ОПИТНИ ЗАЙЧЕТА

Никола Филипов

Хората се разбират най-добре не когато се гледат един-друг в очите, а когато очите им гледат в едно и също направление. При пристигането ми в санаториума, аз очаквах от лекарката отговор на въпросите си относно лечението ми в извиращата там минерална вода.

Нейните очи обаче изпитателно наблюдаваха повече чантата и джобовете ми, отколкото предлаганата за лечение ръка.

И като разбра, че операцията ми била извършена в чужбина, взе ми 30 лева за прегледа и предписа някакви скъпи витамини, които били нови и ги имало едва ли не единствено в тамошната аптека.

По-късно разбрах, че прегледът в санаториума бил безплатен и такива пари взела само от мен. Но тук ще пиша не толкова за парите, колкото за хапчетата.

Позната аптекарка ме посъветва да не купувам такива съмнителни витамини, но аз все пак купих десет, вместо предписаните сто броя.

Те бяха насипни, доста едри и грубо шприцвани и нищо чудно да се изработваха не в Америка, както твърдеше лекарката, а в някой съседен гараж.

Още повече, че тази лекарка била веднага осведомена, че аз не съм закупил предписаното количество, тоест връзката й с аптекарката бе на мафиотска основа.

Размишлявайки върху тези хапчета и тяхната цена, спомних си случая с Весито, светла й памет! Когато й откриха рак на бронхите, лекарят я успокоил, че разполага с ново ефикасно лекарство за тази цел, но то било изключително скъпо.

Разбира се, лекарят знаеше, че те са бизнесмени и парите за тях не са проблем.

И така, срещу сто лева за таблетка, лекарят осигурил лекарство на Весито за първия месец. За втория и следващите месеци те решили да потърсят алтернативен снабдител на евентуално по-приемливи цени.

След като не открили лекарството в никоя българска аптека, използвайки многобройните си връзки проверили наличието му в съседните балкански, а и в някои по-далечни страни.

Оказало се, че могат да се снабдят единствено от Белград, където им го предложили на тройно по-ниски цени.

Тъй като на опаковката имало изписани лондонски телефон и адрес, потърсиха и мен с цел евентуалното закупуване за следващите месеци и години директно от производителя.

Аз веднага позвъних на посочения телефон, но както на тях, така и на мен бе отговорено, че такова лекарство няма.

Поразпитах из няколко лондонски аптеки и един индус ме посъветва да се разровя из интернет страниците на английските здравеопазване и фармацевтика.

Така попаднах на стара статия, от която научих, че на базата на желязната ръжда били правени опити с плъхове и зайчета за изпробване на ново лекарство срещу рак на белия дроб.

Тъй като резултатите при тези животинки били обнадеждаващи, произвели 160 хиляди опаковки, които да се ползват в редица страни по света от нуждаещите се раково болни.

Лекарството обаче там бе назовано с код от цифри и букви, свързани с годината на производство и предназначението му.

Обвързах това кодово название с названието на търсеното от мен лекарство и позвъних да проверя отново.

След като направиха съответната справка, от посочения на опаковката телефон ме заразпитваха откъде съм научил за съществуването на такова лекарство и ме уведомиха, че във Великобритания е забранено разпространяването му.

Разказах им случая. Посъветваха ме болната да спре използването му и ми затвориха телефона.

Това съвсем ме заинтригува. И понеже моята цел бе закупуване, веднага отидох на място. Доста време загубих, използвайки принципа „Ако те изгонят през вратата, влез през прозореца!”.

Но накрая успях да се докопам до една потресаваща истина.

Тези 160 хиляди опаковки били разпратени безплатно за изпитване действието им върху раково болни пациенти под едно наименование в няколко африкански страни и под друго наименование в България и Сърбия.

Когато вече били употребени около 120 хиляди от тях, резултатите недвусмислено показвали, че това новоизмислено лекарство не само че не помага за лечението на този вид рак, ами ускорява развитието му и значително съкращава живота на пациентите.

Производителите уведомили здравните организации на съответните страни за спиране на по-нататъшните изпитания и връщане или унищожаване на останалите количества.

Затова и останаха изненадани, че това в България не е направено.

Как да съобщиш на един обречено болен такава новина? При консултацията с жена ми - нейната най-добра приятелка, жена ми възкликна: „В никакъв случай! Надеждата им е в това лекарство! Не бива да убиваме единствената им надежда.”

Не се и наложи да обяснявам ситуацията около скъпото псевдолекарство, защото след няколко дни Весито умря.

Платените хиляди левове ускориха смъртта й.

Иди сега, че вярвай на лекарите и на скъпите лекарства! И то в страни като нашата и посочените по-горе!

Е, как? Не е ли чудовищно, не е ли потресаващо? Да бъдеш между опитните зайчета, а мафиоти да трупат милиони, да смучат парите ти и вместо да те лекуват, да те уморят!

Ще дойде ли време лекуващи и болни да погледнат в едно направление?