Димитър Хаджитодоров

Не стреляйте по белите лебеди!
Б. Василиев

Беше преди години в Несебър.

Децата бяха малки и още се държахме за ръце.

Разглеждахме крепостта и църквите в стария град и спирахме да починем край вятърната мелница на провлака.

Морето проблясваше като натрошено стъкло. Чайките се полюляваха в такта на вълните. Два лебеда, изящни като платноходки, бавно плуваха в залива. Красотата им придаваше особено очарование на пейзажа. Ние разказвахме приказката на Андерсен за грозното патенце и то стана любим герой на децата ни.

В утрото, когато трябваше да се завърнем обратно у дома, станах рано да подишам за последен път морския въздух.

Слънцето блестеше над покривите и лъчите му се отразяваха в морето. Синият простор мълчаливо се отърсваше от дрямката. Наоколо нямаше жив човек.

Слязох до провлака и изведнъж почувствах, че нещо не е на ред. Брегът бе пуст, а във водата, кой знае откъде, се полюляваха бели пухчета. Огледах се, за да проследя пътя им и изтръпнах.

Недалеч, върху голям камък, лежеше убит единият от лебедите, окървавен, с откъсната глава. Белият пух падаше от него, като люспи на погинало растение. Стори ми се, че виждам петна кръв върху пясъчната ивица.

Вторият лебед бе изчезнал. За няколко минути нечия безсмислена прищявка бе унищожила най-красивите обитатели на крайбрежието.

Отпътувахме същия ден и едва у дома казах на съпругата си какво се бе случило.

Две-три години по-късно отново почивахме в Несебър, но никога не видяхме други лебеди в залива.

Не разказвахме и за грозното патенце, нито пък споменахме пред децата си за ужасяващото злодейство. Те узнаха за това много по-късно, когато пораснаха.