интервю на Лияна Фероли

Христо Красин: Първо всестранната образованост, а след това и тясната специализация - това е пътят за нашия народ

Родопският писател Христо Красин, автор на 12 книги, е разказвач със своя специфична характерност и образност, с оригинална тематика, събираща в едно народопсихология и криминално-приключенски похвати. Словото му е колоритно, запомнящо се, защото извира от дълбините на народния говор. Христо Красин е роден и израснал в родопското градче Ардино. Прописва още през далечната 1968 година, когато в. „Нов Живот” публикува първия му къс разказ и така започва дългия му път в литературата, журналистиката, издателската дейност. Следвал е в Софийския университет „Климент Охридски” във факултета по Славянски филологии. Дълго пребивава и работи в София, но вече живее в родния си град. Бил е кореспондент и сътрудник на множество периодични издания. Автор е на книгите „Аленото дуло”, „Среднощен косач”, „Люта вода”, „8.8 по Рихтер”, „Китайско мръсно”, „Вехтинската куртизанка”, „Моята балканска история”, „Съкровищата на Вълчан войвода”, „Вълчан войвода и златото на Рим”, а съвсем наскоро издаде и третата част „Вълчан войвода и диамантите на султана”.

Красин е уверен, че всяко историческо време ражда своите исторически „потребности”. И макар, че в трилогията му за Вълчан войвода има много кръв, много разруха, брожение, той е убеден, че точно такива екстремни неща са водили и водят до кардинални поврати в историята. Но в края на третата част от трилогията за Вълчан войвода се появява и надеждата за по-добро. Дори нещо повече, още след „Коланджа” писателят-провидец изрази увереност, че сринатият напълно дух на българина ще се повдигне от един нов водач, „Войвода”, който Небето ще изпрати за тази цел.

В третата си част на сагата за Вълчан войвода писателят обещава да разкрие още много тайни познания, свързани със Странджа.

- Христо, първо смятах да напиша някакъв отзив за новата ти книга „Вълчан войвода и диамантите на султана”, но после реших, че никоя „рацензия”, като едно субективно мнение, не може да предаде универсалното послание на нещо толкова неподръжаемо характерно и индивидуално, каквото е твоето творчество. Но тъй като интервюто, като разказ от първо лице, може най-добре да разясни неговото случване, те моля да споделиш как ти определяш книгата си?

- Да правиш характеристика на собственото си творение, е не само нескромна, но и малко трудна работа. Главно защото и аз самият не съм се отдалечил достатъчно от времето на създаването на романа, тоест все още всичко ми е „топло” и „прясно”.

Поради това, навярно, няма да съм достатъчно обективен, ще бъда пристрастен. Но най-общо смятам, че книгата е повече историческо четиво, отколкото иманярско. По същия начин гледам и на предходните ми две книги за Вълчан…

Такъв е подходът на поп Мартин в дневника, сякаш целта му е не толкова да опише къде четата е заравяла отнетото от поганците злато, а да предаде личната си болка и теглото, което носи народът ни в условията на това тежко, изнурително иго…

Това е и основният ми мотив да реша да преразкажа дневника на свещеника, като само подобрявам в някаква степен художествеността на неговите текстове, правя го по-четивен, по-близък до днешния човек….

- Знайно е, че в актьора, в писателя живеят много персонажи, носи също и богати потенциални възможности за изразяването им. Но аз недоумявам как успяваш да влизаш и излизаш с такава лекота в лексиката и на хайдутите в твоите приключенски текстове, и в тази на съвременните аутсайдери, и на силно духовните ти и рамантични герои в „Коланджа”. Тази дарба ли прави най-вече от автора голям творец?

- Смятам, че дарбата не може да се разчленява на елементи или да се дели на видове. Убеден съм, че първо тя е даденост, която идва от дълбините на вековете, от времето, когато е имало пророци и пророчества, когато човекът е знаел много повече за себе си и за света отколкото знае днес. И когато хората свободно са общували с боговете си…

Творческата дарба е спътник на човешката душа, но не всяка душа си има такъв спътник… Представете си Земята, която има своята Луна… Така е и с таланта. Казаното до тук е само първопричината за наличието на дарба…

Ако това условие е налице, оттам нататък следва прочитът на огромен обем от всякаква литература, разбира се, преобладаващо художествена…

Без това второ условие, но не като второстепенно второ, а като поредно условие, даровитият изначално човек не би могъл да натрупа нужното лексикално богатство.

Не би могъл да развие и въображението си, а без тях дарбата е безсмислена… Тя просто няма как да се прояви. Богатият словесен запас предполага и силно развито въображение…

Така талантът има възможност да влиза в „кожата” на всевъзможните си персонажи и да говори с типичния за тях език… Така всъщност се създава качественият художествен образ, смятам аз.

- При това пълно вживяване, разтваряне в другия, в ролята, в персонажа на някоя книга, творецът остава ли си той самият, със своята автентична природа, или стига до колективната, архетипна душа, живееща във всеки един от нас, обаче, без да го подозира?

- На този въпрос отговорих донякъде чрез отговора на предишния. Архетипната душа е тъкмо тази, която носим още от Сътворението, от пророческите времена, но за да я усетим, за да влизаме в нея в дадени моменти, са нужни огромни познания.

А познания се придобиват с прочит на много, много литература и разбира се с много опит, житейски опит… Само с мечтания не става. Но дори и за мечтанията, за да бъдат красиви, са нужни познания…

- От всичките ти текстове за четници, хайдути и войводи си изградих представа, че точно ти си прототипът на така колоритния войвода - поп Мартин. Доколко съм права?

- Възможно е със средновековния отец да имаме близка душевност. Поп Мартин, въпреки шеговития си нрав, е една трагична личност, която носи тежестите на времето си в цялата им съвкупност.

Трудно ми е да кажа кои от образите в неговия дневник са по-пленителни. Мисля, че всички те са един трагичен букет от светли лица, който носи цялата печал на онези изгубени за народа ни времена.

- И любуването, и хортуването, и пийването на хайдутите е било по-различно, като каквито са те… А това може да се опише с такива тънки нюанси само от някой, който вече е бил като тях в минал живот. Оттам ли ти е познато?

- Оттам…

- И да не би да си събудил в себе си по този начин тази автентика, тези спомени от записките в дневника на поп Мартин? Или от негов препис?

- След като направих препис на автентичния дневник на поп Мартин, периодично започнах да се улавям, че често мисля като свещеника. Дори на моменти започнах да употребявам вино точно като него. И всичко това главно сутрин, след като се събудех.

Сядах веднага да пиша и имах постоянното усещане, че това, което пиша, вече съм го и преживял, може би в сънищата си…

Бедата е в това, че в такива моменти изпитвах влечение не само към писането, но и към виното и, вместо павурчето на поп Мартин, тичах на терасата и потапях глава в бъчвата с моето си вино, виното, което аз си правех.

След като се насмучех от пенливия еликсир, се връщах към дневника на отеца и прелиствах страниците му, описвах историите му.

В даден момент дори преместих писалищната си маса по-близо до бъчвата. Така по-бързо можех да се потапям в нея, когато се случеше да изпитам такава нужда.

- Не зная дали се шегуваш, но звучи много колоритно. Също не знаех, че неизменно стоящото в пояса на поп Мартин павурче с гроздов елексир може да се затъжи за свещеника, а не само обратното… Хайде, това да се е отнасяло за коня му, разбирам, но другото…

- Моля те, аз го изпитах на гърба си. Но вместо с павурче, както споменах, случи се с моята бъчва. Когато влизах в нея да гася жаждата си за вино, усещах колко много се е затъжила тя за мен.

Слава богу, че приключих с третата книга. Сега изпитвам сякаш боязън да продължа с четвъртата - страх ме е да не се впиянча. Но в името на добрия, предан и любознателен читател, ще го сторя…

- Описаните от теб укривания под земята и в скалите съкровища от хайдутите говорят и за едни много тайнствени ритуали, свързани с числото 40, с курбаните и т.н. Траките пък ги заравяли най-често на границите им с чужди териториални владения, дали пък не са имали и някаква охранителна „роля”?

- Заравяните съкровища били „наричани” по определен начин, за да изпълняват дадени функции. Но това ще стане ясно в следващата книга за принцесата Бастет в Странджа планина и Вълчан войвода…

- Не може, си мисля, ей така, буквален да е този ненаситен стремеж към златото, към диамантите… Явно, си има и някакво символично значение…

- Не символично, а чисто практическо значение има заравянето на съкровища на определени места. Но това ще стане ясно по-нататък, където ще се разкрие, че част от книжнината на изгорялата Александрийска библиотека, заедно с други материални богатства, се крият в Странджа, а духът и божиите стражи на Бастет ги охраняват…

- Хайдутите не са ли се надявали доста наивно, че взетото от поробителите ще отиде за обновлението на свободната родина. Или част от тези златни съкровища, наистина, са послужили за такива цели?…

- Такава е била мечтата на Вълчан, а и на част от другите хайдути, шетали в други моменти на робството из родните планини.

- И накрая, не мога да не те попитам за препратките на някогашното към днешното „хайдутство”? И през къде минава правият, спасителен път, за нашия народ, за нашата страна?

- Образованието, първо всестранната образованост, а след това и тясната специализация - това е пътят за нашия народ.

Само при такова условие не биха се появявали такива пародии на управляващи, каквито, за жалост, са днешните.

- Даваш малка подсказка в края на книгата си, че една от неговите посоки води към Странджа и към съхраненото там божествено познание, много по-скъпо от златото и диамантите…

- ……

- Обещаваш, че следващата книга от приключенската ти сага ще се казва „Бастет, златната богиня на Вълчан войвода”. Поне една апетитна „хапка” от нея?…

- Вече се „изтървах” за Александрийската библиотека… Но ще стане дума и за една малка каменна плоча-скрижал от тези, които са били в кивота, в който евреите полагали „божиите послания”.

Те са донесени от Мойсей, слизайки от планината Синай, след четиридесетдневното му общуване с Бога.

- И съвсем накрая: Ново „четничество” ли ни е нужно днес и изобщо с оръжие, с воюване, или със знание и ново съзнание, се променят нещата към по-добро?

- Ново съзнание, нов морал! Макар че опропастеният „морал” най-трудно се променя у човека. Но… Господ да ни е на помощ! Добре, че хората не знаят какво ги чака…

- А ти знаеш ли?

- ……