ЕДВА ЛИ НЕ
ЕДВА ЛИ НЕ
Докога ще е жегата, полъх ще има ли…
поединично спасение всеки намира,
а часовете сумтят - застинали биволи,
сякаш векуват на циферблата във вира.
На втрещеното слънце, ушите запушило,
фитилът му съска, след малко ще гръмне…
Надеждица сгърчена в дрипи на чучело
преглъща на сухо, не смее да бръмне.
Перушината пука по крилете отпуснати
на врани замаяни, които къде са не знаят.
Крета човечец в пещта, хапе си устните
и личи си, че изцяло изпуснал му края.
С ледена пот от просрочени данъци,
срещу чиновник, гише, или амбразура,
смачкан от банда крадци, нивга нехванати,
той не живее в живота си, а в процедура.
Но все някак повтаря си: Колкото толкова!
и пъди заблудата под езика със хапче.
Реклами кълнат се, че цяр има за болката,
та да залитне го дебнат и да го сграбчат.
А ври му отвътре и да се пукне иде му,
и му е тъмно, че чак жужи му от мрака.
Но знае си - няма да стане по-видело,
няма как иначе… чакал е… и ще чака.
Маранята тресе се, ще скъса ли струната?
Стържат цикади, едно и също опяват.
Но млъкват и те, и люлки от бога целунати,
и катерушките, с отдавна сподавена врява.
Озъртат се враните, дали звук чули са,
но няма и буква от тази пресъхнала вена
и човекът вече го няма по нямата улица,
и само афишите дишат с лица подсладени.
Може би той скоро заспал е и едва ли не
усмихнат сънува, как пред вратата намира
ветрило от врана, на зима сандалите
и ледена биричка, изстудена във вира.
И ПАК…
Когато си наоколо, очите ми
отказват да се връщат пак при мен
и чувството, до болка препрочитано,
е паниката на загубeн в думите елен.
И пак изгарям в студ и в безизходица,
от жега, във която и мухите се потят,
и всичките жени на вид подобни са,
и всичките им шарении са без цвят.
Близостта е толкова мъчителна,
когато си почти, когато си съвсем
наблизо и не знам има ли лечител, но
нелечим е въздухът от теб до мен.
И все по-нерешимо ти за мен судоку си,
а аз за през мъглата нямах фар,
бях слънчасал сред словесни фокуси,
и неуморим бях аз, и грохнал иманяр.
Пътеката със баби зъби бе павирана,
а аз бях разноглед памучен метеор,
който бос се луташе без спиране
колкото във бебешка обувка двор.
Бях търговец запокитил стоката,
проврял слуха си през ухото на игла,
за да чуя смисъла от най-дълбокото,
котви ли са думите или хвърчила.
Оттръскват ли се те от аерофобия,
додето разсъбличат своя гланц,
до кокал ли са истински, а не подобия
и дали на истината дават шанс?
Но на облак със мастило от метличина
драснато от нечий почерк непознат
разчетох само думата „обичана”…
едничка дума върху избелял плакат.
И емотикон до нея на разковниче,
и пресни дири от копита на елен,
и въздишките на въздуха, и нищо повече
от ехо от обувките на оня облак уморен.
ВРЕМЕ Е
Когато слънцето се втренчи и очи не врътва
от пейзажа, пържещ се на земната ни скара,
когато суети се и препуска новата ечмяна жътва,
лалугерът пророк е, който с боговете разговаря.
Когато на вечерята дори едничка мравчица не липсва,
защото пътят към хамбара от отдавна вече е отъпкан,
когато дрянът ще закусва със близалката от стипца,
значи пак дошло е време за присаждане на пъпка.
Време е да млъкне маранята, с круши във престилка,
и да прекроят щурците тишината й неловка.
Време е пчелите да пропеят и в макове да се умилкват,
а папуняк да ги дирижира с продължителната човка.
Време е и косът, на ревера с китка лавандула,
от трънките и гъбеното семе да вари компоти,
плашилото кожух да съблече, прогнозите дочуло,
на гаргите перчемите да стриже и да се кикоти.
Време е реката, пак да съчинява щурави завои
и листчетата малки, на които ги записвам,
и смеха й бистър, и гласа й, и мислите ми, че е моя…
и на ухо да ми бълбука, че до болка ще й липсвам.
Време му е вирът да се кипри със гердан от мряна.
Време е луната да почива, щом светлее резена от диня,
тайно със червило устните си да червисва дряна,
а пък жегата на завет да се крие, за да не настине.
И с мехлем от мента мама да се маже… и да пъшка,
и по пътя да плете чорап от кукувича прежда и вратига,
пак да пита за рецепти коса, а и всички листни въшки,
щом лалугера й казал, че дори до рая с питане се стига.
