, а някакъв мъж бил пребит от пазвантите и откаран на каторга къде Диарбекир.
Тръгнала тогава тя из Анадола да го търси, преоблечена като мъж. Свикнала да убива и сърцето й се вкаменило. Чуела ли за някое зверство, намирала виновника и обикновено го откривали заклан и захвърлен край селото. Винаги била сама и на никого не се доверявала. Никой не знаел каква е и тъй като била в мъжки дрехи, всички мислели, че това е дело на мъж.
Но жената, сине, не е родена за това. Нейната работа на белия свят е да създава и пази живота, но понякога съдбата обръща нещата наопаки. Така и бабата на моята баба живеела живот на мъж, вместо на жена. А това не можело да продължава вечно. И тя била осъдена да изпие горчивата чаша докрай…
- Защо, майчице? - попитах аз - Какво е станало накрая?
Старицата въздъхна.
- Станало това, че срещнала отново детето си. Вече бил станал млад мъж, но майчиното сърце не можеш излъга. Красавец бил той, проклетникът! Храбър и зъл. Бил се заклел да убие онзи, който сее смърт сред правоверните. Не слизал от коня си ни деня, ни нощта да го търси. Водил и други като него, настървени да убиват. И накрая се видели…
Щом го зърнала тя, нещо трепнало в майчиното сърце и пушката паднала от ръцете й. Сякаш се вкаменила и не можела да помръдне. Само очите й заблестели с неземна хубост и любовта, толкова време потискана, бликала от тях. И продължила да блика, даже когато ятаганът пронизал гърдите й и тя паднала, като от устата й се отронило:
- Сине, толкова те тър… - и издъхнала щастлива.
Младият човек слязъл от коня и учудено загледал страшилището на правоверните, протегнало ръка към него. Когато се вгледал отблизо, не можал да повярва на очите си. Това било жена. Толкова време бил обикалял, търсил и мразил … една жена! И накрая бил убил какво? Само една жена! Тогава си спомнил последните й думи, но не ги разбрал и свъсил вежди:
- Проклета гяурка! - рекъл той и я заплюл.
- Разбра ли, сине? - погледна ме с невиждащ поглед старицата - Една силна жена може да бъде победена само от любовта й!
И старата жена несъзнателно избърса една суха сълза на сбръчканата си буза.