ВЯРНОСТ ЗА ВЯРНОСТ

Лъчезар Воденичаров

Вятърът усукваше с виене кръглите корони на липите, а подгонени от студения му дъх, едрите овални листа не можеха да си намерят място по тротоара и в малката градинка пред блока. Той вдигна инстинктивно яка и загръщайки се, притиснат от хапещите струи на северняка се упъти към колата.

Вече напускаше бавно паркинга, когато през леко отворения прозорец до него достигнаха нечии тихи стонове. Слезе и обходи с поглед пространствата между колите, но не забеляза нещо подозрително. Отвори вратата и непосредствено преди да седне зад волана дочу отново чу слабото скимтене. Приведе глава, опирайки коляно на асфалта и под един от паркираните автомобили видя малкото, нещастно създание…

Сурото, кльощаво кутре беше на около четири месеца, но изнемощяло съвсем и отпуснато явно нямаше сили, с които да противостои на болката. Той пристъпи колебливо и се наведе над него, а последвалият тъжен вопъл и широко отворените, молещи за помощ очи го накараха да потръпне.

Щеше да закъснее за работа, но сърцето му не можеше да преглътне мъката в погледа на животното. Бавно и внимателно измъкна и повдигна измършавялото телце, а докато го полагаше в багажника на комбито, безпомощното същество проскимтя жално за пореден път. Той го помилва съчувствено и почеса с изкуствено приповдигнат тон гушата му, опитвайки се някак да ободри обстановката. Направи го повече заради себе си, съзнавайки, че това му е крайно необходимо, докато и двамата получат решаващата подкрепа на ветеринаря - кутрето спешно решение за тотално натрошения заден крак, а той лек за мъчителната болка от съзерцаваното нещастие…

Гледката беше ужасяваща…! Кракът под скакателната става беше напълно раздробен и дори за неспециалист като него, възстановяването му би било по-скоро чудо, отколкото някаква реална възможност. И въпреки това се надяваше на друг по-благоприятен изход, изключващ очевидния - ампутацията.

Като всеки специалист преживял стотици подобни гледки, притъпили усещанията му до неузнаваемост, ветеринарят без никакви колебания постанови решението. За него всякакви опити за възстановяване на крайника, просто бяха мъчение и за двамата, а също и проява на откровен мазохизъм - физически, душевен и финансов…

Предстоеше им нелеко изпитание, а то скоро се превърна в една рутинна операция, която коравосърдечният доктор извърши с умението, бързината, виртуозността и впечатляващата безчувственост на изявен майстор - касапин…

Пепелявият малчуган учудващо бързо свикна с недъга си и леко клатушкащата се задница при ходене и подтичване неусетно беше забравена. Здравия заден крайник постепенно заякна за сметка на отрязания, а сигурността и силата на предните два, подобриха устойчивостта и с времето движенията му ставаха все по-сигурни.

Кутрето не беше курцхаар*, но видимо имаше в кръвта си много от прословутата немска порода и това го караше непрестанно да мисли, не би ли могъл, да си го остави… Преди не повече от година се раздели със старата си кучка и вече беше достатъчно узрял за нов ловен помощник. Дори в последните месеци неведнъж бе проучвал възможностите в познатите кучкарски среди, но все още се колебаеше кога, откъде и какво точно да вземе.

Мислите му се лутаха между двете срещуположни решения и току одобряваха хъса, упоритостта и видимите заложби на кутрето, но после се блъсваха в преградата на сериозния физически недостатък, който за жалост щеше да го превърне в един недостатъчно пълноценен ловец.

Трябваше да го подари… Вече беше на десетина месеца и едва ли имаше по-удачно решение, а от притеснение последната нощ почти не успя да спи. Предлагаха му малко кученце от добра линия и решението, взето невероятно трудно, постепенно се избистри в съзнанието му. Имаше състрадателни приятели, които бяха готови да го приемат с радост и оставаше само да прескочи последното, може би най-трудно препятствие - неизбежната бариера на раздялата.

Най-сетне успя, да пребори себе си… Новите стопани се радваха на придобивката, без да изпитват и най-малко притеснение от физическия недъг, но влажните искри в погледа на кутрето и едва доловимото скимтене го притесниха. Очите му започнаха да се пълнят и той побърза да се отдалечи, преодолявайки успешно напиращото желание да развали вече направената уговорка.

Декемврийската вечер не се шегуваше… Ледените струи на вятъра насълзяваха очите, а търсейки завет и спокойствие ситните снежинки едва успяваха да се кротнат по фугите на паважа и в рехавата трева на градинката.

Той притича бързо през улицата и влизайки във входа с облекчение усети благодатната опека на затвореното пространство. Асансьорът бавно го издигна до неговия етаж, но когато отвори скърцащата врата… едва не се спъна в препятствието… Малкият се бе свил на кокосовата постелка пред вратата и потръпвайки от студеното течение в стълбището, очакваше стария си стопанин…!

Господ ги бе срещнал… необикновено и изненадващо и въпреки направения опит да го подари, късметът отново бе намерил пътя до вратата му. Оставаше само да я отвори, а после да се радват на щастливото завръщане… дълго, всеотдайно и искрено…

***

Чимовете на планинската поляна бяха плътни и жилави, като гъсто оплетено коренище, но той натискаше неистово малката войнишка лопатка и копаеше, докато сълзите се стичаха безмълвно по небръснатите му скули…

Бяха на любимото си място, в началото на дългия дол, където хиляди пъти бяха споделяли жега и студ, радост и разочарования. Лошото сега бе, че верният му приятел идваше тук за последен път и щеше да остане на красивата ливада завинаги. Докато той, щеше да продължи да се лута, дирейки изгубената си половина, сравнявайки неизменно всяко ново усещане със спомена за всеотдайния си помощник.

За втори път преживяваше подобна раздяла, но несвикнало с тежката скръб, сърцето му отново се свиваше, кървящо, разбито и още по-отчаяно от първия път. Повече от десет години влюбени един в друг и неразделни като частите на едно цяло - изгарящи в лова, търсещи, радващи се и почиващи заедно. Всеки запълнил своето място в сърцето на приятеля, доставяйки му непреходната радост, която единствена може да отведе великия тандем до върховете на ловното щастие…

Болезненият вик от загубата още не беше заглъхнал, когато се появи коварната болест… Последните думи на доктора се врязаха остро в плътта на съзнанието и стимулирана от ускорения пулс, парещата отрова на паниката заля като лавина тялото му. Гангрената напредваше, а той нямаше избор и трябваше да реши - труп с цял крак… или обречения живот на инвалид…

Без крак, Господи…!? Как щеше да живее без него, без непрестанните скитания, без съприкосновението с жилавите гъстаци, без препъващите хватки на къпини и шипки…? Как щеше, да оцелее без любимото подтичване по стръмните пътеки, обхождащи като сърпове острите деренца и оврази…?

Въобще не го интересуваше, как ще изглежда. Терзаеше го само мисълта за безпомощното тяло, неспособно да преодолява великите предизвикателства на природата. Неспособно да носи дори себе си, а камо ли да прекоси буйна река, да пребяга по подвижната пътека на сипея или да се измъкне от лепкавата прегръдка на мочурището.

В последните дни преди зловещото откровение беше изпаднал в безтегловност, изтръпнал и безчувствен под непрестанния натиск на стреса. Сега обаче, мисълта за трагичната обреченост го извади от блуждаещия сън, а връщайки остротата на усещанията му, болката по изгубената сила го раздираше.

Виждаше се как крета нещастен с патерици или някаква дървена протеза, залитайки срещу напъните на вятъра. Или как се изправя мъчително след всяко спиране за кратка, принудителна почивка, от каквато очевидно щеше да има нужда. Виждаше как стои вцепенен на пътя на някое разярено животно, борещо се за живота си и атакуващо яростно, заради болезнената рана, която му е причинил.

Още същия ден напусна болницата, въпреки горещите увещания на групата лекари и молещите сълзи на жена му. Не искаше половин живот и никой нямаше право да му го налага. Щеше да се бори отчаяно, макар надеждите му за оздравяване да бяха почти напълно изпепелени от твърдата и единодушна позиция на специалистите…

Сутринта се събуди по-бодър от обикновено, без да усеща тъпата, пулсираща болка в крайника и без проклетото замайване, което дългото залежаване му бе причинявало дни наред. Приседна в кухнята и докато кафемашината хъркаше, раждайки поредната доза ароматна течност… странният сън изплува бавно в замътеното му съзнание…

Беше неговият трикрак приятел… Докато бяха заедно се разбираха само с поглед, а потрябваха ли думи говорещият винаги бе той. Верният му помощник само слушаше, килнал глава встрани, а умният поглед и бликащата от него любов, издаваха предаденото на стопанина същество. Но сега той говореше и гласът му бе толкова мек и успокояващ, че не смееше, а и не искаше да наруши странния монолог…

- Ей, приятелю, помниш ли моя крак… напразните притеснения, тревогите и как постепенно превъзмогнахме всичко…? Как прескачахме препятствия и пиехме сладките радости, как се допълвахме и споделяхме ловното щастие…? Помниш ли как скитахме замаяни от магията, като в игра на домино, която с всеки следващ ход става по-непредсказуема и увличаща…? Как примирахме, стъписани от мистичното свистене на патиците, изпълненият с енергия взрив на заека или мощния плясък на излитащия фазан…? Как залисани в тайнството на любимата ни игра неизменно замръквахме, закъснели пореден път за вечеря…? Не унивай… знаеш, че можеш да се справиш…! Щом се налага изтърпи операцията, а аз ще ти донеса здрав крак и всичко ще бъде, както преди…

Жена му влезе в стаята и седна уморено на масата. Поглеждайки измъченото лице, той прочете в погледа й картината на сполетялото го нещастие и осъзна, че всичко се бе стоварило и върху нея… дори по-тежко отколкото на него. А когато потъналите в сенки очи се срещнаха, ръководените от невидима сила устни промълвиха почти едновременно… “Знаеш ли какво сънувах…?”

Всичко неизменно съвпадаше… до последната дума, мисъл или действие, все едно до вчера са били заедно с трикракия си приятел. Толкова ярък и истински беше всеки детайл от странния им, дублиран сън…

Никой не изказа на глас съдбоносното решение… В съзнанието му отново изплува спомена за всеотдайния им любимец, а една, изникнала изневиделица мисъл го накара да се отправи сигурен към кухнята. Прерови без да продума старите дървени шкафове и когато най-сетне намери двете метални купи, ги напълни последователно с гранули и прясна вода и ги постави внимателно на мястото им в тесния коридор…

***

Никога не пропускаше да приготви всичко от вечерта с неговата педантична последователност. Чорапите, клинът, ризата, панталонът, обувките и шубата, поставени на стола в неизбежния обратен ред, очакваха бъдещото внимание…

Кресливата гайда от алармата на телефона изви неистово и го стресна. Отново беше сънувал приятеля си, както стотици пъти преди лов, а това, разбира се, беше добра поличба. Постави със заучени движения протезата, подпряна на ъгъла на леглото и тръгна накуцвайки към банята. Освежи се, а после бавно започна да се облича пред огледалото. Когато беше напълно готов седна на масата и замаян от силния, обсебващ аромат на кафето спокойно подреди мислите си.

Вече излизаше, но нещо в съзнанието му го разколеба… Той се обърна и открехна леко вратата, а очите веднага намериха онова, което търсеха… Двете средноголеми панички от алпака го гледаха послушно от коридора - лъскави, пълни и непокътнати… Както винаги през последните седем-осем години…

——————-

*Курцхаар - Немска порода късокосмести кучета птичари.