СОКОЛ И МИШЕЛОВ

Слав Славов

СОКОЛ И МИШЕЛОВ

Веднъж Соколът Благороден
изпусна плячката си на земята.
От свойто благородство воден,
отмина горд,
разперил царствено крилата.
Видя го Мишелов Гащат:
- Защо тъй, брат? -
попита Мишеловът слисан. -
Изпусна плячката, върни се.
- От прадедите си аз знам:
изпусна ли я там,
да не я вдигам.
Аз никога не слизам толкоз ниско.
Вземи я, ако искаш.
И нашият познат гащат
се спусна долу мигом
за пир богат.
След туй гнездото си помести
до гнездото на Сокола близо,
та да го вижда лесно,
кога на лов излиза.
И щом го зърне там, че
със плячка се завръща,
към него се присламчи,
крила размахва и се мръщи,
заплашва го и дразни го изкусно,
додето Благородният
си плячката изпусне.
Гащатият тогава
Сокола изоставя
и бърза към земята -
богато се гощава.

Днес Благородният е мит,
но ако все пак се намери -
било то бял или пък черен -
аз твърдо знам, че
към него веч се е присламчил
не един
гащат и хитър паразит.


СПОР

Във гората расли
два бодливи храста.
Били те проклети.
Другите дървета
все на тях им пречат.
Днеска с туй се скарат,
утре с друго спорят.
Все да те ударят,
все да са отгоре.
- Я мръдни нататък,
свивай си иглите!
Място във гората
няма за елите -
първият подхващал.
- А пък вие, буки,
що се врете тука?
Брадва ще играе,
туй добре да знайте! -
вторият заплашвал.
- Слънцето за нас е,
само нас ще грее.
Само който храст е,
тука ще вирее.
Ако не сте вие,
ще растем високо.
Корени ще впием
много надълбоко -
двамата мърморели.
- Ех, не се лютете -
казали дърветата. -
Няма що да спорите.
Както и да раснете,
все ще сте си храсти!