Ангел Христов

1.
Марто блъсна външната врата и гневно хвърли недопушената цигара, запрати я чак в съседния двор.

Гневът му се отприщи от забележката на жена му, която тъкмо го укоряваше за някаква недовършена работа, той дори не си спомни да е започвал каквото и да е в тази ранна неделя и единственото, което го интересуваше, поне в този топъл летен ден, беше свързано с предстоящия риболов.

Взе раницата и най-новата си придобивка, модерен спининг за риболов на сом, и, без да се оглежда, прекрачи ниската ограда и изчезна между дърветата.

Гневът му бавно започна да отстъпва място на удоволствието от чистия въздух, уханието на реката, вятърът духаше срещу него и тишината бе моделирана от няколко невидими птици, които се обаждаха от време на време.

Стигна до любимото си място, огромна, с докосващи се в земята клони, върба, настани се до сами водата, под короната на върбата остави раницата си, в нея имаше малко хляб и кутия със ситно нарязано сирене и лук, а до раницата простря прокъсано детско одеяло, на което прилягаше от време на време.

Тук, далече от устатата си съпруга, Марто изглеждаше друг човек, различен, можеше да се каже красив и винаги усмихнат.

Премести малко по-надясно парчето дърво, на което обикновено седеше, полуизгнила върба, заби чатала, на който постави въдицата след като изпрати в близкия вир кукичката със стръвта, и чак тогава се отпусна върху гнилия остатък от някогашния върбов ствол.

Беше възвърнал доброто си настроение, сърцето му биеше весело, а погледът му обхождаше отсрещния бряг, особено онова място, където пясъкът искреше под слънчевите лъчи в спомените му, живи, само когато идваше тук, където забравяше всичко друго от този вече все по-често дразнещ го свят.

Тогава, преди четиридесет години, срещна съпругата си, млада и закачлива, подканяща го с поглед и предлагаща му с привидна тайнственост все още неизвестните му сладости на тялото си.

С годините беше забравил, че закачливото момиче, което беше последвал в реката гол, както майка му го е родила, и тя също гола, присмехулна, дръзка, сега е негова съпруга, вечно недоволна и свадлива като вдовица.

Взря се във вира, гладката повърхност не помръдваше, знаеше, че ако в подмолите има сом, той също знае за присъствието му, нещо повече, не само знае, но и го наблюдава, тези риби са умни, не се улавят така лесно, познават човешката природа и умеят да се пазят, трудно може да бъдат излъгани с каквато и да е стръв, което ще рече, че този господар на подмола сега се взира в него, седналият на брега кандидат за рибар-победител, опитва се да го запомни, но разкривените черти на лицето от леките вълнички не се поддават на съхранение, ту се изострят, ту се размиват, сомът сигурно негодуваше, защото от дълбините излетяха безброй мехурчета, но той, Марто, не се интересуваше от настроенията му, а от самия него, закачен на кукичката и мятащ се в нозете му.

Беше забравил сутрешната случка с жена си, не помнеше и нея въпреки погледите, хвърляни от време на време към отсрещния бряг с малкия някога златист плаж, сега селско бунище, едно от престъпленията на съселяните му, безразлични към красотата на реката и нейната роля в собствения им живот.

Веднъж или два пъти почиства плажа, но отново го замърсяваха и накрая се отказа. Остави го да съществува само в спомените му и то не заради друго, а за да противопостави образът на първата му любов срещу жената, която се събуждаше сутрин, за да обяви поредната си война срещу него.

Сомът в дълбините на вира се размърда. Беше огромен, ако се съди по образувания водовъртеж. Такова чудовище се среща рядко, но Марто знаеше, че съществува.

Беше му се заканвал години наред, но не беше успявал да го улови. Веднъж, в спор с приятели, беше казал, че тази риба е като щастието, знаеш, че съществува, но не може да си сигурен докато не го изпиташ.

Надигна се и се взря във водата. Водовъртежът се успокои, значи и сомът е престанал да се взира нагоре, към светлината, и да върти опашка, заравяйки се в тинята.

Зло животно, помисли, напомни му за въртенето на жена му в огромната спалня, едрото й тяло го караше да се чувства малък и невидим, а неочакваните движения насън го хвърляха в ужас.

Въпреки това, както и сега, очаквайки да види чудовището на дъното на вира, той не съжаляваше, че не се е разделил с жена си, както и се радваше, че никога не му се отдаде да улови речния звяр.

Съществуването им, независимо от чувствата, които изпитваше, докато мислеше за двамата, сякаш балансираше настроенията му, гневен вкъщи и весел, забавен, щастлив тук, на брега на реката.

Някъде наблизо прозвуча весел смях. Младите никога не се променят, за тях смехът е неосъзната надежда, знае го, бил е не само млад, но и луда глава, от онези, които вярват, че могат да победят независимо от пречките и че сомът, който от години той преследва, е само причина да продължи да вярва, че един ден ще се окаже закачен на кукичката му.

Усети придърпването на кордата и се взря във водата.

Сомът си играеше, значи не беше му дошло времето, все още не се предаваше, а щом той не се предава, и той, Марто, няма да отстъпи.

Облегна се назад и се засмя.

Хитра риба, сякаш знаеше, че ако захапе стръвта и кукичката, нещо ще се промени, какво точно той не знаеше, но Марто се досещаше.

Двамата живееха в два различни свята, но имаха и този, третия, който съществуваше само тук, до реката и никъде другаде.

Изчезнеше ли този свят, изчезваха и те двамата, а с тях и нещо много важно, изчезваше поуката, която за тях гласеше, че отделно всеки сам за себе си е различно нещастен, но двамата заедно са еднакво щастливи.

Докато сомът лежи заровен в тинята с очи, вперени във въдичарската кукичка, а Марто се взира в тъмнозелената вода, животът им ще бъде изпълнен с очакване.

Двама заклети врагове продължават да се изучават, сомът дълбоко на дъното на вира и Марто, седнал до сами водата, усмихващ се и сигурен, че все някога ще улови проклетата риба, макар че не е сигурен дали ще я задържи или ще я пусне обратно в реката.

2.
Жената знаеше, че няма никакви изгледи да задържи този мъж. Беше прекалено фин, сякаш изваден от специален калъф, добре поддържан външен вид и спокоен, преценяващ поглед.

Тя, от своя страна, изглеждаше много по-обикновено с дънковия си костюм, чието елече не можеше да прикрие големите й гърди, които стърчаха предизвикателно за разлика от всичко останало, къси крака, средно по големина задниче и дълги ръце, за които мислеше, че са й чужди или поне така ги усещаше от време на време.

Дори сега, взираща се в лицето на мъжа, тя държеше ръцете си в джобовете с единствената цел да ги скрие, макар и да знаеше, че това е невъзможно.

Влакът навлезе в един от тунелите и болезнено бледата светлина на изкуственото осветление превърна купето в странен аквариум, в който лицата на двамата плуваха размазани.

Мъжът продължаваше да мълчи, вглъбен в мислите си, очевидно не позволяващи му да я заговори. Жената продължаваше да го следи.

Беше имала няколко връзки и знаеше, че някои мъже се дразнят, когато се наруши мълчанието им. Бяха мъже с тежък характер, един от тях беше й казал, че предпочита той да води разговора, ако такъв, разбира се, все пак се започне.

За кратко време тя беше се превърнала в безмълвен слушател, научи всичко за него, за навиците му, някои от които подозрително откровени, беше се опитал да я убеди, че сексът на обществени места е по-вълнуващ от този между стените на спалнята, слаба богу, че се разделиха преди да изпаднат в конфузна ситуация, тя нямаше да се съгласи, а той щеше да я убеждава до безкрайност.

Този мъж можеше да е от другите, въздържаните, внимателните, по-рядко срещаните според нейните изисквания, мъж, който очевидно е осъзнал не само собствените си качества, но и истинската стойност на жените, тези, които предпочитаха забавленията, и другите, сериозните, мечтаещите за дом и семейство.

Но не можеше да го постави със сигурност в едната или в другата категория. Някои мъже са непрозрачни, обвити в тайнственост, скриваща истинската им същност.

Влакът изпълзя от тунела и ярката светлина я заслепи. Не успя да види изражението на мъжа, той продължаваше да седи неподвижно, с безмълвно вперен поглед някъде над главата й, макар тя да знаеше, че там няма нищо освен едно очукано огледало.

Беше отбелязала по навик съществуването му, все пак беше жена, нищо не променя така рязко настроението на която и да е жена, както липсата на огледало в близост до нея. Беше неин извод, направен интуитивно.

Не че имаше нужда от това да се оглежда. Лицето й беше обикновено, без ярки, запомнящи се черти, тя си го харесваше, не би се отказала от него независимо от отношението на мъжете.

Този срещу нея, поради някаква неясна причина, още не беше я погледнал като мъж, с обикновената заинтересованост, характерна за пола им. Не го интересуваше и тялото й, поне не беше забелязала да я оглежда. А би трябвало.

Дори най-грозното женско тяло е по-добро от липсата на такова! Беше имала двама различни мъже, единият, алчно копеле, което се интересуваше единствено от положението на тялото й в леглото, а другият беше спал само веднъж с нея и беше изчезнал, оставил в нея горчилката на неудовлетвореността.

Би ли искала този тайнствен мъж да се намести между краката й? Не беше сигурна в отговора си. Щяха да пътуват заедно още най-малко два часа. Прекарани в мълчание, те й се струваха твърде скучни.

Ако мъжът внезапно я пожелаеше, по някаква неясна за нея причина, или просто от похот, тя щеше ли да го отблъсне? Отново нямаше отговор.

Влакът отново навлезе в един от тунелите, смъртната бледност на изкуственото осветление скри чертите на лицата им, това на мъжа, сега лишено от индивидуалност, и нейното, вероятно още по-безлично.

Беше предприела това пътуване по принуда, неин близък имаше нужда от помощ, щеше да му гостува няколко дни, след което ще се върне на работа, не можеше да отсъства дълго.

Още с влизането в купето беше забелязала неподвижността на мъжа, но и по време на другите си пътувания беше срещала какви ли не индивиди.

Обикновено разговаряше с всеки, понякога кратки, друг път дълги разговори, с онази неангажираност на случайните спътници, които дори не се запознаваха.

За пръв път седеше в едно купе с мъж и вече четвърт час мълчаха, нещо повече, той дори не погледна към нея, когато тя се появи в коридора и отвори вратата, попита дали има свободни места и като не получи отговор, се настани срещу него.

Беше по-скоро дръзко, имаше още няколко свободни купета, но тя не се отказа и безгрижно се усмихна. Мъжете, в края на краищата, се предават. Знаеше го от опит.

Първият й беше с десетина години по-възрастен, тя го избра, за да се отърве от подмятанията на приятелките си, че е девствена.

Освен мигновената болка не изпита нищо. Мъжът се опита да се измъкне докато тя се миеше в банята, но не успя.

Не искаше нищо от него, само разговор, опит да научи повече за мъжете, очевидно не най-скучното нещо на този свят според приятелките й.

По-късно им разказа какво се е случило и обяви на всеослушание, че ще опита с още няколко мъже преди да има връзка със свой връстник. Така и направи. Спа с трима след първия, без особени забележки, бяха около тридесетгодишни, а тя едва беше навършила осемнадесет.

Обсъди всеки един от тях с приятелките си, беше откровена и призна, че все още не е изпитала нищо повече от учудване. Беше попаднала на мъже, които имаха опит, но не и чувства. Приятелките й я съжалиха.

Те не се интересуваха от чувствата на мъжете, бяха ги класифицирали с онзи женски цинизъм, с който за кратко време се прославиха в компанията си, твърде голяма, за да се пази тайна и твърде безгрижна, за да се създадат трайни връзки.

Когато най-после се влюби в свой връстник, вече не изглеждаше толкова ентусиазирана. Прави любов с него още първата вечер, използваха колата на баща му и изцапаха задната седалка.

Разделиха се наскоро след това, продължи да мисли, че е влюбена в него, но го остави да си отиде. За известно време отказваше нови запознанства, а колкото до секса, така и не можа да го възприеме като нещо задължително.

Седящият срещу нея мъж продължаваше да се взира в тавана.

- Не сте сляп, нали? - попита внезапно.

Мъжът не отговори.

- Или глух?! - продължи настъпателно тя.

Отново не получи отговор. Реши, че няма смисъл да се занимава с него и се премести до прозореца. Гледката през прозореца заслужаваше повече внимание.

Влакът пресичаше просторна долина преди да се втурне между приближаващите хълмове. Зеленото беше цветът на пролетта, ширнала се чак до хоризонта.

Не беше забелязала, че мъжът е напуснал купето. До края на пътуването щеше да бъде сама. Не обичаше самотата. Стана и се премести в съседното купе, откъдето се чуваха гласовете на двама мъже и една жена.

Включи се в разговора почти веднага, обсъждаха състоянието на железниците и постоянните закъснения. Тя се оплака от непрекъснатите съобщения за запалени локомотиви, стресирали я.

Другата жена каза, че се е запознала със съпруга си във влак, сега той се грижил за дъщеря й, а тя отивала да посети родителите си.

Мъжът срещу нея се оказал първия й приятел, случайна среща, разговаряли за всичко друго, но не и за себе си, сякаш се страхували от разкритията. Другите двама не знаеха нищо и се преструваха, че не забелязват честите им погледи.

Няколко минути преди влака да спре на гарата, последната за единия мъж и за жената от съседното купе, присъединила се към компанията след изчезването на мълчаливия си спътник, другите двама останаха сами, изплашени от случайната среща.

Седмица по-късно жената пътуваше в обратна посока. Не беше сама, до нея седеше същият мъж отпреди седмица и я прегръщаше. Изглеждаше променен.

Жената шепнеше нещо закачливо в ухото му, а неговата ръка лежеше на бедрото й.

Бяха се договорили да живеят известно време заедно. Обяснил й, че съпругата му го напуснала заради приятел, но не искал да тъгува, нямало смисъл, хубавото е, че я срещнал в този влак, а мълчал, защото се опитвал да забрави случилото се с него.

Тя нямала нищо против. Още един опит, Господи, си казала. Пак прошепна нещо в ухото му. Той се разсмя. Може би ще живеят дълго заедно? Или ще се разделят заради нещо, което едва ли има значение за някого?

- Това е моята гара - каза тя и стана.

- Вече е и моя - кимна мъжът.

- И каква е поуката?

Двамата отново се разсмяха. Жената се наведе отново над ухото му и зашепна. Ръката му обви кръста й, спусна се надолу към задничето й и остана там, докато слизаха по стръмните стъпала към перона.

- Тук нямаш приятели, така че можеш да бъдеш спокоен! - беше казала.

- Да, тук нямам приятели! - потвърди той.

3.
Майката изглеждаше объркана. Дъщеря й, само по бельо, с приведени напред рамене крещеше.

- Това е мое, а не твое тяло и ще правя каквото си пожелая с него, ясно ли е?

Какво можеше да каже? Момичето беше на петнадесет, преждевременно развито, с големи гърди и стегнато задниче. Приготвяше се да излиза, имала приятел, с когото тази вечер ще прави секс. Каза го без да се запъва, като нещо незначително.

- Не съм сигурна, че постъпваш правилно - поде майка й внимателно. - Искаш да натрупаш опит, но не той е важен.

- Искам и ще го направя! - настоя отново дъщеря й. - Моята девственост не означава нищо, дефлорирането също. Ако за теб е означавало, за мен не! И престани да се намесваш в живота ми!

- Ти живееш тук, Мая?! - опита се да й напомни майка й.

- Това живот ли е, да решаваш вместо мен? - не се отказа момичето, продължаващо да се взира в очите на по-възрастната жена.

- Не зная какво разбираш под живот, но бих искала да споделяш с мен и заедно да решаваме поне най-важните ти стъпки.

- Тази е важна, но няма да я обсъждам с теб! А и не забравяй, че си ме родила на моите години!

Майката наведе глава. Не можеше да отрече. Беше една от онези грешки на младостта, които се заплащат скъпо.

Отгледа дъщеря си сама, бащата повече не се появи, дори не запомни името му, няколко минути пиянство и още толкова в опит да си спомни точно какво е правила.

Разбра едва на следващата сутрин по петната кръв върху бельото си. Сега дъщеря й тръгваше по същия път. Можеше ли да й попречи? Не беше сигурна.

А и през последните месеци се умори да спори с нея. А трябваше и да работи, имаха нужда от все повече пари, момичетата растяха по-бързо от момчетата, Мая се промени буквално за няколко седмици, неочаквано и за двете, особено за нея, свикнала да мисли за малкото си момиче като за дете. Но не беше.

Преминала границата на петнадесетте, тя все повече заприличваше на самата нея на същата възраст. Същото непокорство, лишено от аргументи, често пъти гневно, последвано от безброй укори, в повечето случаи без основание.

Признаваше правото на самостоятелност, но се страхуваше. Въпреки многобройните разговори за мъжете, Мая за миг игнорира всички примери и отхвърли възможните ограничения. Не можеше да се поучи, ако не сгреши, но не рядко грешките тежаха цял живот.

- Няма да ме проследиш, нали? - почти изсъска Мая.

Нямаше смисъл. Би могла, но нищо нямаше да се промени. Уроците играят по-голяма роля от личния пример. Нейният очевидно нямаше никакво значение за дъщеря й.

Беше казала, че е единствената девственица в цялото училище. И я обвини, че е придавала на една нищо и никаква ципа такова голямо значение. Не беше свързвала разговорите им с девствеността, беше се опитвала да я предпази от собствените си грешки.

Не беше успяла. Младите момичета имат друга представа за живота днес, различна от нейната, Мая беше споделяла за разговорите си с тях, знаеше подробности, които, въпреки опита й, я караха да се изчервява.

Заради дъщеря си, вече навършила дванадесет, беше се отказала от мъжете. Преди това беше имала няколко краткотрайни връзки, креватни истории без последствия, предизвикани от жаждата на тялото й да прогони напрежението, трупащо се след подхвърлянията на приятелките й, че живее като монахиня.

Не беше монахиня, знаеше какво задоволява тялото и го получаваше, но без да търси мъж, който ще остане с нея. Не виждаше причина да го прави, страхуваше се, че ще повлияе на дъщеря си, а тя беше единственото й съкровище, заради което предприемаше всяка стъпка с изключително внимание.

Веднъж, без причина, си зададе въпроса как ще живее след като Мая напусне дома им. Все някога щеше да се случи, а тя, въпреки че беше майка, нямаше още тридесет години.

Може би щеше да бъде на тридесет и пет, възраст, на която жените раждат второто или третото си дете? Щеше ли да си разреши постоянна връзка? Решението на дъщеря й да се отдаде на неин съученик не беше ли онова предизвикателство, което я тикаше към размисъл за собствената й съдба?

Изчака дъщеря си да се облече и я прегърна докато я изпращаше до външната врата. На прага, без да каже нищо, й подаде презерватив.

Мая учудено я погледна, кимна й, после взе пакетчето и се отдалечи.

Не мислеше, че майка й се е съгласила, беше се опитала да се извини по нейния си начин, без думи, останалото нямаше значение.

Пусна пакетчето в чантичката си, но изчака да се отдалечи и го хвърли в първия контейнер за отпадъци.

В чантичката й от около месец имаше поне половин дузина неизползвани, чийто брой можеше и да не се промени тази нощ.

Двете вървяха една до друга. Майката и дъщерята. Изглеждаха спокойни, не бързаха, макар и мракът бавно да се спускаше над града. Отиваха на консултация. Дъщерята беше бременна, нещо, което не изненада майката.

Не би изненадало никого, който познаваше непокорната й дъщеря. Дали беше се променила след случилото се? Една незабравима нощ с едно единствено последствие - неопровержима бременност.

Майката прие новината спокойно. Беше убедена, че ще се случи. Опитът й беше достатъчен, за да знае всичко, до което може да доведе до сегашното състояние на дъщеря й.

Беше прекалено вироглава, за да се вслуша в съветите й. След онази нощ, втората след първата, когато спореха за цената на девствеността й, Мая се върна и демонстрира безгрижно резултата от дефлорирането си.

Майка й не каза нищо, събра бельото й и отиде да го изпере. Не искаше да продължат безсмисления спор. Вече знаеше, че дъщеря й няма да се вслуша в съветите й.

Не я интересуваше нищо друго, освен подигравките на приятелките й. Легна под най-безличното момче в класа, напук на приятелките си, които се хвалеха с креватните си изпълнения с участието на най-добрия спортист на училището, едър, силен и привлекателен дванадесетокласник.

Момчето имаше опит, постара се да бъде внимателен, направи всичко бавно, непрекъснато вглеждайки се в очите й, сякаш търсеше одобрение или неодобрение, съгласие или несъгласие.

Не му позволи да спре, подтикваше го непрекъснато в очакване на онзи миг, за който беше само слушала. Въпреки неопитността си възприе отдаването като преминаване през врата, отвъд която трябваше да срещне щастието или поне това, което приятелките й наричаха вълнението.

Не изпита нищо подобно, освен кратката болка и последвалото нетърпение всичко това да свърши, непрекъснатото движение на момчето над нея и в нея, усещането за мократа му кожа и дразнещата студенина на кожената автомобилна седалка.

Няколко седмици по-късно разпозна признаците на бременността и сподели откровено случилото с майка си. Тя не каза нищо. Предложи да се консултират с лекар, Мая прие без колебание.

Не мислеше за последствията. Не искаше да мисли. Съжаляваше единствено за училището, но си каза, че един ден ще завърши, ако оставеше детето.

Никоя от приятелките й не беше забременявала. Не би трябвало да се случи с нея, но установяването на факта я убеди, че упоритостта й не я доведе до нещо, на което можеше да се възхищава.

Детето нямаше вина, майка й беше забременяла на същата възраст и беше я отгледала без съжаление. Може би и тя трябваше да направи същото?

Установи, че не се страхува. Държеше главата си високо вдигната, никой не знаеше за състоянието й, нямаше причина обаче да крие, ако искаше да отгледа дъщеря си.

Беше сигурна, че ще бъде дъщеря, опит на съдбата да я накаже за непослушанието. Един ден щеше да изипта всичко това, което преживя майка й. Разбираше ли я?

Не беше сигурна, но знаеше, че тя няма да я изостави. Нито веднъж не си спомни за момчето, беше изчезнало от съзнанието й, не би признала, че не помни името му, както и чертите на лицето му.

Беше се възползвала от него, но не му се сърдеше. Момчетата правят това, което момичетата искат. Някой ден дъщеря й сигурно ще постъпи като нея. Не можеше да си го представи, но тази мисъл я изплаши. Никой ли не се учи от опита на другите? Тя поне не го направи.

Погледна към майка си, която вървеше до нея. Беше спокойна.

Знаеше, че това е привидно, гневът й беше скрит дълбоко в нея, нямаше да му позволи да излезе навън и да разруши връзката им.

Беше нейна майка, а тя беше дъщеря на майка си.

Звуците на приближаващата буря отекваха в слепите стени на сградите и в искрящите светлини на рекламите. Мая и майка й, седнали до една от витрините на модерното кафене в центъра на града, мълчаха.

Може би трябваше да си поговорят откровено?

- Какво решение ще вземеш?

- Не зная, но не искам да убивам детето си.

- Аз също не искам, ще ти помагам.

- Някой ден ще му намеря истински баща.

- Може би.

- Няма да бъда като теб, ще направя всичко дъщеря ми да бъде щастлива!

- И един ден да повтори твоята грешка?

- И твоята!

- Да, и моята, но се надявам да е по-умна и от двете ни.

- Ще се опитам да я науча.

- Зная.

- Защо си сигурна?

- Хората се учат.

- Защото ти си сгрешила някога, ли ми прости?

- Не, защото ти сгреши, а майките винаги прощават грешките на децата си!

- Няма да пия вече кафе.

- Не се притеснявай, младите момичета са здрави, телата им могат да изхранят едно дете.

- Обичаш ме, нали?

- Майките обичат децата си независимо от грешките!

- Аз съм грешка, която прави същата грешка?

- И така може да се каже.

- Ще го запомня.

- Направи го, ако ли не, тя ще ти напомни!

Загърмя, вихрите и дъждът прогониха хората от улицата и кафенето се изпълни с бърборещи хора. Не изглеждаха нещастни. Щастието можеше ли да се види?

Една млада жена замахна и удари някакъв мъж. Всички се умълчаха. Жената стана и гордо се отправи към изхода на помещението. Шумът отново се възстанови.

Поуката какво е, опит или противоречие с това, което човек мисли?

Майката поклати глава, но не отговори. Тя също не знаеше, но предпочиташе да забави отговора си, ако, все пак, имаше такъв.

Какъвто и да беше той, дъщеря й трябваше да стигне до него сама. Каквото и да й струваше това.

Каквото и да й струваше!