Костас Стериопулос

превод: Марин Жечев

ОГЛЕДАЛОТО

Колко години в огледалото се гледам
и още да изуча
лицето си не мога.

Ако счупя огледалото,
ще загубя тялото си.
Ако обърна гръб,
ще загубя лицето си.

Като не мога друго да направя,
очи затварям.
И става огледалото лице,
а моето лице - огледало.

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

От дълго време разни сенки се движеха в съня ни,
ушите ни долавят шумове неуловими.
Но все пак нищо не подсказваше,нищо
не предвещаваше нещастието.

И изведнъж
такава тишина натегна, сякаш
останахме съвсем сами на този свят.

Отрязаха езиците ни,
вързаха ни ръцете,
запушиха ушите ни.
Събудихме се глухи и без глас,
а пред очите ни, почти открито,
растеше мръсно престъпление.
Но никой вече не можеше ни да говори,
нито да чува и никой не успя
дори да нададе един последен вик,
като човек, който потъва,
или като задавено и хъркащо животно, което колят.

В очите само оттогаз се гледаме
и боси върху огъня скачаме.

Що се отнася до душата ни, тя вампиряса
сред толкоз вълци отмъщаващи,
със толкоз кучета, които по пътища я влачат.

ТРЕСАВИЩЕ

Останахме като
ударени от гръм
дървета.

Вятърът, който минаваше нечуто
през пустите полета,
намира само костите ни,
а буйните потоци
превръщат се около нас в блата
със неподвижни кръгове.

Останахме
хванати в челюстите на студа
като потънало
сред ледени сълзи
блато.

Снеговете се стопиха, а все така стоят.
Ни ехо, ни звук сред облаците медни.
Не идва пролетта, води не се оттичат.
Провиснали над водните пространства,
тежко потръпват облаците.

Останахме
със крак високо вдигнат,
като самотен щъркел,
неподвижни сред
блатото.