Борис Бухчев

ОПТИМИСТИЧНО

Хора, недейте тъгува - с радост света погледнете,
грее априлското слънце, пъстър килим са цветята,
птици огласят простора, нека се радваме, нека
бъдем на Бог благодарни, че ни избра - помислете:
можеше друг да получи право очи да отвори,
въздух да вдъхне, да тръгне в земните пъстри пътеки.
Чудя се как е възможно някой да иска самичък
този живот да напусне. Страшно е да го помисля.
Нека живеем живота, както веднъж ни е даден,
даже с тъгата човешка този живот е чудесен.

ОКСИМОРОН ЗА ЧОВЕКА

Оптимистично елегичен
и черно-бял, безреден в ред,
в хвалебствията най-отричан,
в студа горещ и зноен в лед.

Във изненади неизменен,
в хармония несъвършен,
богат бедняк, безсмъртно тленен
и уж свободен, а пленен.

БАЛАДИЧНА СРЕЩА

Със оранжева зеница
през листа на кипариси
гледаше луната лятна
паметника на поета.
Хората отдавна спяха
(те пропускат много често
най-красивите моменти).
Оживя внезапно бронзът
и поетът се отправи
към брега - да се порадва
на безкрайната стихия.

Приближи се бяла сянка
и застана до поета -
сам ваятелят на бронза
във приморската градина.
Двамата в нощта стояха
на брега и аз ги гледах.
Мяташе към тях морето
сребърни венци от пяна.
Със оранжева усмивка
радваше им се небето
през листа от кипариси.

С ЕДНА ЛЮБОВ НЕ ОСТАРЯВА НИКОЙ.
Преди със детски устни обещахме
и морски прилив беше ни свидетел -
да извървиме само с тебе пътя
на митологията Обич чак до края.
И бихме удържали. Честна дума.
Но ни прегърна нова гравитация.
Брои ли някой времето без тебе.
Брои ли някой времето без мене.
Подметките на дните са изтрити
и можем да си кажем откровено:
С ЕДНА ЛЮБОВ НЕ ОСТАРЯВА НИКОЙ.

СПОМЕН

Стояхме край бюста на почетна стража.
Стояхме от сутрин до вечер.
Не се уморявахме,
не се отегчавахме,
от бюста очаквахме сила.

И колко години стояхме - не помня.
Бради ни пораснаха до коленете.
Стояхме, стояхме и бяхме щастливи
до нашия бронзов татко.

Дошло беше утро.
Погледнахме бюста.
Друг беше сега корифеят.
И никой не пита защо го смениха,
че бюстът бе пак достолепен.
Друг бюстът - задачата същата беше:
край бюста на почетна стража.

СМЪРТТА НА ПТИЦАТА

Издъхваше простреляната птица
и капки кръв като червени ноти
замръзваха в земята под гръдта й.
Смъртта със примка гърлото пристягаше
и само във очите потъмнели
една далечна сянка от живота
небето и земята обвиняваше:
„Защо във този свят ожесточен
ти ме създаде, Господи, да пея?!”

АВТОЩРИХИ

Не ми е борческа натурата,
живея светло примирен,
успея ли - избягвам бурята
и спирам пред усмихнат ден.

И предпочитам съзерцания
под октомврийски небеса
и романтически писания,
и баладични чудеса.

А авантюрите какво ли са
от филми и романи знам,
със тях сме като двата полюса
и от това не ме е срам.

Тъй моя щрих - автопортрет
записвам в спенсъров сонет.