ГЛАСОВЕ В ТЪМНОТО

Иван Воденичарски

КАФЕ “БЛЯН”

През зимата на 2009 година почина жена ми. Датата на смъртта й беше точно един месец след рождения й ден и един месец преди моя рожден ден. Не зная дали това означава нещо, но след като тя си отиде животът ми силно се промени. С нея в продължение на няколко десетилетия бяхме неразделни и в радостта, и в трудностите. Заедно преживявахме успехите и неуспехите.

Жена ми беше неоценим сътрудник във всяко отношение. Тя винаги намираше точните думи да ме поощри или коригира при необходимост. Затова и след кончината й настъпи срив в творческата ми работа. Може би това беше причина и за рязкото влошаване на зрението ми. Имах глаукома, но  работех самостоятелно с компютъра. Много скоро след като тя си отиде, вече не можех да пиша и чета от екрана. Не помогна нищо за спасяване на зрението ми - нито капките, съгласно лекарските предписания, нито лазерната терапия. Един знаменит професор по очните болести ми предложи операция, но след консултации с друг реших да се откажа. Нямаше какво повече да се спасява.

С големи затруднения се придвижвах по улицата с помощта на бастуна. Накъдето и да тръгна тротоарите бяха задръстени с коли и бях принуден да вървя по платното в непосредствена близост до бордюра. Установих, че от външната врата на блока, където живеех до пресечката на улица “Хемус” бяха 59 крачки. От там до кафе “Блян”  бяха още 109 крачки. Кафето го знаех от по-рано, но никога не го бях посещавал. Просто не обичах да ходя по кафенета. Но след като нямаше къде да се дяна по цял ден, започнах да идвам редовно в него. Посетителите скоро ме опознаха и ме приеха като един от постоянното присъствие. А между тях имаше интересни хора, с които можеше да се водят съдържателни разговори. Един от тях беше например Румен Палийски - запасен офицер от Държавна сигурност, много компетентен по най-различни теми и много внимателен в преценките си за хора и събития. С голямо удоволствие му задавах различни въпроси и винаги оставах удовлетворен от неговите разяснения. Съвсем друг човек беше една личност, когото наричаха Жоро. От самото начало на моите посещения в кафето го чух да говори, че баща му бил генерал от Военната академия и че той самият дълго време е работил в нея. Говореше явни неистини за живота в академията и за нейния началнически състав. Аз много по-добре от него познавах как стояха нещата там, защото бях дългогодишен преподавател в нея. Той обаче говореше уверено с желанието да шашне своите слушатели. Започнах да му възразявам и накрая стигнахме до остър конфликт на политическа основа. Бях забелязал, че той съзнателно изопачава действителността по много широк кръг въпроси особено във връзка с историята на армията и военното дело преди и след 9 септември. В конфликта между нас Румен Палийски винаги заставаше на моя страна, но беше много внимателен, за разлика от мен. Аз лесно се палех и бях безкомпромисен при явните лъжи на Жоро. Особено ме дразнеше фактът, че той, синът на партизанин и високопоставен генерал, заместник-началник на академията, се показваше като злостен антикомунист. Никак не можех да приема за нормално такова дълбоко разминаване между сина и бащата.

Понякога насаме като си мислех за него стигах до извода, че този Жоро си е създал комплекси поради факта, че не е успял да се реализира като баща си, изостанал е силно в образованието си и в служебно отношение в сравнение с него и за това е възприел антикомунистическа линия на своето мислене и поведение. За съжаление в съвременния живот много често се наблюдават подобни явления. Някои  стават дори изменници на идеите и делото на родителите си.

Скоро към нас се присъедини и бизнесменът в оставка Венелин Николов. Беше го закъсал със здравето и затова беше  продал бизнеса си. Но за 20 години като предприемач беше успял да натрупа достатъчно пари, така че се чувстваше спокоен за бъдещето си. При честите си посещения в кафенето бях съумял веднъж да предразположа този бизнесмен да каже нещо за себе си - например как е започнал бизнеса си. Това, което чух, беше толкова неочаквано, че направо ме накара да се повдигна от мястото си.

- Бай Иване, ще споделя с теб, че в началото на 1989 година бях подготвян за първи секретар на Кремиковския районен комитет на партията. Но не станах, защото дойде 10 ноември, след което партията напусна предприятията.

- И какво стана с теб тогава?

- Реших  да се захвана с бизнес. Регистрирах фирма и започнах да произвеждам халва.  Работата тръгна, защото бях единственият производител на халва в София.

- Но как точно започна? Откъде дойде началният капитал?

На този въпрос Венелин не отговори. Вместо това заразказва надълго и нашироко  за своите работници,  за това как самият той общува с тях и как си подбира хората да му вършат работата.

Веднъж  аз му подадох вестника, който издаваше нашата партия. Венелин го взе, погледна го и каза, че ще го чете в къщи.  Но не попита колко струва.

А когато се видяхме на следващия ден, каза, че е прочел вестника от първото до последното изречение и му се сторил интересен.

- Откъде намирате пари да го издавате? Как плащате на редакцията?

- Първия брой издадохме, като събрахме  необходимата за печатницата сума от членовете на партията. Самите ние, издателите, от време на време го дофинансираме  чрез личните си средства. От редакцията никой не получава  възнаграждение. Всички работим само от любов към партията и вестника.

При тези думи  Венелин остана безмълвен. Обичайната му усмивка беше изчезнала от лицето му. Докато аз очаквах все пак нещо да каже, той изведнъж смени темата.

- Бай Иване, ти само с кроасан ли закусваш?

- И кафе - отговорих му.

- Аз с такава закуска  ще капитулирам.

- А каква е твоята закуска, Венелинчо?

- Два сандвича, обикновено намазани с крема сирене и между филиите дебело парче  шунка. За да не ми приседне на гърлото, изпивам по една кана айран. Така до обяд съм  във форма.  На обяд ми стига само едно пиле. Вечерята ми е по-скромна - пържола с две-три кебапчета и една двулитрова  бутилка бира. Лошо е, че въпреки добрата храна  напоследък ми се вдига кръвното и не мога да отслабна. Докторът ми казва да намаля яденето, но аз се страхувам , че ако си легна гладен, няма да мога да заспя.

- Продължавай в същия дух, Венелинчо. Остави ги докторите. Те нищо не разбират.

Венелин  разбра иронията ми  и се намуси. След това си тръгна, а аз започнах да размишлявам  за материята,  от която е изграден организмът на този човек. Сигурно това е много особена материя, с много големи потребности.

За разлика от него кака Фани не обръщаше почти никакво внимание на храната. С нея разговаряхме най-често за младежките й години около 9 септември 1944 година. Обичаше да разказва за бригадирското движение и затова как при строителството на пътя от Княжево за Златните мостове тяхната бригада била посетена лично от Георги Димитров и жена  му Роза. Тя събирала около себе си момичетата от бригадата и дълго беседвала с тях за живота им, за това дали се чувстват притеснени от нещо, имат ли някакви потребности, на които трябва да се отговори веднага. Това, което говореше Фани, напълно контрастираше на съвременната злостна пропаганда срещу Георги Димитров. От спомените й се роди идеята за един от моите разкази в сборника “Сдържана нежност”. След излизане на книгата Фани няколко пъти си я купуваше от мен, за да раздава на близки хора.

Интересни разговори водехме и с Вера. Тя с умиление си спомняше как като деветокласничка била отрядна ръководителка в пионерски лагер. Тогава за първи път усетила любовта - към момче на нейната възраст, също отряден ръководител.

- Не можете да си представите колко чисти бяха отношенията ни тогава. Харесвахме се, а не смеехме да се докоснем. Само се гледахме в очите… Тогава именно прописах стихове.

Вера често вадеше бележника от чантата си и ми четеше стихове, писани през различни периоди от живота й. Макар и несръчни, много искрени стихове.

Срещите в кафенето обаче колкото и интересни да бяха не ме задоволяваха. Изпитвах потребност от други срещи - с непознати хора по повод на книгите ми, отпечатани, но очакващи своите читатели.

Собственичката на кафето Вили разбра това и ми предложи да се обърна към Мира. Сигурно ще се съгласи да ми бъде придружителка срещу някакво възнаграждение. Тя нямала още пенсия, била без работа, а пенсията на майка й не стигала за нищо.

Аз бях забелязал вече присъствието на Мира в кафенето, макар че тя обикновено си мълчеше в ъгъла на заведението. Чувах гласа й само, когато благодареше на някой, който я черпеше. Това най-често правеше Венелинчо, защото искаше да мине за ларж, макар че не пожела да си плати вестника. Мира често получаваше почерпка и от Вера, която си имаше парички, макар че пенсията й не беше голяма. В разговор с Вера научих, че има дъщеря, женена в Канада, а внукът й работел в Перу по проучване на подземни богатства.

Мира охотно прие предложението да ми стане придружителка до трамвайната спирка и обратно до вкъщи. Още на следващия ден сутринта в уречения час се видяхме на входа на моя блок и тръгнахме към спирката. Хванах се за нея с лявата си  ръка. В дясната  носех торбичка с книги и сгъваема масичка.

На трамвайната спирка разгънах масичката и обясних на Мира как да подреди книгите. Така беше поставено началото на взаимоотношенията ми с Мира, които най-напред бяха спокойни и в много добър тон, но с течение на времето започнаха да се усложняват и изострят. Трудно ми е да намеря причините за това. Може би главна роля играеше алкохолът, консумиран от Мира в кафето без никакви задръжки.

ДА ПРОДАДЕШ КНИГА

Като мърмореше полугласно, Мира подреди книгите върху масичката и се изправи в очакване на следващото указание.

- Готово ли е? - попитах я.

- Да - отговори Мира, с леко раздразнение в гласа.

- Ами кажи, нали знаеш, че не виждам.

- Да, и чакам твоите указания.

- Тогава вземи тези 5 лева и ми донеси едно кафе. С остатъка си купи, каквото искаш.

След две минути Мира  ми донесе кафето. Аз й подадох телефона да провери дали е включен, след това я помолих да дойде в дванадесет часа.

Мира изчезна моментално, без да каже нищо. Останах сам на пейката и се замислих, що за характер е тази жена. Все нещо мърмори, отговаря ми троснато, все от нещо е недоволна. Бих се отказал от услугите й, но нямах никакъв избор. Оставаше ми само едно - да се примирявам с обноските й и да следвам своя начин на живот.

В тъмното, което ме обкръжаваше, до слуха ми  достигаха шумовете на събудилия се за делничния живот град: острото стържене на спиращия трамвай, бруталното ръмжене на тежките автомобили, които отказваха да спрат, за да сторят място за преминаване на  чакащите на спирката пътници, наглата музика от леката кола, с която шофьорът искаше вероятно да покаже на целия  град колко е независим от обществото… Когато канонадата отминаваше, долавях ту тихите стъпки на младо момиче, ту почукванията на бастуна на възрастен човек, ту  телефонния разговор на делова госпожа, подвластна на житейските си  проблеми. От време на време на пейката до мен сядаше някой - усещах го по помръдването на седалката под тежестта на тялото му. Мълчах си, обикновено мълчаха и хората, които сядаха до мен, или стояха прави наблизо в очакване на трамвая.  Ослушвах  се и се опитвах да отгатна, дали някой  поглежда към книгите ми. Бавно отпивах глътките кафе и  когато изпразних чашата, се замислих, дали бих могъл да достигна сам до кошчето за боклук. Направих опит да тръгна  към него, който излезе неуспешен. С бастуна си не можах да намеря кошчето и се върнах назад. С големи усилия успях да се ориентирам за пейката и седнах на мястото си. Тогава дочух топлия глас на жената, която беше седнала до мен и ме е  наблюдавала.

- Какво искате да направите, господине?

- Искам да поставя чашката в кошчето.

- Дайте я на мен, аз ще я поставя.

Тя пое чашката, скочи енергично на крака и след малко се върна при мен. Благодарих й, а тя започна да ме разпитва какви са книгите, които продавам.

- Има политически, има и художествени. Кой каквото предпочита, според интересите си. Вие какви книги четете?

- Аз чета различни книги, макар че в къщи имам достатъчно, понякога продължавам да си купувам. Прави ми впечатление, че тези книги са от един и същи автор, ваш приятел ли е?

- Да, мой голям приятел.

- И заглавията са интересни - „Миг от безкрайността”, „Пълнолуние”, „Сдържана нежност”, мога  ли да разгледам една от тях - например „Пълнолуние”?

- Разбира се, заповядайте!

Напрегнато мълчах, докато тя разглеждаше книгата. Надеждата ми, че ще си я купи, растеше. Но в това време се чу приближаващия трамвай и тя остави книгата на масичката.

- За съжаление, трамваят пристигна, но аз ще дойда утре пак. Надявам се да Ви заваря. Вероятно ще си купя някоя книга от Вас. А сега довиждане! - и изтича към спрелия трамвай. Едва успях да й каже:

- Приятен ден, госпожо!

Бях доволен, че дамата прояви интерес към книгите ми. Но бях и леко разочарован, защото отложи покупката за утре. Обикновено така правят хората, които се отказват да си купят книга. Вместо да си кажат направо, че не я желаят, отлагат купуването й за следващия ден. Но може би тази дама наистина ще си купи книга от мен. Стори ми се интелигентна и че говори искрено.

Трамваят замина, останалите автомобили също потеглиха с ръмжене от форсирането на двигателите. След малко на спирката започнаха да се събират нови хора. До мен седна един мъж и веднага поде заядливо:

- Какви са тези книги, бе  мой човек? Що за глупости са това? Какви са тези революции, какъв е този Сталин? Я да се махаш от тука. Ти сигурно и нямаш разрешително да продаваш?

Аз го слушах спокойно, издебнах момента, когато опонентът ми замълча и подхвърлих:

- Господине, тук наблизо е Районното управление на полицията, идете и се оплачете, но не се занимавайте с мен!

- Може и това да направя, но не е там работата. Вие не разбирате ли, че никой няма да купи вашите книги. Кой сега се интересува от революция, от комунизъм и социализъм? Сигурно затова си мислят само дъртаците като теб. Нормалните хора мислят за бизнес, а вие, склерозите, все още бълнувате революции.

- Останете си с Вашето мнение, господине, аз не желая да споря с Вас. Нали не Ви преча да мислите, както искате, да гласувате, за когото си искате. Конституцията дава възможност и на мен да имам собствено мнение…

Не знаех, че срещу мен вече стои млад човек и разглежда книгите.

- Колко струва „Революцията”, попита ме той, без да обръща внимание на дрънканиците на господина.

Младежът си купи книгата, а аз докато вземах от него петолевката, сякаш между другото попитах:

- Вие студент ли сте?

- Да, уча политология и тази тема ме интересува. Вие ли сте авторът, снимката на корицата прилича на Вас.

- Да - скромно отговорих и обърнах  глава към опонента си. Усмхивах се победоносно. Опонентът ядно мълчеше.

Трамваят отнесе със себе си и тази картина от моето всекидневие. Появиха се нови хора. До мен седна майка или може би баба с малко момиченце. Изправих се, за да се разположат по-удобно, докато чакат трамвая. Жената обаче ме помоли да не ставам, защото има достатъчно място, но аз й отговорих, че искам да постоя малко прав, за да си почина от седенето.  Момиченцето пошепна тихо на жената.

- Бабо, тук има ли детски книжки?

- Не, пиленце, тези книжки са само за възрастни.

Гласът на бабата звучеше толкова  младежки, че аз я взех за млада майка. Затова се развеселих от думите на момиченцето.

- Помислих Ви за госпожица - казах  на бабата.

- Не сте първият, който ме взема за госпожица, благодаря  Ви, с малката отиваме на детска градина, тя обича да й четат приказки. Много е любознателна и добричка.

По-нататък се разговорихме за децата и внуците си. За разлика от нея аз имах няколко внучета - две момченца и едно момиче, които ходеха на училище. Двамата споделихме надеждите си, че внуците ни ще израснат добри граждани и ще имат късмет в живота си, защото и децата ни бяха добри. Не бяха богаташи, но имаха достойна работа.

- Само мир да има и властта да не върши глупости - говореше жената и аз почувствах, че политическите й възгледи са близки до моите.

Разделихме се с искреното желание да се видим пак и пак да си поговорим.  Следващият събеседник се оказа  доста особен. След като разбра, че аз не само продавам книгите, но съм и техен автор, човекът до мен категорично отсече:

- Това не може да бъде. Хем не виждаш, хем пишеш книги и в същото време ти си ги продаваш. Не те ли е страх, че ще те излъжат? На хората не може да се вярва. Как се справяш с парите?

- Аз имам доверие на хората и досега никой не ме е излъгал.

- Добре де, но като не виждаш, как пишеш?

- Имам си една много добра сътрудничка, аз диктувам, тя пише, след това чете написаното и поправяме заедно грешките. Доволен съм от нея.

- Да, но като не  виждаш, откъде знаеш, как са нещата?

- Аз виждам нещата отвътре, когато разговарям с хората, не само разбирам какво мислят, но и как изглеждат. Красивите хора мислят красиво и не говорят  глупости. Аз си ги представям по този начин.

Човекът явно остана недоволен от думите ми и си отиде.

Времето за престоя ми на трамвайната спирка, макар и бавно, изтичаше. С приближаването към дванадесет часа денят ставаше горещ и аз започнах да си мисля, че е време да дойде Мира. Не биваше да оставам  на слънце, защото се  страхувах за кръвното си. А и хората на спирката намаляваха. Бях доволен, че продадох поне една книжка - и то тази за революцията.

Мира  дойде навреме и както винаги застана безмълвно пред мен. По-скоро се досетих, отколкото  я чух:

- Да тръгваме!

Подадох й торбата за книгите, тя я напълни и аз сгънах масичката. Потърсих ръката й, за да се  хванеа за нея.

- Къде си? - попитах я, защото не можех да я достигна, а тя вместо да ми помогне, измърмори нещо сякаш  на себе си.

Тръгнахме към пътеката през градинката. Аз бързо усетих, че Мира беше пила. Опитах се да поразведря обстановката, като й разкажа за някои от разговорите си на трамвайната спирка, но тя ме пресече с думите:

- Не ми говори, че съм бясна!

Спрях да й говори, но тя не млъкна, докато не стигнахме до входа на жилищния блок.

На следващия ден не можахме да отидем на спирката защото времето беше лошо. Затова отидохме в кафенето. Мира седна самичка на масата в ъгъла, а аз се разположих на първата маса, където сядах обикновено. Почерпих Мира с водка, а за себе си взех кафе с кроасан. Престоят ни мина доста тягостно, защото в лошото време и посетителите бяха малко. Нямаше с кого да разговарям.

На следващата сутрин се събудих навреме, изпълних всички процедури по сутрешния си тоалет, закусих, изчаках да стане девет часа и се обадих на Мира. Не след дълго тя дойде и ме поведе към трамвайната спирка. Вървяхме и разговаряхме. Утрото беше ведро, макар и прохладно.

Когато останах сам на спирката на трамвая, аз си спомних онзиденшните случки и се размечтах дали красивата баба с внучката няма да се появи пак. Ако е решила да си купи от моите книжки, ще дойде непременно. Или може би, ако е решила да ме види, ще дойде да си купи от книжките.

Трамваите идваха и заминаваха. Хората на спирката се сменяха. Тя пристигна точно, когато най-малко я очаквах. Вече смятах, че няма да дойде. Каза ми добър ден с нежния си глас, седна до мен и ме уведоми, че е минала по-рано за детската градина, за да й остане време да си поговорим.  Била сигурна, че на връщане ще ме намери  тук. Ръкувахме се и тя каза името си - Венета.

Аз слушах гласа й, който звучеше като музика.

След като ми разказа историята на деня си до този момент, тя заговори за книгите ми. Още онзи ден й направили впечатление заглавията, например „Сдържана нежност”. Мислила си за това заглавие и на следващия  ден, когато не се видяхме поради лошото време. Била убедена, че в книгата става дума не само за любов. Какво може да сдържа нежността, съпътстваща дадена любов?  Вероятно това са обстоятелствата, които възникват независимо от влюбените, но с които те са длъжни да се съобразяват.

- Права сте - казах й . - Въпросът е, че както любовта, така и сдържането на чувствата преминават през главите и сърцата на хората.

Докато аз развивах своите размишления пред нея за човешките преживявания във връзка с любовта, тя прочете написаното на гърба на корицата на книгата.

- Впечатлена съм от виждането Ви за отношението между изкуството и реалния живот. Непременно ще си взема книгата и с удоволствие ще я прочета. Ако нямате нищо против ще споделя и впечатленията си пред Вас. Аз съм учителка по литература и обичам книгите. Следя много внимателно и съвременната българска литература. Честно казано, струва ми се, че поезията днес изпреварва прозата. По сайтовете откривам великолепна поезия, докато съвременните повести и романи не ме удовлетворяват. Все нещо им липсва. Може би това са големите идеи,  философските обобщения…

- Съгласен съм с Вас. У мен спонтанно възникна желанието да напиша това, което дълго време напираше в съзнанието ми. В досегашния си живот  връзката ми с  художествената литература беше  като на читател, а не на творец. Когато усетих, че загубвам зрението си, написах първия си разказ. Преди това съм писал и издавал статии и книги на философски теми. Първият ми разказ беше прочетен от няколко души, независимо един от друг, и всички дадоха сходни оценки. Той влезе и в сборник за съвременна българска литература и това ме поощри. В продължение на няколко години издадох книгите, които виждате на масичката. Не съм сигурен дали са хубави. Но продължавам да пиша, защото това е потребност на духа ми. Без писане вероятно ще настъпи срив в цялото ми съществуване. Вслушвам се в  света около себе си, опитвам се да вникна в мислите и чувствата на хората, които срещам, и да пречупя впечатленията си през разбиранията ми за добро и зло, красиво и  грозно. Дано не ви изглеждам като графоман…

- Бъдете сигурен, че няма да спестя критичните си бележки, както и похвалите си. Ще ви кажа честно своите преценки.

По-нататък продължихме да говорим за съвременната литература, за училищното образование, за някои характеристики на подрастващите поколения. И на двамата ни беше толкова приятно, че не усетихме времето, което летеше. Аз много се зачудих, когато разбрах, че Мира стои безмълвна срещу мен.  Дойдох на себе си и я попитах с усмивка:

- Време ли е?

- Време е, но ако искате мога да ви оставя да си говорите още. Искате ли да дойда след един час?

Венета скочи на крака и отговори вместо мен:

- О  не, и аз трябва да се прибирам, да сготвя на мъжа си.

Аз също се изправих и й подадох ръка. Разделихме се, като си обещахме да се видим пак, за да продължим разговора. Венета си тръгна, а аз се хванах за ръката на Мира. И ние си тръгнахме.

Влязохме с Мира в апартамента и тя светкавично се зае да ми подготви обяда. Всъщност трябваше само да сложи в една чиния от манджата, да я стопли в микровълновата печка и след това да направи салата от домати. Всичко стана за пет минути - време, в което аз трябваше да слушам оплаквания за това, че трябва да купува памперси за майка си, че до пенсията й има много време и едва ли ще се справи с разноските…

- Мира! - прекъснах я  - Съчувствам ти, но не трябва да пиеш, това също са разноски, а те нямат никакъв смисъл.

- Не си ти, който трябва да преценяваш това! Аз пия, защото не мога иначе. Целият ми живот е бил ад. Ад е и сега и затова сте виновни вие, комунистите.

- Защо ние? Когато бяхме ние, ти работеше в институт, получаваше редовно заплата и можеше да се пенсионираш спокойно с нормална пенсия. Дойде демокрацията, закриха института ви, ти остана без работа и повече не си намери друга. Просто за такива като теб капиталът не желае да харчи пари. Какво сме виновни ние, комунистите?

- Виновни сте, защото децата ви разграбиха държавата и ние свестните хора останахме на сухо.

- Мира, не си съвсем  логична. Моите деца например не участваха в приватизацията. В нея участваха само децата на част от върхушката, но също така и всички онези, които се писаха дисиденти. Така, че новата капиталистическа класа се формира от изменниците на комунизма и дисидентите, които се бяха продали на Запада. Днес си измамена не само ти, но и истинските комунисти като мен, които вярваха на някогашната номенклатура. Наистина времето, в което живеем, е отвратително. В него потърпевши са честните хора, независимо от това кой какви убеждения  има…

Мира обаче не искаше да ме слуша, прекъсна ме и ми каза, че за всичките й сегашни проблеми са виновни само комунистите и техните копелета.

- Копелета!? - загубих самообладание аз. - Нима аз съм копеле, като син на комунист и нима моите деца са копелета? Ние през целия си живот сме работили честно и никой не е дръзвал да ни обижда по какъвто и да е начин. Как смееш да си позволяваш такива думи за мен и моето семейство?

При тези мои думи Мира се фръцна и почти тичешком напусна апартамента, като затвори с трясък външната врата. А аз останах да се упреквам за загубата на самообладание.

През нощта спах  лошо. Събудих се малко след полунощ и започнах да възпроизвеждам  всяка дума от разговора си с Мира. Часовете минаваха, но не можех повече да заспя и включих телевизора. Заслушах се в някакво предаване по БНТ, повторение от вечерта, което не бях слушал. Някакви историци говореха за близката история на България. Интерпретациите им бяха антикомунистически, злобни и това още повече ме разстрои. Не можех да се обадя по телефона до предаването, защото то беше повторение.

Така дочаках сутринта - в тежки размисли за хората, за съвременния живот в България и за по-нататъшната си работа по книгите.

КРАЖБАТА

Разделих с Мира. Един съсед, който не ходеше на работа, защото гледаше престарялата си майка, се съгласи да ме води до спирките и да ме връща в къщи за същата сума, която давах  на Мира. За разлика от Мира той никога не закъсняваше. Не пиеше, изглеждаше и спокоен и напълно уравновесен човек. Оставяше ме на някоя от спирките в квартала с пожелание за успех и идваше точно навреме да ме вземе.

Но един ден се случи нещо извънредно и страшно неприятно. Бях седнал на спирката на автобус № 9 близо до пощата. Беше 1 юни, петък преди обяд, До пенсия имаше десетина дни, но бях спокоен защото си бях събрал известна сума от продажбата на книгите. Мислех си за сюжета на един от разказите ми, върху който работех.

- Добър ден - прекъсна размишленията ми мъж с младежки глас, сядайки до мен.

Отговорих на поздрава му, а той след малко заговори за книгите ми.

- Вие продавате книги? Интересни ли са? Я, те са от един и същи автор. Може ли да разгледам една книга?

- Разбира се, господине, заповядайте, която искате…

- Например тази -  “Накъде върви историята?”

Господинът запрелиства набързо книгата и накрая насочи вниманието си към снимката на корицата.

- Това май че сте Вие? Много книги сте написали, господине. Браво на Вас. Бих си купил една книга. Тук пише, че струва 6 лева. Струва ми се, че е скъпичка. Ще бъдете ли утре тук да си я купя, защото сега не нося пари у себе си.

- Ще бъда - отговорих аз

Човекът продължи да разглежда книгата и да коментира. Дори се шегувахме относно някои снимки на видни личности в нея.

- Непременно ще я прочета. И след това пак ще си поговорим за нея. Ах, сетих се нещо. Знаете ли, че телефонът ми откача. Изглежда, че сим картата пак се е разлепила. Имате ли някакво ножче да се опитам да го отворя.

- Съжалявам, нямам - отговорих с искреното желание да му помогна по някакъв начин.

- Да имате поне някакви ключове? Може би с тях ще се оправя.

- Имам, разбира се, заповядайте.

Човекът пое ключовете ми и мърморейки си нещо, започна да човърка с тях в телефона си. Но като че ли нищо не се получаваше. Тогава той скочи на крака и тръгна нанякъде.

- Ще ида до колата си да потърся някакъв инструмент…

Тогава нещо ми щракна в главата и аз викнах подире му:

- Чакайте, дайте ми ключовете, пък ходете където си искате!

- Спокойно, сега ще дойда! - отговори мъжът.

Но вместо да се върне при мен, чух как колата му потегли и веднага ми стана ясно, че съм допуснал огромна грешка. Единственият изход беше веднага да затичам и да се прибера вкъщи, но това беше невъзможно. Самостоятелно не бях в състояние да стигна до дома си. Тогава започнах да се надявам по-бързо да дойде Петко, за да ме прибере. Но той не че се бавеше, а просто  имаше доста време до 12 часа. Тогава изпаднах в паника и се опитах да привлека вниманието на някой минувач. Но за беда никой не минаваше. Времето течеше, а аз вече си представях ясно как бандитите влизат в апартамента ми и изнасят каквото им падне: компютъра, радиото, телевизора. Със сигурност към книгите няма да посегнат. Но най-вероятно е да тършуват за пари. Не бяха много, но все пак бях посъбрал за следващата си книга…

Така или иначе времето течеше, а аз безпомощно се въртях около масичката си. В единн момент усетих, че някой сяда на пейката и тъкмо се готвех да му обясня какво се е случило, чух подрънкването на ключове.

- Тук има някакви ключове, да не би да са Ваши?

- Дайте ми ги!

Бързо ги взех в ръцете си и веднага разбрах, че са моите ключове. А човекът мигновено изчезна. Без да продума нито дума. Явно беше, че са си свършили работата и сега ми връщат ключовете - без да ми благодарят и без да чакат благодарност.

Докато трескаво размишлявах за случилото се, пристигна Петко и веднага започна да събира книгите.

- Петко, да побързаме защото стана нещо извънредно! - казах му, силно разтревожен и му обясних какво се е случило. Дори успях да изкажа хипотезата, че това е постановка с цел грабеж.

- Сто процента е постановка! - отговори Петко. - Допуснал си голяма грешка.

Двамата забързахме към къщи и докато вървяхме размишлявахме какво ще заварим у дома. През това време Петко ми обясняваше, че вероятно съм проследяван многократно и бандитите са разучили много добре къде живея, по кое време излизам и по кое време се връщам. Възможно е да имат и съучастник, който добре да познава обстановката в къщи.

Петко беше бивш полицай, дори се беше занимавал и с разследване на такъв род измами и кражби. Беше напуснал работата си заради болната си майка.

- Външната врата на входа ви е отворена като че ли изнасят багаж - съобщи ми Петко и това още повече усили напрежението.

Но се оказа, че някаква почистваща фирма е влязла в мазетата, за да отпушва канализацията на блока. Имало задръстване.

Вратата на моя апартамент беше нормално затворена. Петко отключи, влязохме вътре и той веднага влезе в хола.

- Всичко е на мястото си. Изглежда непокътнато. Само ми се струва, че чантата е преместена. Ти я беше оставил на секцията, а сега е на масичката. Бързо проверявай дали парите ти са там!

Петко ме беше виждал как вадя от чантата пари, за да му давам да пазарува и как оставям в нея пенсията си. Затова съвсем правилно насочи вниманието ми именно към чантата.

Целият разтреперан, отворих чантата и веднага щом докоснах портмонето, в което държах парите си, разбрах: празно е. Наистина в него нямаше никакви пари. Стана ясно като бял ден, че съм ограбен.

- Тук имаше 380 лева. Сега няма нищо! - съобщих на Петко и той със своя следователски нюх веднага обобщи, че целта е била само парите и нищо друго и крадците са знаели точно къде да ги търсят.

- Моето мнение е, че това е постановка с участието на Мира. Тя е знаела, че тук държиш парите и след като я освободи от работа е решила хем да ти отмъсти, хем да се сдобие със средства за съществуване. Вероятно гладува, а като добавим и това, че не може без алкохол, всичко става ясно. Единственото, което не се съгласува с това  мое заключение е, че тя е скарана с всички и няма никакви външни контакти.

- Но при нея живее Диляна, а тя е съвсем друг човек. Нали знаеш какъв номер ми извъртя веднъж?

- Да, Иване. Без окото й да мигне, тя взе парите от теб и не ги предаде на продавача за сиренето. Моментално си ги беше похарчила, та ти трябваше да се червиш пред него. Този факт говори много за нея. Освен това всички в квартала я смятат за непочтена. Знаеш ли, тя наистина е способна да организира кражбата и дори да я извърши.

- Но ако е тя откъде ще знае, че парите са в чантата?

- Сигурно е разпитала Мира и е разбрала от нея. В пияно състояние Мира не знае какво говори.

Двамата вече може би налучквахме какво се е случило. Мира е обяснила на Диляна къде държа парите, а тя е намерила подходящия човек да ме излъже за ключовете.

След като Петко си отиде аз продължих да размишлявам за случилото се. Петко ми беше казал, че няма смисъл да се обаждам в полицията, защото нищо няма да открият. Всичко е извършено така, че полицаите няма за какво да се хванат. Най-много да ме упрекнат за това, че съм дал ключовете си на непознат човек. И да ми кажат, че сам съм си виновен.

Вечерта главата ми не можа да роди нищо друго освен да се обадя на Мира по телефона.

- Мира, здравей, как си?

- Все така, как може да съм!

- Със здравето как си, със самочувствието. Настроението ти как е? Нещо да ти се е случило?

- Нищо особено няма. Благодаря ти, че се обади. Лека нощ.

Разговорът ни приключи, а у мен се породи съмнението, че Мира изобщо не е в течение на случилото се. Както много често досега започнах да изпитвам жал към нея и в същото време ме хващаше яд, че е толкова неразумна и че до такава степен е изпаднала в алкохолна зависимост. Дори понякога ми се струваше, че е зависима не само от алкохола, а и че се дрогира. Но бързо отхвърлих тази мисъл, защото дрогата изисква много пари, а тя със своята социална пенсия не можеше да се изхранва, нито пък да плаща каквито й да е сметки. Виж, от когато в дома й влезе Диляна, не гладуваше толкова много. Но самата Диляна нищо не работеше, а разполагаше с пари. Откъде ги има? От любовниците си? Може би, но дали бяха достатъчно? Случаят с мъничката сума за сиренето, която завлече от мен показваше, че е склонна и на престъпление. Най-вероятно е подвела Мира да й разкаже къде държа парите си и след това с някой от любовниците си е скроила постановката за кражбата и я е извършила. Елегантно и безцеремонно.

Какво ми оставаше повече да направя? Нищо! Може би само това да кажа на сина ми да смени патрона на вратата на апартамента. Но как да му разкажа за случилото се? Той какъвто е избухлив и припрян, кой знае какво може да направи. Никак не ми се искаше да влизам в кавга с него, а и той да вдига шум в махалата около този случай.

След дълги колебания най-после измислих какво да му кажа.

- Мишо, - казах му. Сетих се, че често Мира забравяше да ми върне ключовете, когато си отиваше и ми ги връщаше на следващия ден. Страхувам се, че може да  е направила дубликат? И дали сега, когато съм я разкарал няма да се опита да ми отмъсти по някакъв начин.

Както очаквах Мишо се ядоса и се закани, че ще отиде при Мира и ще я нафуряса. Но аз го посъветвах в никакъв случай да не прави това. Ами да смени патрона на вратата.

Послуша ме и животът ми отново навлезе в обичайното си русло. Измина новата седмица, а в събота на 8-ми Петко успя да уреди в пощата да ми дадат пенсията по-рано.

В неделя ми дойдоха на гости Ана и Дора Папаниколау. Те бяха близки не само с мен, а и с Петко. Даже Петко беше станал много по-близък от мен, макар че аз ги познавах от близо 25 години. Той просто съумя бързо да се сприятели с дъщерята, да спечели нейното доверие, защото й помагаше във всекидневието. Майка й Ана често ходеше до Солун да урежда сметките от наемите, които получаваше за имотите си. Бях забелязал, че Петко много не я обичаше и често ми говореше против нея, че се опитва да го командва чрез дъщеря си и да му възлага работи като на обикновен прислужник. Неговото недоволство от Ана ставаше все по-голямо, даже на моменти се превръщаше в истинско озлобление към нея.

- Тя е лоша жена, Иване. Напоследък започна да изпраща много малко пари, с които Дора не може даже да се храни, камо ли пък да си плати наема.

Така или иначе в неделния ден и тримата ми бяха на гости и започнахме обичайния разговор за политиката  на Европейския съюз и на България и Гърция. Те живо се интересуваха от политиката, защото бяха активни членове на Гръцката комунистическа партия. Доколкото ми беше известно, дори майката на младини по време на диктатурата на военната хунта е била и в затвора. Тя беше израснала много в очите ми не само по тази причина. От нашите разговори аз разбирах, че тя е наясно по важните идеологически проблеми на нашето време. Даже повече от дъщеря си Дора, чието основно занимание беше специализацията по диригентство в Софийската консерватория. Затова злословията на Петко по адрес на майката ми бяха неприятни и често му възразявах. Но той беше станал непримирим в това отношение.

В хода на нашия разговор в неделния следобяд аз подхвърлих, че в петък са откраднали парите ми от апартамента. Петко веднага излезе, като каза че отива да купи кафе, а ние преминахме на друга тема. Когато Петко се върна, обсъждахме възможностите Дора да дава частни уроци в София по пиано и евентуално да формира група за хорово пеене.

След като си похапнахме от сладкиша, който бяха донесли и изпихме кафето гостите си тръгнаха.

Но на следващия ден Петко дойде при мен с внезапно решение: скъсва напълно и завинаги отношенията си с Дора и Ана, с мен и партията. Обясни мотивите си по следния начин:

- Те ме обвиниха, че съм откраднал парите ти. Затова аз повече не желая да имам нещо общо с вас.

- Но това са ти казали те. Аз не съм ти казвал нищо подобно. Изобщо не съм допускал, че ти си способен на такава гадост.

- Аз не зная какво сте си говорили, когато отидох за кафе.

- Говорихме си за съвсем други неща - за заниманията в консерваторията на Дора. Ана през цялото време мълчеше.

- Не ти вярвам, Иване. Вие сте се договорили да обвините мен. Искам само да ти кажа, че Ана е престъпна жена.

- Не съм забелязал такова нещо. Тя се грижи за дъщеря си като истинска майка…

Но Петко повече не искаше да ме слуша. Стана и си отиде. Аз останах насаме с въпросите и съмненията си. Като че ли всичко се обръщаше срещу Петко. Започнах да си припомням най-важните моменти от нашето познанство. Той беше чувствително по-млад от мен и не го познавах добре. Познавах баща му, дори бях работил в негова охранителна фирма. Но от Петко нямах никакви впечатления. Той пръв ми се обади на трамвайната спирка. Представи се кой е, кой е баща му и пожела да работи за партията. Отговорих му, че нямам нищо против, след което той, каза че ще ми се обади допълнително, за да се разберем какво да прави. Проведохме още няколко такива срещи, при които той все отлагаше началото на членството си в партията. Но когато все пак реши да напише молба за членство, отново последва някаква пауза. Уж стана член, но на практика не поемаше никакъв ангажимент. Цялото му досегашно членство се състоеше от празни обещания и никаква работа. Впрочем, имаше множество приказки по адрес на едни или други партийни дейци. Недоумявах защо непрекъснато ми говореше против някои от тях.

Случи се така, че той беше дошъл при мен, когато на трамвайната спирка пристигнаха Теодора и майка й да се видим. Тогава тръгна с нас и всички пристигнахме в къщи. Теодора пожела да отиде за кафе и той тръгна веднага с нея. Забавиха се повече отколкото беше нормално. Ние с Ана дори бяхме започнали да се безпокоим. Когато все пак се прибраха веднага усетих, че между тях има вече някаква връзка. По този начин Петко стана приятел с майката и дъщерята и започна да им помага при решаването на техните проблеми, свързани с пребиваването им  в София.

С течение на времето разбрах, че Петко беше имал близки отношения и с Деси - жена с психично разстройство. Беше се отказал от нея, след като се свърза с Дора и Ана. Обстоятелствата ми дадоха да разбера, че познава много добре и Ирина, която живееше сама в огромен апартамент близо до трамвайната спирка и която също имаше някакви психични проблеми

При нашето общуване Петко често си позволяваше да дава крайни негативни оценки на хората, които посещават двете кафета на улица “Хемус”. Изобщо преценките му за хора и събития се отличаваха със съществени неточности, понякога силно тенденциозни. От определен момент той все по-често говореше срещу Ана, обвиняваше я, че нарочно дава на дъщеря си лекарства, които влошават нейното здравословно състояние. Това ме принуди все по-рязко да възразявам на неговите твърдения..

За мен бяха неприемливи и характеристиките, които правеше за Мира - че била известна в квартала като много лека жена, която била готова да легне с всеки за една водка. Навремето се била развела защото мъжът й я заварил “на калъп” с друг мъж. Мира често ми бе говорила за себе си и от нейните думи бях останал с убеждението, че тя е жена  напълно безразлична към мъжете. Петко обаче най-спокойно си съчиняваше небивалици по неин адрес. Към момента на кражбата вече бях напълно загубил доверието си към него. Въпреки това не допусках, че беше способен на престъпни деяния. Смятах, че евентуалните неблагополучия в отношенията с някои хора се дължат просто на лошия му характер и неумението му да общува. Ана обаче в преценките си за него беше стигнала до много по-сериозни и дълбоки заключения. Права ли беше? И сега не мога да бъда сигурен в това. Не мога да допусна, че той Петко е паднал толкова ниско, че се е превърнал в долнопробен крадец.

Но фактите се оказваха безспорни. Петко се стремеше да се възползва от тежкото положение на някои хора в квартала и изглежда с такава мисъл в главата си се е сближил и с мен, както и с Дора. Безспорен е и фактът, че от мен бяха откраднати пари - не малка сума, която събирах за следващата си книга. Той точно знаеше къде се намират парите…