С ПРИСКЪРБИЕ СЪОБЩАВАМЕ

Aнгел Христов

В осем без пет часовникът иззвъня пронизително. Беше от старите, с пружина, върху корпуса му имаше камбанка, а в нея чукче, което издаваше нетърпими звуци.

Трябваше да го сменя отдавна, но някаква емоционална връзка го пазеше по необясним за мене начин. Освен часовникът не изхвърлих и стария грамофон, който се навиваше с вече ръждясал лост.

Отдавна не го ползвах, но огромната му фуния, от която трябваше да излитат великолепните мелодии от старите плочи, винаги ме впечатляваше.

Беше изработена от някаква сплав, защото, въпреки десетилетията, по него нямаше и сянка от потъмняване.

Отбелязвам тези подробности заради стария Сандо, съседът ми от горния етаж. Той също имаше грамофон и за разлика от мен го използваше всяка вечер от осем до девет часа.

Звуците от него наподобяваха ту дразнещо хлипане, ту виене заради отслабената пружина и глухия си собственик. Старият Сандо беше глух като пън, но в замяна на това се изявяваше като любител на старите песни от петдесетината си грамофонни плочи от миналия век.

Другите съседи също се оплакваха от постоянните концерти, но от това не произтичаше нищо. Бяхме се срещали със Сандо, бяхме разговаряли за любимото му занимание, неприемливо за нас, но той не се отказваше от установения си начин на живот и всяка вечер повтаряше една след другите песни, които мислеше, че харесва.

На последния етаж живееше лекар - специалист по уши, нос и гърло. Един ден той завлякъл стария Сандо в кабинета си, за да установи уврежданията на слуховите му органи и се отчаял, тъй като те били повредени непоправимо.

В същото време съседът от първия етаж в съседния вход, инженер по професия, го принудил да ремонтира грамофона му, но и той се отказал, машинарията била твърде стара, за да подлежи на поправка.

Така живеехме години наред, изтърпявайки жаловития концерт на стария Сандо всяка вечер от осем до девет, стискайки устни и надявайки се един ден или грамофона му, или самия той да сдаде Богу дух, срамувайки се от егоистичните си помисли.

Но нищо такова не се случваше. И нищо чудно, старият Сандо не само не остаряваше, но и внезапно се подмлади, в дома му се появи жена, вярно, възрастна като него, но все пак жена, с чувство за такт.

Предположихме, че нещо ще се промени. Човек е склонен да вярва в доброто. Надявахме се жената да го вразуми, да изхвърли повредения грамофон и наоколо да настъпи приказен мир, без мяукането и стърженето на надрасканите плочи и изтъпената игла, несменяна никога.

И сгрешихме, оказа се, че жената също е глуха или поне не обръщаше внимание на концертите, изнасяни от все още неразпадналия се грамофон на стария Сандо.

Това беше последната капка на търпението ни. Решихме да организираме среща с новото семейство. Надявахме се на разума на жената и вярвахме, че поне един от двамата ще ни разбере.

Речено - сторено! Разговорът ни не продължи дълго. Старият Сандо се нахвърли върху нас, че не обичаме музиката, а новата му жена, старата никой не помнеше, заяви, че изкуството е вечно.

Оказа се, че тя е бивша цигуларка, обичала до безумие музиката и никой не би могъл да й забрани да слуша прекрасните плочи на стария Сандо. На обвинението, че и двамата са глухи, тя отговори достолепно:

- Не ние, а вие се глухи! Музиката се възприема не само с ушите, но и с кожата, с нервите, с устните, ако щете! Истинската музика е трептене на въздуха, звън на ледени топчета, които докосват венчелистчетата на цветята, звъненето на невидимите струни на човешката душа, ако имате такава - добави ехидно жената и демонстративно ни напусна.

След нея си отиде и старият Сандо. Жена му беше казала всичко, което той мислеше. Все пак не бяхме зверове, а хора, приятели, примирихме се в името на доброто съседство, някои си намираха работа навън и се връщаха след девет вечерта, а други се възползваха от опита на героите от „Ало, ало” и запушваха ушите си в този час на музикална интервенция.

Дните се нижеха с потискаща закономерност, светът се променяше, избухваха и свършваха с примирие войни, появиха се нови врагове, джихадисти и самоубийци, старите, идеологическите, които залагаха на цветовете и непрекъснато изменящото се минало под натиска на лишените от памет политици, изчезнаха и животът в селата и градовете увисна върху косъм заради непрекъснатите заплахи.

В града се оформиха две групи - едната защитаваше правото на стария Сандо и новата му жена да слушат каквото си искат, защото не нарушават закона, а другата, по-малката, твърдеше, че стърженето на иглата на един грамофон е равно на инквизиционни прийоми, на насилие, което не може да се търпи независимо от принципите на хуманизма.

Беше започнала велика война, без оръжие и без жертви, базираща се на основните принципи на съвместното съществуване на хората в една обществена група.

- Това не е живот! - констатира накрая специалистът по уши, нос и гърло след поредния вечерен концерт. Жена му беше го напуснала заради някакъв негов стар грях, но той приписа действията й на влиянието на вечерния концерт на стария Сандов грамофон.

- Трябва да се направи нещо! - заяви домоуправителят, чиято съпруга му изневеряваше с водопроводчика, заради старата водопроводна инсталация и честите повреди. Той мислеше, че ако изчезне проблемът с вечерните концерти, жена му ще престане да се среща с любовника си.

Светът сигурно щеше да изглежда различен, ако не съществуваше разваленият грамофон на стария Сандо.

А може би не? Доказателство е следната случка. Новата съпруга на стария Сандо реши, че съседите имат нужда от допълнително музикално образование.

Ако разбират смисъла на мелодията и ритъма на съответното музикално произведение, те ще го пренесат в собствения си живот и ще се преобразят. Не в птици, например.

Просто ще бъдат такива, каквито биха искали да изглеждат.

Беше ли възможно?

Старият Сандо каза, че идеята на жена му е признак на лудост. Хората или обичат, или мразят музиката. Не можеш да научиш някого да обича каквото и да е, ако този някой няма и най-малка представа за това, което се обсъжда. В случая - музиката!

Живеещите в жилищният блок се обявиха срещу всяка намеса в личния им живот.

Новата съпруга на стария Сандо го обвини в късогледство. Беше права, той не разбираше, че музиката може да свързва, но може и да разединява хората. Причината беше, че глухотата му го отдалечаваше от живота на съседите му.

Случаят с нежеланите вечерни концерти се появи в местния печат, изказаха се безброй мнения, имаше оправдателни размишления и злобни, убийствени нахвърляния върху правото на съседа да слуша или да не слуша нещо, което звучи в пространството без съгласието на всички.

Войната продължаваше!

Един ден камбаната на църквата обяви кончината на свой енориаш.

Звучеше тържествено и заупокойно. Във въздуха металните звуци се носеха не като птици, а като стрели. Някой или нещо не беше съгласен с този край на историята.

Защото в края на деня беше умрял не кой да е, а старият Сандо.

Вечерта обаче грамофонът отново застърга провлачено, изстреля отделни прекрасни откъси и отново потъна в тинята на какофонията.

Жената на старият Сандо го изпращаше, вярвайки, че мелодията от грамофона е неговият пожизнен реквием.

Бях един от потърпевшите, понякога се питах защо търпя нещо, което не само не ми харесва, но и увреждаше слуха ми, но в този ден изпитах неувереност.

Бях сигурен, че следващата вечер ще бъде тиха и безлична, тънеща в маранята на тишина, в която никой не би открил и най-малката изненада.

Грамофонът на стария Сандо беше ни свързвал по един или друг начин, беше ни превръщал в приятели и във врагове, без него животът щеше ли да разкрива истинската ни същност?

На следващият ден всички ние, съседите на стария Сандо, решихме да публикуваме съобщение в местния печат.

Обсъдихме различни варианти, използвахме поне десетина празни листа, за да опишем истинските си чувства и накрая, над тривиалния текст, предлаган от печатниците, пожелахме да напишем само С ПРИСКЪРБИЕ СЪОБЩАВАМЕ!