РОДЕН КРАЙ

Янко Стефов

РОДЕН КРАЙ

Войника! Село на войници,
гнездо на българския род!
Небето ти е пълно с птици,
земята ти тежи от плод.

Сред сто села ще те позная,
че ти ми даде кръв и дъх.
И днес от тихата ми стая
аз виждам каменния връх

на Бакаджика - с Гюнгюрмеза,
с Боаза, старото кале
и оня черен път, извезал
край теб просторното поле.

Не съм те никога забравял
и вечно аз ще се виня,
ако от суета и слава
за друго село те сменя.

Войника! Ти си моят жребий.
И минало, и днешен ден.
Аз искам да остана в тебе
тъй както ти си вечно в мен!


ФРОНТОВАШКИЯТ ШИНЕЛ
НА БАЩА МИ

От скрина - като от траншея -
поемам го за кой ли път.
Една войнишка епопея
тупти във празната му гръд.

И в есенната тиха вечер
облъхва ме барутен дим,
довеян от откос картечен
и спомена непобедим.

Една неспирна канонада
тресе открай докрай света.
И уж убит баща ми пада,
а аз умирам във пръстта!..

Целувам стария шинел
и с болка го полагам в скрина,
като крило на млад орел
във безпощаден бой загинал.

А майка ми, подвила крак,
го гали със ръка корава.
И сякаш в падналия мрак
баща ми тихо оживява…


ЩЪРКЕЛОВО ДЕТСТВО

На черквата до нас,
в гнездото на кубето
напролет виждах аз
как слизат от небето

два щъркела и как,
прелитайки над двора,
със свойто „трака-трак”
събуждаха простора.

Възсядах някой клон
на старите черници
и като от балкон
все гледах тези птици.

Веднъж с едно момче
седяхме на дървото,
но без да знаем, че
се приближава злото.

В гнездото в тоз момент
отнякъде дохвърка
до болка уморен
един от двата щърка.

В миг пушка изтрещя
и щъркелът залитна,
но все пак той успя
за сетен път да литне.

И смъртно наранен,
без поглед да извръща,
се строполи смирен
на старата ни къща.

Прибрахме го убит
с учудени зеници …
И днес лежи зарит
под нашите черници.

Не знам коя ръка
деня ни помрачи,
но виждам все така
две питащи очи.

И отговорът в мен
тежи като наследство,
в което този ден
погребах свойто детство.