КАРТИНА

Любомир Чернев

КАРТИНА

Една превърната картина -
в неповторимо състояние…
И най-красивата градина -
създадена от отчаяние.
Една намерена представа
през погледа ти се процежда.
Тя е страстта, която дава
душата на една надежда.
Една замисленост за края.
Една прегърната измама…
Живот, докоснал с пръсти рая,
когато се дели от двама.
Една направо непонятна,
но още по-добра причина.
На всичките причини кратна -
да преповтарям твойто име.
Едно усещане, събрало
в мен същността да се живее
в небе… А ти си огледало
на Слънцето. Когато грее!


***
Съдбата ми отдавна е изяла
във мен младежа - светло устремен
към пориви по вечни идеали…
Кога ли ще й дам почивен ден
на тази стара блудница - съдбата?
И аз ще се погледна отстрани.
Ще се премисля. Ще съм над нещата.
И ще се заредят спокойни дни.
Едва ли ще се случи. Вече зная,
че писано било е да греша
и винаги да търся моя стая,
в която малко да се утеша.
А не да обикалям чужди къщи
в стремежа си към радост и любов.
Дойде ли време заеми да връщам
на себе си…Дали ще съм готов
отново да се срещна със младежа
и с порив див да търсим синевата!
А вечер, отмалели от копнежи,
в звездите да открием свободата!
И може ли съдбата да е цяла,
а не парчета, грозно натрошени.
Да я погледна - като огледало
и да се видя истинския - мене.


***
И аз съм сам…
Направен съм от въглен.
А ти си…Ти си само в световете,
които обикалят битието,
и го търкалят -
покрай всеки ъгъл.
Поетите се правят на поети.
Светът върви -
към дяволска посока.
Назаем от кръвта ми -
непревзето,
сърцето ми брои на дните срока.
Направени сме
от любов изглежда.
И за любов се мъчим
да живеем.
Любов, обаче е да си със нея!
Останалото е
да не проглеждаш…
Защо съм сам, когато си до мене?
Защото те разбирам
и се чудя
кога ще те обсипя
със смирение?…
Кога ли? Утре - като се събудя.
А дотогава просто
ме обичай.
И ме подкрепяй.
И бъди красива!
Безсмъртието е да бъдеш жива.
Защото иначе
съм просто ничий!