ИДИЛИЯ

Никос Хандзарас

превод: Теодора Стайкова

ИДИЛИЯ

Зад черните пинии сребърна ивица блясва
и вече зорницата в нея трепти и изгасва.
В огнището борина с дъх на смола се разгаря
и сладко проскръцва вратата, която сега се отваря.
Младежа излиза и тръгва с мотика на рамо.
С чембер на главата изпраща го старата. „Мамо,
прощавай!” Той тръгва напето и младо.
От прага се чува: „На добър час, златно ми чадо!”
Зад черните пинии розова ивица свети,
петлите пропяват и нежно се багри небето.


СРЪДНЯ

Дали си спомняш, хубавецо рус,
че някога от мен си сукал?
И като агънце в зеленото поле
си риткал в майчините скути?

И с белите си пълнички ръце
гръдта ми стискал си припряно
и сукал си, и с грейнали очи
си гледал пак към мен засмяно.

Понякога играех си и аз
и цицката внезапно дръпвах:
и с радост гледах как сърдито пак
я сграбчваш, златна рожбо, скъпа.


ЗОРАТА ГАЛИ ПЛАХО

Зората гали плахо в здрача
колибата. Ухай трева.
Преде в престилката с кърмаче
на прага хубава жена.

Кокошките край нея нещо
кълват, изравят семена -
и с кудкудякане посрещат
зората бледа на деня.