Никола Инджов

Не от днес, не от вчера, а още от началото на миналия век почти всички президенти на САЩ са поставяли анексията (присъединяването) на Куба между приоритетите на своята политика. Томас Джеферсън заявява през 1805 година, че в случай на война с Испания САЩ ще завземат острова заради стратегическата защита на Луизиана и Флорида. Джеймс Медисън подмята през 1810 година, че географското положение на Куба обрича нейната държавна самостоятелност. Бъдещето на Куба е директният повод, породил знаменитата “доктрина Монро”, формулирана от президента Джеймс Монро през 1823 година. Тя установява “политиката на зрелия плод”, т.е. всички действия на САЩ трябва да заставят Куба “да падне в ръцете им”. В международен аспект доктрината издига тезата “Америка за американците”, според която никоя европейска държава не може да се бърка в американските работи. САЩ могат… Което само в средата на нашия век направиха в Гватемала, в Доминиканската република, в Панама, в Гренада…
Известно е, че който владее Куба, той разполага с Мексиканския залив, а който разполага с Мексиканския залив, той контролира устието на река Мисисипи. Мисисипи е големият исторически и стопански път на хора и товари от Охайо до Ню Орлиънз. Това е гигантската равнина, която произвежда 90 на сто от селскостопанската продукция на САЩ и където е съсредоточена демографската енергия на страната.
Последните президенти на САЩ продължават действията срещу Куба на първите. Джон Кенеди призна своето лично участие в агресията на Плая Хирон през 1961 година. Джеймс Картър и Джералд Форд, общо взето, бяха на нивото на един сенатор от щата Мейн, който бе издекламирал пред американския Конгрес следното: “Можем ли да позволим островите Пуерто Рико и Куба да преминат в ръцете на опиянени от свободата хора?” Ричард Никсън откри наново Китай за САЩ, но на свой ред закри Куба. Роналд Рейгън се опита да използва Куба като разменна монета в алъш-вериша с рухващите социалистически страни и донякъде успя. Джордж Буш допусна поправката на сенатора Торичели към закона за налагане на неотменими санкции срещу дръзналите да установят някакви бизнес контакти с Куба. Сега на Бил Клинтън му предстои цялото “кубинско минало” на американските президенти… В частност, той трябва да предопредели събитията около военноморската база на САЩ в Гуантанамо, която трябва да бъде освободена и предоставена на Куба като нейна изконна територия.
Тази двестагодишна война днес продължава с повече европейски съюзници на страната на САЩ, някои от тях – неволни. Съюзниците се появяват, защото в същата стара-прастара война се откриват нови аспекти – идеологически.
Пример за това е опитът марксическата философия да бъде представена единствено като класово-партиен подход към живота. В един особен момент към Куба бяха насочени и отрицанието, и иронията на повърхностни и услужливи обществени прослойки. Сякаш те никога не са знаели или пък днес съзнателно забравят, че развитието на кубинското общество се осъществява преди всичко под напора на забележителна национална доктрина. В нея е концентриран приноса на всички кубински поколения, сред които има естествено и марксисти. Олицетворение на тази национална доктрина е поколението на Фидел Кастро, което на 26 юли 1953 година възвести новия етап на кубинската борба за промени в политическата и икономическата структура на страната. Трябва впрочем да се знае, че в Куба е имало една-единствена революция – тази, която започна през 1868 година като националноосвободителна под предводителството на Карлос Мануел де Сеспедес и победи като социалистическа на 1 януари 1959 година под лидерството на “брадатите въстаници” Фидел Кастро, Камило Сиенфуегос, Ернесто Че Гевара.
Какви ли не средства използваха САЩ в двестагодишната своя война срещу Куба! И преки военни намеси (1898 и 1961 година), и диверсионни акции (от 1959 година до наши дни), и контрол чрез подставени правителства (на Прио Сокарас, на Херардо Мачадо, на Фулхенсио Батиста), и постепенното превръщане на Куба в неоколония (чрез финансовите монополи), и санкции на международно ниво (изключването на Куба от организацията на американските държави), и налагането на безмилостна икономическа блокада, която остави страната в своеобразен ледников период.
Странно ли е тогава, че в националната доктрина на кубинците много от опорните точки са срещу непрекъснатата и многообразна агресия на САЩ? Чудно ли е тогава, че техният патриотичен вик е “Родина или смърт!”?
Неволното съюзничество със САЩ във войната срещу Куба е деликатен проблем. Но той съществува. Съществува и за нас, българите.
В атмосферата на взаимното социалнополитическо опознаване между нашите народи възникна един силен и малко неочакван фактор. Този фактор се оказа почти еднаквата историческа съдба. И българите, и кубинците бяха страдали от вековни чужди робства – насилствени отрицания и херметични ограничения на прогреса. И българите, и кубинците бяха развили националните си възраждания като преход към въоръжена борба за свобода и независимост. И българите и кубинците завоюваха държавен суверенитет в момент, когато в основите и на двете нации се долавяха първите трусове на социалните земетръси.
Историята предопредели изглежда и близостта, която се установи между българи и кубинци в продължилото близо три десетилетия българо-кубинско сътрудничество във всички области на икономиката и културата. Хиляди български научно технически специалисти работиха за възраждането на Куба тогава когато тя бе наричана от целия свят “Остров на свободата”. Незабравими приятелства останаха в хрониките на това сътрудничество, бяха заложени много прекрасни идеи, които недалновидно бяха пресечени.
Всичко това заради пропагандната илюзия, че войната уж се води против режима на Фидел Кастро. Всъщност тя нанася удари на целия кубински народ, на неговите морални и културни излъчвания, на неговите връзки с други народи.

1993