БОЛЕРО

Попи Антониу-Сфалангаку

превод от гръцки: Мария Филипова-Хаджи

Фани седеше неподвижна в кухнята. От другата стая се чуваше „Болерото” на Равел. Нежна мелодия, символ на любовна еротика. Повтарящи се ритми, стигащи бавно до любовно съвършенство. Беше любимата й мелодия. Слушаше я и с горчивина си мислеше, как целият й живот приличаше на едно „болеро”.
Но не любовно. Монотонно. Без върховно съвършенство. Едно и също: пак и пак…
Дишането й се ускори. Сложи ръцете си на гърлото. Задушаваше се. Отвори прозореца на кухнята и студеният въздух нахълта в стаята, стремително-съживителен.
Фани пое дълбоко дъх и погледна с тъга навън. Небето беше натежало от облаци. Отсреща – млади дръвчета с голи клони, зад тях – панелени блокове закриваха пейзажа. „Зима е” – помисли си. „Също като в душата ми”.
Хвърли един поглед из кухнята. Нейното царство! Възхваляваше го, беше единственият й уют – нейният оазис.
Мислеше за чернобелия си живот. За сивотата на дните си… Тя обичаше цветовете. Някога рисуваше. Преди векове. Какво стана с цветовете от живота й? Къде отидоха? Празнината ги погълна. Въздъхна и машинално се изправи.
Хвърли един поглед в огледалото и бързо се извърна с безразличие. Успя да забележи тъмните кръгове около очите си, вял поглед, избледнели устни, леко прошарените коси. И бръчките, които се множаха с всеки ден.
„Не съм в ред” – прошепна на себе си. – „Никога не съм била по-зле”.
Искаше й се да отвори вратата и… да загърби проблемите. Да тръгне по улиците безцелно. Да импровизира. Да направи дори глупост, безсмислица…
И после… „няма значение” – мислеше си. – „Ще плюя на всичко и пак отначало, пак в черна дупка”.
Погледна механично часовника на стената. Кога мина времето… Даже не е сготвила! След малко ще пристигне „святата фамилия”.
„Задушавам се” – отчаяно си рече и се хвана за тенджерата.
„Господи, да бях умряла сега, в този момент! Не мога повече да дишам в тази мизерия!”
Фани изтръгна тези думи дълбоко от изстрадалото си сърце и сякаш небесата се отвориха.
„Болерото” беше към края си. Музиката вече не звучеше любовно, а реквиемно. Спираше бавно, бавно, за да стигне края си. Любовта и смъртта винаги са били една до друга.
На обед намериха Фани неподвижна в кухнята, до една празна тенджера. С неподправена усмивка на устните, тя сякаш казваше: „Отмъстих ви! Днес няма ядене. Главното е, че мен ме няма.”