ЗА ПЪТЯ НА КНИГАТА

Веселин Касчиев

Един клошар.
Един клошар незнаен… казвам ви… безимен и незнаен, един клошар, бездомник оглупял, с ум колкото мушица, рови в кофите за смет, рови в изобилието свое. И вижте… на върха на купчина боклуци той съзира книга. Клошарят лаком взе я в ръце и дума не прочете. Каза си, какво пък, може пет пари да струва. И тръгна към сергиите за книги - малкото сергии на малкото градче.
Един търговец жалък, един търговец бледен пет пари му даде.
Отиде си клошарят. Отиде си със слепотата на света, за духовната слепота ви говоря, а тя го бе обсебила изцяло и нивга нямаше да го остави. Той бе роб на слепотата. Отиде си, а книгата остана. Остана в ръцете на търговеца на книги. Беше биолог, но биологията бе се запиляла някъде, напусна го завинаги, за сметка на което в него се яви търговецът, дребният търговец, на когото добросъвестно започна да робува. След малко той разгърна книгата. Беше с посвещение. И каза си: „О-о-о!… Доста години са минали, а ето, тя е непрочетена!”. Видя и името на автора. Тъжно се усмихна. Писателят често минаваше покрай него, спираше се за малко и двамата разменяха по няколко думи. Той се зачете и пак се усмихна. В късия разказ, на който попадна, имаше много печал, но беше красив и будеше размисъл. Четейки, изпита наслада. Нещо хубаво и топло сгря сърцето му. Отвътре го сгря дълбоката поетичност на разказа. После дълго гледаше страниците замислено.
След няколко дена авторът отново се спря на сергията. За жалост или не, може би за щастие, оказа се, че авторът съм аз. Като наближих, търговецът ме погледна с весело любопитство и одобрително. След това ми разказа как се е сдобил с моята книга. Аз я взех и отворих. Моята книга отворих и от посвещението разбрах кой я е захвърлил на бунището. Далечен роднина. Не намерих смисъл да се гневя и яростно да обиждам. Често се случва такава да е съдбата на книгите. Читателят търговец, биологът, добрият мой познат ми каза, хубави му бяха думите, каза ми, че иска още да чете от мен. Написаното му харесало. Имал съм какво да кажа. Емоционално съм разказвал и въздействащо. Стилът ми бил модерен и предполагал модерни внушения. А аз го слушах внимателно. С всяка негова дума лицето ми все повече светваше. Изпълни се душата ми. Зарадвах се и му отвърнах, че щом той съществува, не всичко за мен е загубено. Поне един читател може да има следващата ми книга. Какво утешение! Но за мен то е утешението на силните.
След близо година търговецът някъде се изгуби. Навярно потъна в терзанията на своето съществуване, потъна в терзанията на пътя си. А аз се замислих за пътя на книгата. Запитах се каква ли е нейната орис. Пътува ли за някъде? Или е намерила своето сигурно място при някого? И дали отново някой бездомник няма да я открие в кофа за смет, пълна догоре с негови лакомства? Или е в библиотеката на приятел, който понякога я разлиства, след като си е спомнил някой от моите разкази?
Къде ли е книгата?

Но ето че внезапно, когато много от годините потънаха в стихията на времето, когато сякаш бе дошла забравата и искаше да тържествува нейната безпаметност, когато в съзнанието ми едвам се мержелееше онази моя книга с разкази, на един пазар пред мен се появи търговецът на книги. Спрях го и го заговорих. Опитах се да му припомня, че споделяхме мисли в онези далечни години. Беше остарял, но го познах. Той мен не ме позна. Макар и да не бях неузнаваем. Погледна ме с премрежени очи и ги присви. Не можеше нито мен, нито книгата ми да си спомни. Сърцето ми за малко се сви, но веднага се върна към волността си. И аз се замислих не само за пътя на книгата, но и за пътя на битието.
След това написах този разказ и с него си върнах Надеждата.
Словото е тленно и нетленно!
В нетленното слово ни е надеждата! Пък, каквото е писано!
Колкото до съдбата на битието - само Бог може с нея да разполага!
А ние разполагаме с разказа!
И току-виж се е появил и читателят!