ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО НАЧИН НА ЧЕТЕНЕ И ПРЕПРОЧИТАНЕ

Панко Анчев

1.
Невъзможно е да си представим истинска литературоведска теза или теория, създадени без да е внимателното четене литературата. Мнозина си мислят, че от подобни теории просто няма нужда, защото всеки разбира литературата по своему и не бива някой да му задава правила за четене и тълкуване.

Но теориите и тезите са необходими, защото те обобщават и подреждат литературата, осмислят я в различните форми на нейното битие, дават ключ за проникване в дълбочина както на литературно-историческите, така и на обществените процеси, състоянието на обществото, общественото съзнание и неговото мислене. Ако са истински и изведени от живата литература, те не са самоцелни.

Може ли все пак да се чете, познава и анализира литературата и без теориите на литературоведите? Може, разбира се. Повечето читатели така и четат, без дори да подозират, че съществуват някакви системи, които да обясняват и подреждат творбите и авторите.

А и казано направо, повечето литературоведи обикновено не четат литературата, а само себе си и върху това именно четене пишат и претендират да бъдат учени. Но не и писатели. Като казвам това, уверявам ви, че не се шегувам, нито злословя тези, към чиято професия все пак принадлежа.

Литературознанието (в това число и българското) достигна до там, че или повтаря едни и същи констатации, направени от някого, чиито авторитет тегне върху всички автори, или се съсредоточава в някакъв привидно литературен проблем, за да докаже някаква идеологическа (най-често) теза за общественото развитие и съдбата на постмодерния човек днес и в бъдещето.

Колкото и да отричат идеологиите и служението на хуманитаристиката на определени идеологии, литературоведите на постмодернизма и неолиберализма упорито насаждат идеологически постулати, за да представят света в светлината на тази идеология.

А когато грубо насаждаш идеология, винаги си едностранчив и неизбежно се разминаваш с обективната истина за обществото и литературата.

Литературата, разбира се, винаги е включвана в идеологическата война, която не затихва в модерния буржоазен свят. Това тя прави най-вече чрез литературознанието, което угодничи на властта и е готово да пристъпи истината, за да задоволи управниците.

Но когато се изопачава същността на изкуството на словото, за да се вмести то в някакви политически проекти, не е възможно литературата да изпълни задачата, която обективно й е поставена от обществото и историята.

Тя ще се опорочи и ще се нарани (понякога дори смъртоносно) и ще изгуби доверието на читателите, както и силата на естетическото си въздействие.

Тук ролята на литературознанието е много голяма и отговорна. Когато то е немощно и представлявано от слабо подготвени автори, неизбежно ще фалшифицира литературата, литературния процес, обществените закономерности.

Слугуването на идеологията и властта е проява на преднамерено лошо и неадекватно четене. Такова четене е присъщо на неподготвени литературоведи, лишени от естетически вкус, необразовани и безсъвестни.

Те са особено опасни, защото разрушават литературознанието и го превръщат в комерческа дейност. И опорочават самата литература, приравнявайки я с политиката.

Причината за всички беди и несъответствия на литературознанието е в лошото четене. Когато не умееш да четеш и да вникваш в литературната творба, всяка произлязла от такова четене теория или теза ще е невярна и в грубо противоречие със същността на литературознанието.

Тогава какво означава да умееш да четеш?

2.
Най-общо казано литературоведското четене е четене на всичко, което се съдържа в текста или текстовете: сюжет, идеи, изразни средства, традиция, новаторство, образи.

То помни, че всяка дума е носител на различни значения и смисли, свързани с обществения и естетическия характер на литературата.

Затова и литературоведът би трябвало да вижда в творбата едно голямо цяло, съставено от различни части, единни, органично свързани една с друга. А не само някоя от тях.

Истинското четене за литературоведа започва тогава, когато творбата, творчеството или времевият отрязък от литературния процес са станали вече познати, били са четени от него преди и то няколко пъти.

Литературоведът чете истински само вече прочетени от него текстове. Т. е. ако преди това е навлязъл дълбоко в изследвания литературен обект, осмислил го е и го е оценил.

Той трябва да е намерил мястото му в съвременния литературен процес или в историята на литературата, да го е съпоставил вече с творбите и авторите от времето, в което е писан.

Така се създават достатъчно предпоставки да се чете аналитично, т. е. да се тълкува свободно, като се разчитат посланията на автора и логиката на литературния факт.

Различните анализатори достигат до тази степен на готовност след различен брой четения - всичко зависи от самия литературовед. Важното е да бъде постигнат моментът, когато нещата се виждат съвсем ясно и са станали разбираеми.

Литературоведското четене започва, едва след като се установи онова, което е на повърхността: сюжет, изразни средства, образи, сюжетни линии, чувства, настроения, идеи.

Това е все пак доста надеждна отправна точка, до която не всеки е способен и подготвен да достигне. А на мнозина достигнали я, им се струва, че е достатъчен и този резултат и не допускат, че има още да се върви нагоре.

Да прочетеш, в случая, означава както буквално да преминеш през всички букви, думи, изречения, страници, така и да разбереш и да си готов да анализираш и тълкуваш прочетеното.

Това е начинът да постигнеш познание и проявиш умение да вникнеш в съставните части и в начина на тяхната подредба, сцепление и сила на внушение.

Тук е и основното различие с всички науки, които разчитат на рационалното познание и на много други неща, но не и да осмислят естетическо внушение и въздействие.

Защото литературознанието, както изкуствознанието и културознанието, е друг тип наука. Други са и методите и средствата, с които изследва своя обект.

Литературата е едно от средствата, чрез които нацията и обществото се самоизразяват. Тя свидетелства за тях, за състоянието им във всеки определен момент от историята.

Авторите й са личности и е естествено във всяко отделно творчество да виждаме проявлението на индивидуалния дух и гений, но зад това проявление е колективният дух, колективната памет, гений, ум и разум.

Чрез автора говорят нацията, обществото и времето. Затова по неговото свидетелство възстановяваме епохата, традициите, историята.

Личното творчество в крайна сметка е обществено дело. То затова е и свидетелство за времето, а не само за състоянието на личността, която го е сътворила.

Но трябва да сме внимателни и предпазливи, когато разсъждаваме по този начин за обществения характер на личното дело и да не преминаваме границата, която събира, но и разделя личността от обществото, личното творчество от общественото свидетелство за историята.

Защото личността не е просто „разтворена” в обществото, нито обществото е просто концентрирано в личността. Личното творчество не е същото като „народното”, т. е. като фолклора. То е друг начин на мислене и изразяване. Затова и толкова хора намират себе си в стихове, разкази, поеми, романи. Един от народа и обществото говори вместо другите, понеже е надарен със способността да владее думите.

Колкото по-голям е един талант, толкова повече е той по-автентичен изразител и свидетел на обществото и времето. И толкова той има право да говори от името на общността, към която принадлежи и на която служи чрез изкуството си.

Проблемът пред литературоведа е така да прочете автора и неговите творби, а и цялата литература, че да улови в индивидуалния глас гласа на народа, нацията и обществото.

Но и да не изпуща в анализа и тълкуването си индивидуалното звучене, своеобразието, всичко онова, което отличава дадения автор от другите. Сполуката зависи от начина на четене.

Литературоведът винаги чете с някаква цел. Тази цел може да е да се потвърди или отхвърли някаква теза, да се установят зависимости между литературни факти и явления, да се опровергае теория и т. н.

В зависимост от тази цел се настройва и четенето. Обикновено за тази настройка се събира необходима библиография върху проблема, за да се правят постоянно справки и отправки към чуждо мнение, потвърждаващо или отхвърлящо тезата на литературоведа.

Четат се паралелно текстове от различни писатели, творили в едно и също време, за да се открият типологически сходства. Понякога в решенията на проблем в едно творчество се намира в творби на други творци.

Трябва само да знаеш кои са и да ги търсиш там, където са. Впрочем, това е обичайният начин на литературоведското четене. И то е огромно удоволствие - особено когато бива намиран ключът към проблема!

3.
Една от трудностите и от неудобствата за литературоведа е, че не може да чете „просто така”. Или както казват някои „да си чете”. Той чете винаги натоварен със знания, концепции, факти, съпоставяния.

С него и в него е целият му предишен опит, всичките му анализаторски умения, способност за обобщения, увлечения, открития или неуспехи.

Това не означава, че не се радва, когато чете добра литература. Напротив, радостта от общуването с истинския писател е една от предпоставките за наличие у него на дарба.

Но тази радост, заедно с анализа на литературния факт или явление, на процеса или периода, трябва да бъде формулирана и изразена рационално и с думи, за да се превърне в позиция, теза, теория.

И уж се радваш, примираш от удоволствие, че четеш нещо чудно и велико, а непрестанно мислиш как да го представиш и да кажеш на своите читатели мнението си, за да могат те, повярвали ти, да навлязат заедно с тебе и чрез тебе в дълбините на литературата и изкуството.

Аз настоявам на радостта у литературоведа при четене на добра литература, защото тя е знакът, че той обича изкуството, цени го и се чувства добре в него. Без такава радост и любов не може в никакъв случай да се усети словото на писателя. И да се съпреживее като свое. Литературоведският анализ не е бездушна дисекция, чрез която се описват и броят съставките на една творба, а повторно преживяване на онова, което писателят е пресътворил.

Живото чувство за литература е изключително необходимо най-вече за литературния критик, който е длъжен да различава добрия от посредствения писател, да не бърза в оценките си и да не става смешен, като анализира бездарен автор, провъзгласявайки го за много значим.

Но усетът за таланта и красотата на словото трябва да е присъщ и на историка, както и на теоретика на литературата. Само естетическата оценка позволява да се изграждат верни тези и теории.

Теорията е валидна единствено за естетически значимата литература, а не изобщо. Литературознанието не се занимава с всички писатели, а само с добрите, с тези, които внасят принос в изкуството на словото.

Литературознанието е познанието за литературата. Познание за нейната същност, особеност като изкуство, история, съвременно състояние, структура, начин на самоизграждане, на имената, които я създават и представят.

Но и за обществото и човека. Литературознанието познава обществото чрез литературата и нейното познание. Това също поставя пред него въпроса за начина на четене.

Защото за да познаеш живота и обществото чрез литературата, трябва да умееш така да четеш, че да можеш после да пресътвориш вече пресътвореното, да създадеш сюжет върху вече създаден сюжет и да изградиш образи и характери чрез образите и характерите, които писателят вече е изградил.

С т. нар. „затворено четене” на постмодернистите това е изключено.

Необходими са рецептори, каквито другите читатели нямат или не са развити в достатъчна степен. Но и съзнание за ролята, която ти е възложена.

Познанието, към което се стремят хуманитарните науки, е познание за общия живот на хората и закономерностите и механизмите, които го формират, определят и развиват.

Единствено литературата и изкуствата го носят в себе си и литературоведът трябва да го извлече из тях и представи на всички. Това го задължава да чете така, че да успее да извлече богата информация, да я осмисли и формулира като явление и тенденция в историята на народа.

Този начин на четене открива типа общество, който авторът изразява в творбата или в цялото си творчество, а заедно с него и писателите, работещи с него по едно и също време.

Всеки отделен тип общество (вж. повече в книгата ми „Философия на литературната история”, С., 2004, в която съм ги определил като „колективистично общество, общество от период на разпад, индивидуалистично обществно, общество на междинното време”. Последователната им смяна съставя един цял цикъл, след който настъпва друг в същата вътрешна последователност на съставящите го типове общество) е подреден по определени правила и норми, на които се подчиняват всички и които създават свой начин на мислене, своя система на обществено устройво, тип личност.

Тези типове общество неизбежно са описани и показани от литературата в най-чист вид; необходимо е само малко повече вникване и задълбочено четене, за да бъдат открити.

Те трябва да бъдат открити, защото обясняват много от поведението на литературните персонажи, но и от художествените стилове, начина на изразяване, посоките на художественото мислене.

В противен случай са неизбежни прибързаните заключения, които винаги са резултат от повърхностното четене на фактите от литературния живот или от буквалното възприемане на изказванията на авторите за събития и личности, пряко или косвено отнасящи до анализираните литературни творби.

Установяването на тези подробности е важно, защото те влияят върху индивидуалните качества както на литературните персонажи, творби и творчески дела, така и на самите автори.

Неизбежно е един автор да бъде част от общия поток и да е глас на общественото съзнание. Общественото съзнание оказва силно и неотразимо влияние върху съзнанието на всяка отделна личност, в това число и на писателя.

4.
Литературоведът непременно трябва да може да чете как творческата индивидуалност се изразява в литературата, за да се открои и различи от другите писатели.

Ценното в литературата, в крайна сметка, е онова, което е различно, свеобразно, неповторимо. Никой не обича баналностите, вече казаното и повтаряното многократно.

Талантът е способност да бъдеш различен, да се изразяваш по своему. Тогава той бива забелязван и оценяван по достойнство. Талантливият литературовед притежава усет за неповторимото и високо художественото. То трябва да бъде откривано и посочвано на читателя, за да предизвика у него естетически преживявания.

Когато говорим за своеобразия, различности и неповторимости, важно е да уточняваме, че става дума за неща от творчеството. Т. е. за проявления на красивото, възвишеното, умното, разумното, а не за пошлости, грубости и простотии. Защото те също могат да бъдат неповторими.

Оригиналното също има своите рамки и свойства, които го сдържат дотолкова, че да не се превърне в пошлост и ругатня.

Постмодернизмът премахна тези рамки и широко отвори вратите на изкуството за подобен род „оригиналности”, замърсяващи езика, вкуса, съзнанието. Той позволи да се говори за „ниското” като за нещо обикновено и естествено. Дори по-нормално и необходимо от „възвишеното”. Грозното се почита повече от красивото, отклонението - от нормалното. Искам да вярвам, че подобно огрубяване и опростачване на езика и начина на говорене е временно явление и скоро ще отмине.

Когато се абсолютизират тези отклонения, трудно се говори за оригиналност и своеобразие. Защото в мръсотиите няма богатство от синоними; те уеднаквяват мисленето и говоренето.

Затова и постмодернистите избягват да търсят различното като условие за признаване на талант. Те и талант дори не търсят, щом всичко е позволено и няма високо и ниско.

Но истинската литература си служи с други средства и има други морални и естетически ценности, които й поставят други критерии за оценка.

В крайна светка творчеството изразява личността на своя автор. В него той най-пълно и цялостно се проявява. Литературоведът трябва да има сетива за творческата личност и да показва как тя се е въплътила в изкуството. Творецът е сложна личност, която се развива, но остава една и съща до края на живота си.

Това не бива да се забравя и пренебрегва. Колкото и резки понякога да изглеждат измененията в нея, те не могат да засегнат нейната същност. Изпитанията на живота слагат своя отпечатък. Понякога постъпките на един или друг писател ни изглеждат странни и необясними, нелогични и в противоречие на всичко, което преди е правил, говорил и писал.

Но вникнем ли дълбоко в тях, ще видим, че той в крайна сметка се е запазил, съхранявайки характера и ума си от посегателствата на изпитанията, на които е бил подлаган.

И все пак той се променя; променят се и думите му. Литературоведът има за задача да открие тези промени и ги формулира точно, за да видим какво конкретно се е случило с човека и твореца и как то се е отразило на творчеството му.

Колкото един писател е по-голям, толкова повече личността му е изразител на общественото съзнание. Неговата чувствителност е по-остра и той по-бързо и адекватно реагира на обществените промени, за да ги изрази чрез своя талант.

Той не е регистратор, а творец. Затова ги пресъздава като свои, пречупени през личния му поглед и осмислени от неговия ум. Литературоведът трябва да умее да чете литературата така, че тези особености да му бъдат понятни и да може да ги анализира и тълкува.

Не бива да се преувеличава нито социалният смисъл на литературата, нито характерът й на индивидуално творческо дело на талантлива личност. Единението между двете начала е здраво и изключително важно, за да не се нарушават принципи и не се абсолютизира една страна за сметка на друга - както често става в литературоведската практика.

Вярното литературоведски четене на литературата е свързано и с изучаване биографията на писателя във всичките й аспекти, но най-вече в онази й част, която е свързана пряко с неговото осъзнаване като писател и формирането му като творец с идеи, естетически принципи и собствен стил.

Писателят е човек с характер, за когото изкуството е много важно и сериозно занимание, което изисква всеотдаен труд, честност, трудолюбие, висока нравственост.

Неговата биография, дори да е съвсем обикновена и приличаща на всички останали, е все пак неповторима, удивителна и богата с факти, които обясняват доста страни от неговото творчество.

Тя не е просто училище, университет, женитби, отношения с жени, житейски приключения и изпитания, неуредици и успехи, а търсене на истината, осмисляне на живота, внимателни наблюдения, работа върху словото.

5.
Литературата е съставена от думи. Обикновените думи, с които всеки си служи, чрез писателя придобиват нов смисъл и значения и зазвучават по новому. Тайнство е как става това преображение. Задача на литературоведа е да разбулва тайните чрез знаците, които Бог ни дава. Но е необходима специална дарба и нагласа, за да може те да бъдат открити и тълкувани.

По-горе подчертах, че литературоведът е длъжен преди всичко да формулира идеите, които литературата носи в себе си. Но той не може да пренебрегва силата и въздействието на думите и умението на писателя да ги подрежда и натоварва с особен смисъл, какъвто те в своето номинално значение обикновено не притежават.

Събрани заедно с други и подредени по определен начин, те получават огромна сила. Как става това? Този въпрос е най-важният в литературоведското четене и анализ.

На него малцина са му давали отговор - ако изобщо е възможно човек да достигне до някакъв разумен и верен отговор. Ако избгваме въпроса обаче, как ще разберем литературата, как ще я четем и ще й се наслаждаваме и възхищаваме?

Едва ли ще успеем, ако, за да я разгадаем тайната, я умъртвим и й направим аутопсия. Тогава най-многото, до което ще постигнем, е да кажем, че няма никаква тайна. Защото тази тайна е дълбока и е заложена от Бога в Словото, което ни е дал.

Разбулването й не е възможно с пресмятането на броя на гласните и съгласните, междуметията, удивителните и пр.

Съществува някаква механика, разбира се, но без майсторство, дух и вдъхновение думите ще бъдат мъртви и бездушни. Каквито са у посредствения автор.

Структурализмът, чиито първоучители са руските формалисти от ОПОЯЗ, работили в началото на ХХ век, се превърна в главен метод на изследване на литературата.

Следите му личат и в днешните постмодернисти. Структуралистите поискаха да разберат „как е направено” литературното произведение. Те смятаха, че като опишат композицията и художествените средства, ако стигнат до звуците, ще са открили истината.

Усилията им бяха полезни, за да се наруши монополът на вулгарното социологизиране, което пък обясняваше всичко със социални и икономически причини. В този смисъл структурализмът разшири възможностите на литературоведското четене.

Но оспорвайки едната крайност, той заведе литературознанието до друга и отново го постави в безпътица. Този път от нея ще се излезе много по-трудно.

Защото отне от литературата идеите и свидетелствата на времето. Без тях литературата губи себе си и престава да бъде обществено значима и необходима.

Това, което направи структурализмът, силно промени литературознанието, но и отношението към литературата.

Той разруши критериите, по които тя поддържаше своята йерархия на ценности, заличи границите между красиво и грозно, добро и зло, нравствено и безнравствено.

Защото постави на друго място акцентите на литературоведското четене и в разбирането за литература, писател, творчество.

Допусна се, че да си литературовед не е необходимо чак толкова да притежаваш вкус, чувствителност, усет, любов към словото, щом си усвоил „научния” метод и умееш да го прилагаш. Няма обаче значение върху какви писатели го прилагаш. Все едно е дали са големи, посредствени или бездарни. Брой сричките и звуците и вече си структуралист.

За зла участ обаче този метод навлезе в университетите, а също и в училищата.

Там започнаха да учат литературата по същия начин, по който се учи физика, химия или математика. Т. е. като наука. И непременно „точна”.

Мнозина се увлякоха по тази глупава илюзия и нанесоха тежки поражения и на литературата, и на литературознанието, но най-вече на образованието и изучаването на литературата в училище.

Структурализмът бе преходът към постмодернизма и разпада на литературата и езика.

6.
Ще повторя още веднъж, защото е важно, че за да четеш като литературовед, е необходима подготовка, познания върху историята на литературите, теоретични знания, естетически вкус, високи и надеждни критерии, умение да пишеш добре.

Това умение произлиза от останалите предпоставки за литературоведското четене.

Самото литературознание е литература, но и наука. Съчетанието е сложно и изисква винаги да се намира точната мяра между двете, а не да се извежда напред едното за сметка на другото.

Тогава и четенето е невярно и не открива красотата на словото.

Вярното и проникновено четене отваря възможност да изработиш собствен поглед върху литературата и идея за литературната история.

Това става, разбира се, постепенно, с натрупване на знания, със задълбочени анализи. Но без идея за националната литература и нейната история е невъзможно да четеш така, че да откриваш, разгадаваш и разбираш истината.

Тогава ще повтаряш само вече казаното от други или ще се въртиш в кръг около видимото, без да успееш да кажеш нещо ново и оригинално.

И все едно, че повече не четеш и препрочиташ, а само коментираш.