ТРЕВОГА
превод: Николай Тодоров
ТРЕВОГА
1
Все работа до изнемога -
извозваха пшеница, ръж.
Сърцето тръпнеше с тревога
ту в хлад, ту в жар, но като мъж
с несподеленото вълнение
безмълвно чаках аз Христа.
Все дебнеше ме нетърпение
в отколешната ми мечта.
Недавна тайно споделиха,
че ще си дойде пак Христос.
Талиги скърцаха, превиха
гърба животни като мост,
че спешно возеха овеса
на върволица от хармана
и гледах равнодушно-весел:
преживят свойта златна слама -
пък стих за тях редя унесен.
2
Внезапно днес се вдигна призив
през тъжния молитвен час -
в тревата, с оросени ризи:
„Щом падне нощ, ще дойда аз…”.
И всичко вкъщи се сговори,
тъй както бяхме по палта,
с галошите си за калта,
прозорец бързо се отвори…
Смарагдово луната блесна
и озари цял куп колиби,
и призив крепък се разнесе -
клепало звънна за поличби.
„И минаха там разни хора” -
реди работникът притичал.
А пък с фенерите нагоре
и тайна, бляскаща в очите,
излязохме и хлад ни стигна
с луната алена в степта.
А куче, вързано с верига,
залая, зазвънтя в нощта.
Фенерите ни са в ръцете
по-бледи… Никой не отвърна.
Зората кървава въззе се
пред слънцето, на път поело -
единствен стана да я срещне,
разбуден в утрото, петелът.
1903
——————————
ЗАБОТА
1
Весь день не стихала работа.
Свозили пшеницу и рожь.
Безумная в сердце забота
бросала то в холод, то в дрожь.
Опять с несказанным волненьем
я ждал появленья Христа.
Всю жизнь меня жгла нетерпеньем
старинная эта мечта.
Недавно мне тайно сказали,
что скоро вернется Христос…
Телеги, скрипя, подъезжали…
Поспешно свозили овес.
С гумна возвращался я к дому,
смотря равнодушно на них,
грызя золотую солому,
духовный цитируя стих.
2
Сегодня раздался вдруг зов,
когда я молился, тоскуя,
средь влажных, вечерних лугов:
“Холодною ночью приду я.”"
Всё было в дому зажжено…
Мы в “альтах осенних сидели.
Друзья отворили окно…
Поспешно калоши надели.
Смарагдовым светом луна
вдали озаряла избушки.
Призывно раздался с гумна
настойчивый стук колотушки.
“Какие-то люди прошли”,-
сказал нам пришедший рабочий.
И вот с фонарями пошли,
воздевши таинственно очи.
Мы вышли на холод ночной.
Луна покраснела над степью.
К нам пес обозленный, цепной
кидался, звеня своей цепью.
Бледнели в руках фонари…
Никто нам в ночи не ответил…
Кровавую ленту зари
встречал пробудившийся петел.
1903
Серебряный Колодезь