САМ

Драгомир Шопов

САМ

Проскърцва тишината. Някой влезе.
Какъв е той, защо сега е тук?
Ще седне ли на моята трапеза?
Не съм ли аз това? Или е друг?

Да, може би съм аз. Но откъде съм?
Познат ли ми е този черен път?
Аз нямам дом. Животът го отнесе
натам, където ангелите спят.

Трапеза казвам. Няма я и нея,
прозорци няма, няма и стени…
Студено е. Несвестен вятър вее
подобно плач на сиротни жени.

Навярно плач във нивата ще расне
и може би ще върже тежък плод.
Но да отхапеш - знай, ще е опасно,
защото той е смърт, а не живот.

Проскърцва тишината. Никой няма.
И мен ме няма. Аз съм само сън.
Ако отнякъде ме виждаш, мамо,
ела да тръгнем двамата навън.

Да стигнем чак до старата ни къща,
до лястовичите гнезда над нас
и всичко да е все едно и също,
каквото цял живот го помнех аз.

Какъв живот! Проскърцва тишината.
И нищо друго - само черен път.
Вървя нанякъде. И все нататък -
за опрощение или за съд.


***
Къде избягаха от мене думите -
разочаровани, изплашени
или от другите напълно неразбрани?
След тях какво? -
Навярно празнотата ще населят
невяра, смут и укор.
А всичко премълчано ще боли с години.
Как искам думите си да настигна!
Ще ме последваш ли,
ще тръгнеш ли със мен?
В една колиба ще се скрием,
ако се уморим от дълъг път.
Поискаш ли -
в гнездо на птица ще заспим.
И там, в съня ни,
може думите отново да се върнат.
Ще се събудя
и ще се опитам да ги спра.
Дано ми стигнат сили.
И ти дано си будна - да ми помогнеш.
Думите със тебе да запишем
във книгата на уморената надежда.


АЛЕГОРИЯ

Остарелият кон на дългите мои години
отдавна избяга от мен без следа.
Навярно е в цветните райски градини,
захвърлил омразната своя юзда.

Свободен, превърнат на устрем и вятър,
забравил как трудно бе тук преживял,
заспива спокоен под звездния шатър
и няма в душата му капчица жал.

В небето не знаят лъжи и камшици.
Там няма команди „Върви!” или „Стой!”
Гнездят си спокойно небесните птици
и няма там кой да те плаши със бой.

Там няма посоките друг да чертае
и с теб да печели в нечестни игри.
Там злият е в ада, добрият - във рая.
На правдата вечният огън гори.

А млечният път все напред продължава
и конят ми скоро ще стигне до там.
Той жив да е в свойта небесна държава
с туй, дето не можех аз тук да му дам.


ПО-БЛИЗО ДО ЖИВОТА

По-близо до живота.
Рибата чевръсто се изплъзва
и от ръцете на рибаря
се хвърля в тихото море.
А щъркелът, ранен и изоставен,
в дома на бедната старица бе спасен
и днес спокоен
из полето обикаля.
Едно хвърчило
към небето се издига,
но скоро,
щом притихне вятърът,
при нас във ниското ще се завърне.
По покрива на мойта къща
някой ходи.
Дали не е гласът ми,
от птица някаква подмамен
да види от високото какво е,
да чуе облаците как говорят?
Там няма нищо, ще се убеди
и в стаята
накрая ще притихне.
Ти спиш сега, любима моя.
Не знам къде си в своя сън -
дали не си се изкачила
до някоя алпийска хижа.
Знам - после по стъпалата
на прогледналото утро
ще слезеш пак при мен.
А вън, в градината,
едно красиво цвете
ще ни разкаже за живота си.
Не го откъсвай,
нека си остане там -
при другите.
Един живот
по-близо до живота.